Леонардо да Винчи   1 comment

 

Леонардо да Винчи
(Leonardo da Vinci)
1452 – 1519

През втората половина на XV век, непосредствено след края на Средновековието, което е наричано и Тъмната епоха, в началото на Ренесанса Европа започва да процъфтява благодарение на откриването на нови пътища и на печатарските машини. В един закътан край на Италия се ражда бляскава звезда. Художник, архитект, музикант, геометър, анатом, инженер, изобретател… приписват му тези определения, но той се насочва още и към геологията, метеорологията, астрономията и урбанизма. Роден в средата на епохата на Ренесанса. той е разностранен талант, чиито планове стават известни в цял свят, а многобройните му фантастични изобретения довеждат до апогей епохата, в която живее. Но какъв живот е водил Леонардо?

Истински феномен, притежаващ несравними познания за духовното и красивото, Леонардо да Винчи е роден в селце край Флоренция, а през живота си многократно сменя един кралски двор с друг. При все това, въпреки че е считан за гений и създател на творби, които извеждат живописта на едно ново ниво, по различни причини повечето от произведенията му остават недовършени. Черен облак преминава над израстването му като незаконно дете и повлиява изцяло на отношението му към живота и дълбокото му усещане за красотата…

-

-

-

_

_


Леонардо от град Винчи, Незаконното дете

Щитът с дракона

Музеят на Леонардо

Флоренция, столицата на цветята, Ателието на Верокио

Да надминеш учителя си

Андреа дел Верокио

Независимост и провал, „Случаят Салтарели“

Творците и хомосексуализмът

Първата му незавършена творба

Ново начало и ново поприще, Фантастичната конна статуя

Бавна работа с четката

Мистериозната жена Катерина

Връзка между изкуството и войната,Военният съветник на генерала

Противопоставяне между „майстора художник“ и „Божествения“

Богат режим и добри маниери

Времето на Мона Лиза, Усмивката, изпълнена с мистерия

Дългото пътуване на „Мона Лиза”

Провал във Ватикана

Краят във Франция, Сбогом, Италия

Падането на една голяма звезда

Слава, потънала в мрак

Как са създадени неговите забележителни творби и изобретения?

Науката и изкуството в хармония

Анатомията на „Мона Лиза“

Подробно за ръкописа

Неизпълнената мечта: Конструкцията на аероплана, От полета на птицата до аероплана

Погрешната сметка на гения

Творенията, на които дава живот универсалният гений

Вечният му съперник от периода на Ренесанса,Микеланджело Буонароти (1475-1564)

Мрежа от лични връзки

Морякът  съветван от общ приятел, Христофор Колумб (1451-1506)

Първият покровител на Леонардо – Великолепният, Лоренцо де Медичи (1449-1492)

Авторът на „Владетелят“ и конструкцията на канала, Николо Макиавели (1469-1527)

Талантлив поет от XIX век повлиян от декаданса, Артюр Рембо (1854-1891)

Бароковият художник, който чрез копия променя стила, Рембранд Хаменсзон Ван Рийн (1606-1669)

Пионер, който въвежда пейзажа

Магия с технически средства…

Живописта като учение

Идея за автоматизация

Твърде скромно наследство

Хронологична таблица

Машини на Леонардо в движение

_

Изглед към къщата на Леонардо, намираща се на върха на малък хълм, с панорама към град Винчи. Околните хълмове са покрити с маслинови гори и лозя, които се губят в далечината, а през пролетта цъфтят мимози и праскови.

_

_

Леонардо от град Винчи

Незаконното дете

„Мадона Лита“ нарисувана от Леонардо около трийсетата му година. Той рисува много портрети на Дева Мария с младенеца и се говори, че тъжното изражение на лицето на детето Исус е отражение на чувството на Леонардо към собствената му майка.

В Италия, на тридесет и пет километра северо­западно от Флоренция – столицата на изкуството в обпаст Тоскана, се намира град Винчи. Въпреки че Катерина е бременна от него, Сер Пиеро – един завоевател, започва да ухажва Албиера Амадори с цел женитба. Тъй като произхожда от семейство от гилдията на нотариусите. Пиеро, като най-голям син, силно се надява да успее да си избере съпруга от влиятелните фамилии в града.

На 15 април 1452 г. се ражда едно момче. Въпреки че е незаконно дете, на кръщенето му присъстват едни от най-влиятелните хора в града.

Така се появява на бял свят Леонардо да Винчи (Леонзрдо от град Винчи), считан в наши дни за клю­човата фигура в Италианския Ренесанс и за гений.

В началото Леонардо расте заобиколен от майчи­ната обич на Катерина. Въпреки това, тъй като баща му няма деца от съпругата си Албиера, на двего­дишна възраст той е отнет от майка си и е отгледан от своите чичо, леля и мащеха. Майка му Катерина, разделена от сина си, се омъжва за един занаят­чия. Въпреки че в онези времена незаконните деца са рядкост, на тях не се гледа като на по-низши. Но Леонардо усеща липса на обич. Това е причината цял живот да остане самотен и чрез изкуството винаги да търси образа на майка си.

Едва на тринадесетгодишна възраст Леонардо губи и втората си майка – Албиера. която умира при раждане.  Баща му се жени повторно за девойка от известен род, само с три години по-голяма от Леонардо, и след като и тя умира, той се жени още два пъти и има дванадесет деца до смъртта си на 78 години, като неговият най-малък син се ражда след смъртта му. Не е трудно да се разбере защо Леонардо развива комплекси с такъв винаги акти­вен и амбициозен баща.

Малкият хамбар на върха на хълма, където е роден Леонардо, е запазен и до наши дни.

Най-малкият син, Франческо е мечтател, стоящ далеч от суетата на света. Баща му вечно е твърде зает. за да се усети присъствието му вкъщи, а Леонардо е силно привързан към брат си, чийто характер е напълно противоположен на бащиния му. Бащата, от своя страна, се чуди как Леонардо ще се грижи за наследството. Резултатите на Леонардо в училище не са слаби, но баща му мисли, че „неумението да се съсредоточава за продължително време“ и „нерешителността“ му в училище се дължат на твърде многото игра вкъщи с Франческо. При все това, „неумението на Леонардо да се съсредоточава за продължително време“ продължава през цялата му кариера, оста­вяйки недовършени поредица творби.

↑↑

Щитът с дракона 

Анатомична рисунка на ембрион и утроба, към които Леонардо проявява голям интерес за изследване.

Не са останали много сведения за детството на Леонардо, но има един анекдот за това как започва да рисува. Веднъж някакъв селянин помолил баща му, Пиеро, да декорира един дървен щит, за да го продаде във Флоренция. Той дава щита на сина си, а Леонардо рисува силен дракон, който изглежда сякаш ще изскочи извън картината. Баща му оне­мява пред рисунката на момчето и дава на селя­нина друг щит, а работата на сина си показва на Андреа дел Верокио, собственик на известно ателие. Когато Верокио вижда щита, пожелава да се запознае веднага с Леонардо. И така, на 14-годишна възраст Леонардо заминава за Флоренция, за да влезе в ателието като ученик  на един  от най-добрите худож­ници от това време.

↑↑

Музеят на Леонардо 

Леонардо е кръстен в църквата „Санта Кроче” във Винчи. Крепостта до църквата, принадлежаща на семейство Гуиди, е в строеж по това време, а впоследствие е превърната в музей на Леонардо да Винчи.

Музеят е на два етажа и е построен спо­ред скицираните от самия Леонардо проект а негов модел на стълба маже да бъде видян във вътрешността му. Включвайки оригиналните концепции на съоръженията, познати днес като велосипеди и мотоциклети,  музеят е пълен с детайлни описа­ния на изобретения  на гениални модерни меха­низми, включително тези не самолет, хеликоптер, картечница, топ, кораб с гребла, предачна машина, стенен часовник и тер­мометър. Съществуват и техни модели в реални размери, свидетелстващи за удивителната изобретателност на Леонардо.

На свой ред библиотеката на музея съдържа и творби на живописци, силно повлияни от Леонардо, включително импресионисти и кубисти от апогея на тези течения през XIX век, както и архив на произведенията на гения.

На два километра разстояние от Винчи, на хълма Анхиало, се намира първата къща на Леонардо. Обикновена каменна къща, зао­биколена от маслинови дървета, която се е съхранила в продължение на петстотин години. Тук могат да се видят много от него­вите идеи, скицирани на хартия Във всекидневната има още камина от онова време, висящ бронзов фенер отпреди раждането му и каменна играчка, която е напра­вил в детството си. Има и таен прозорец за който се говори, че е направен от Леонардо, за да следи с поглед посетителите. Талантът му се чувства още от детството и лесно може да се предвиди по какъв път ще поеме живо­тът му.

↑↑

Флоренция, столицата на цветята

Ателието на Верокио 

„Давид“ от ателието на Верокио. Говори се, че моделът е Леонардо. Той има репутацията на снажен младеж.

В епохата на ренесанса италианските гра­дове Флоренция, Милано и Неапол са отделни държави. Намираща се в центъра на Италия, със статут на република по това време, Флоренция е управлявана от фамилията Медичи. Тази фами­лия започва кариерата си в областта на фарма­цията и продължава с банково дело, като така натрупва невероятно богатство. Те са високообра­зовани хора и не избират пътя на насилието, за да се разправят с неприятелите си, а печелят попу­лярност като покровители на свободните изкуства. Под тяхната закрила ренесансът в изкуството и литературата процъфтява и се разпространява из целия регион.

„Благата вест“ – самостоятелна творба на Леонардо. Нарисувана е на основата на „пространствената перспектива“.

Ателието на Верокио, което Леонардо посе­щава, е под протекцията на „Ил Магнифико“ (Великолепният), главата на фамилия Медичи –Лоренцо, който се занимава с всичко – от живопис до скулптура и вътрешен дизайн. Първата творба на Леонардо е архитектурна, а именно – проектът на бронзовите сфера и кръст за купола на катедра­лата „Санта Мария“ – символът на Флоренция.

През Средновековието, както и през Ренесанса, скулптурата и живописта не са считани за две отделни изкуства, а дърводелците и художни­ците имат една и съща професия. Въпреки това, Верокио, който е част от авангарда на течението, желае да насърчи интелектуалното творчество, така че вместо да изследва класиката на древ­ния Рим, той търси иновационни методи. Правят се изследвания в областта на геометрията, както и дисекции, за да се уловят формите и движенията на тялото. Тази система, която използва научен експе­риментален подход, има голямо влияние върху изку­ството на Леонардо.

↑↑

Да надминеш учителя си 

Ботичели, един от учителите на Леонардо в ателието, по-късно ще създаде шедьовъра „Раждането на Венера“. Той е ентусиазиран привърженик на съжи­вяването на изкуствата и помага на младите творци да се развиват. Също така се среща с кръг от учени, приближени на Лоренцо, като изразява чрез карти­ните си идеите на писателите и философите. Когато по-големите ученици не присъстват, той работи уси­лено върху „Изучаването на облеклото“. Това е едно от упражненията, които Верокио дава на учениците си, за да могат те да научат как да се концентрират върху гънките и да рисуват, следвайки диплите на дрехите.

Леонардо предпочита да наблюдава, вместо да участва в разискванията.

Куполът на катедралата „Санта Мария“, който е първата творба на Леонардо. Той участва в конструирането на бронзовата сфера с кръста на върха му.

Веднъж му е възложено да се заеме с два ангела от лявата страна и с част от фона на творбата „Кръщението Христово“. По онова време учителите и учениците работят заедно, за да сътворят на части творбите в ателието. Най-способните ученици получават най-важните части. Леонардо рисува двойка красиви ангели, използвайки бои на мас­лена основа и фон със светлосенки. Те се отли­чават от традиционния метод с темперни бои на учителя, който рисува напълно шаблонни ангели. Когато Верокио вижда майсторството му, никога повече не хваща четката.

Методът, използван за фона, е кръстен „пространствената перспектива“ на Леонардо. За разлика от класическия метод на перспек­тивата, базиращ се на геометрията, внуша­вана от наситеността на цветовете, Леонардо създава съвършени детайли чрез градация на цветовете и очертанията.

Докато създава картината си, Леонардо се опитва да нарисува изгледа от върха на хълма, гледайки долината на река Арно Това също е техника, усвоена чрез наблюдаване на приро­дата.

↑↑

Андреа дел Верокио 

Верокио, представител на Флорентинския Ренесанс, оказва голямо влияние върху Леонардо.

През Средните векове и епохата на Ренесанса поръчките към художниците стават чрез посредничеството на ателиетата. Във Флорен­ция през XV век има много такива ателиета, които приемат всякакъв тип поръчки. Освен живопис и скулптура, те включват също така архитектура и снаряжение, вътрешни декора­ции и дори медицински пособия. Кандидатите за художници влизат в ателието като ученици на някой майстор (собственик) и стават незави­сими художници след период от шест години.

Ръководителят на ателието, в което влиза Леонардо, Верокио, е виден скулптор във Флоренция, който по това време се занимава и с живопис. От ателието му излизат и други зна­чими художници, като Перуджино, който става учител на Рафаеп, както и Ботичели. Верокио се занимава и с организирането на дворцови събития, използвайки сценична екипировка и оборудване за илюзионизъм, предизвиквайки смайване сред публиката, каквото скулптурата и живописта не успяват да предизвикат. По-късно Леонардо също става дворцов худож­ник, а талантът му носи подобна репутация.

Тъй като учителят и ученикът си оказват вза­имно влияние, се говори, че моделът на Верокио за „Давид” е Леонардо и че усмивката му е отразена и в „Мона Лиза“. Говори се, че Леонардо участва при    създаването    на мощния и величест­вен кон от високата четири метра ста­туя   на   Колеони във Венеция.

↑↑

Независимост и провал

„Случаят Салтарели“ 

„Тримата архангели с Тобиас“ (фрагмент) на Ботичели. Говори се, че момчето Тобиас на картината е Леонардо.

През 1442 г. когато е на двадесет години, името на Леонардо е добавено в списъка на Организацията на художниците във Флоренция. Това означава, че той е станал зрял майстор, но все още не е неза­висим творец и продължава да работи в ателието на Верокио до двадесет и седем години. По-късно, през 1476 г., Леонардо е замесен в един неприя­тен инцидент – тайна, която се пази в регистрите на историята.

Става известен един случай на нарушаване на обществения морал (регистриран от Полицията по нощните престъпления), който не стига до при­съда. Якопо Салтарели, седемнадесетгодишен железар, обвинява четирима мъже, един от които е Леонардо, че са го изнасилили. Четиримата са изправени пред правосъдието, но са оправ­дани поради липса на доказателства. Все пак, два месеца по-късно, същите четирима мъже са арес­тувани по подозрение, че са извършили същото престъпление, като отново са оправдани. Това е известният „Случай Салтарели“. Благодарение на влиятелните бащи на четиримата, този случай не се разраства прекалено много, но води до обвине­нието срещу Леонардо, че  „петни името на семей­ството“.

Във Флоренция по онова време хомосексуализмът е мода, разпространена в обществото, а учителят на Леонардо – Ботичели, също е обвиняван два пъти. Истината за случая „Салтарели“ не е ясна, но е вярно, че Леонардо има подобни влечения.

В този период модата при младите слага акцент върху стила унисекс. Леонардо води свои двама любими ученици – Салаи и Мелци в града, за да им купи дрехи.

Въпреки, че вече е независим художник Леонардо винаги е при­дружаван от хубавите си ученици в развиващите се центрове като Милано, Рим и Амбоаз. Обсебен от писането, той записва наблю­денията си върху природата, иде­ите за изобретения, приходите и разходите, чак до най-големи под­робности като например какво е ял в съответния ден; в записките му са открити и подробни скици. Когато умира баща му, хладно­кръвно записва часа, възрастта и професията му. Все пак, докато работи със Салаи – ученик, когото харесва, описва исти­ната в детайли. Не се знае дали имат връзка, но Леонардо никога не се жени и няма дори помен от женско присъствие в живота му.

Леонардо пише в записките си дори за лип­сата на майка си и чувствата между него и баща му. Също така много пъти споменава и че „който не обуздава чувствата си, може да се превърне в чудовище“, което означава, че сексуалната дис­криминация го отблъсква и той е привърженик на безбрачието.

↑↑

Творците и хомосексуализмът 

В Италия през XV в. властва мизогинията – омраза към жените. Тя е силно изразена в модата сред младежите. Косата се носи дълга, като се предпочитат тесни дрехи с хубава линия, подчертаващи тялото. Осо­бено творците във Флоренция проявяват силна склонност към хомосексуализъм, така че случаите на хомосексуализъм във Флоренция са наричани „порокът от Флоренция“. Говори се дори, че има групички от необ­вързани хомосексуални мъже в ателиетата на Верокио, начело с Пержино и Ботичели. Истината за случая „Салтарели“ остава неизяснена, а Леонардо не се жени през целия си живот, като е факт, че изпитва чув­ства към някои красиви младежи от ате­лието. Джакомо, 10 – годишен сервитьор и ученик без никакви творчески способно­сти, наричан „Салаи“ (дяволче), въпреки че е крадец, измамник и голям лакомник, винаги е край Леонардо. Салаи краде на няколко пъти пари от Леонардо, но той винаги му прощава. Когато творецът е на петдесет и шест години, той има ученик на петнадесет години – Мелци, който впоследствие насле­дява имуществото му.

↑↑

Първата му незавършена творба 

1478 е паметна година за Леонардо. Той получава поръчка за самостоятелна творба.

„Св. Йероним“, една от многото незавършени картини, които Леонардо оставя през периода, когато е независим художник. Не се знае мястото където се намира тази картина след смъртта на художника, но се предполага, че е служила за капак на сандък с пари.

Тя е изографисване на олтара на капелата „Сан Бернардо“, възложена му от кметството – уникален шанс да се утвърди. В този период той изучава определени теми от иконите на олтара, така че се отдава  напълно на това. Обаче, при все че му е платено в аванс за материалите, картината му не е използвана за украса на капелата „Сан Бернардо“.             Леонардо, който става независим художник през 1478 г., при­ема и поръчка за „Поклонението на влъхвите“ чрез посредничеството на баща си, който е нотариус. Той обещава да завърши картината за тридесет месеца за манастира „Сан Донато а Скопето“, но не завършва и тази творба. Творбите на Леонардо са учудващо малко, като той става известен с това, че повечето от тях са незавършени. През първите години има склонност да се отегчава от определен проект, като изоставя творбите завършени наполовина и се заема с ново предизвикателство.

В онези времена художниците сключват договори със самите купувачи. Периодичното заплащане нещо обикновено, като по този начин художникът има достатъчна сума за ежедневните разходи. В същото време, в случай че творбата не бъде завършена, това означава нарушаване на договора и бонусът не бива изплатен. А фактът, че Леонардо не печели толкова, колкото заслужава, може да бъде видян в Миланската хроника. „Ако Ваше Превъзходителство гледа на мен като на човек, който създава про­блеми по отношение на парите, моля да бъда изви­нен за това“.   Картината за капелата „Сан Бернардо“ е завършена от Филипино Липи, понеже в някои случаи определен договор е прехвърлян на друг художник, тъй като възложителите не са сигурни, че Леонардо ще го изпълни.

Така Леонардо оставя много незавършени творби преди да замине от Флоренция.

↑↑

Ново начало и ново поприще

Фантастичната конна статуя 

Дукът на Милано, Людовико ил Моро, наема Леонардо като военен инженер. Диктаторът, който е начело на град Милано опознава истинския характер на Леонардо.

Най-известната скулптура на Леонардо (Конната статуя на Сфорца) щеше да е може би на-голямата в света, ако той я беше завършил.

През 1482 г. Леонардо тръгва от Флоренция, за да търси ново начало в Рим. Остава загадка защо първата му творба „Поклонението на влъхвите“ е изоставена преди да бъде завършена, но оче­видно Леонардо е отчаян, тъй като дебютът му във Флоренция претърпява неуспех. Всъщност, той за първи път получава овации в Милано като музикант. Осланяйки се на опита от ателието на Верокио, той импровизира, като свири на инстру­мент, който сам изобретява и по този начин печели популярност. Във всеки случай, не това възнаме­рява да прави в Милано.

Милано по онова време е център на оръжей­ната индустрия. Градовете държави водят жестока битка, а инженерните познания и войската ставатизключително необходими. Осъзнавайки това, Леонардо носи в Милано оригинален план за оръ­жия и военни стратегии.

Людовико, наричан „Ил Моро“ (Мавъра) поради цвета на кожата си, търси скулптор, който да съз­даде конна статуя в истински размери за баща му. Като чува за това, Леонардо заявява писмено предложението си. След като описва способно­стите на военните инженери, на производите­лите, творецът казва: „Също така ще бъде въз­можно да направя кон от бронз, който да носи безсмъртна слава и вечна почит в памет на мно­гоуважавания Ви баща“.

Когато Леонардо отива в Милано през 1482 г. строителството на катедралата тъкмо е започнало и се търси главен архитект. Леонардо разработва нова схема на конструкцията, но предложението му е отхвърлено.

Леонардо претендира, че: „.Живописта е изкус­тво, което може да бъде разпознато, а скулпту­рата не е нищо друго освен моделиране на тялото“, поради което не прави скулптури в първите триде­сет години от живота си. Във всеки случай, през 1491 г. завършеният от него модел в естествени размери е изложен на площада, а хората са шоки­рани. Най-високата конна статуя до този момент е тази на римския император Марк Аврелий и е висока 4,24м. Статуята на Леонардо е почти два пъти по-висока. Но хората считат, че той мисли твърде много върху начина на конструиране, като оставя на заден план действието. След това, през 1499 г., Франция напада Милано, а бронзът бива използван за артилерията, като бронзовите отливки намаляват до минимум.

Като възприема нов принцип на перспективата, Леонардо разкрива истински реализъм в шедьовъра си „Тайната вечеря“, която по-късно повлиява на много творци.

Манастирът „Санта Мария деле Грацие“, където Леонардо изобразява „Тайната вечеря“ в трапезарията.

До този момент Леонордо бележи успех в качест­вото си на дворцов музикант, както и като съвет­ник на войската. Той е в контакт с лекари, хора на науката, математици, като от този период насетне започва да се интересува от човешкото тяло.

↑↑

Бавна работа с четката 

Въпреки, че е нает като военен съветник в Милано, Леонардо сътворява по това време творба с вечна стойност. Това е „Тайната вечеря“ – стенопис в трапезарията на манастира „Санта Мария деле Грацие“. По това време изографисването на църкви и манастири представлява най-достойната дейност за един художник. Леонардо влага в тази творба всичко, което се е натрупало в него до този момент. Но четката му, както обикновено, е доста бавна. Леонардо понякога забравял да яде и да пие, но продължавал да рисува, или имал навика да гледа стените за един или два часа преди да се върне вкъщи.

Стандартно изображение на „Тайната вечеря“ преди Леонардо – Юда е отсреща на Христос и другите ученици. Леонардо поставя Юда на същата линия, в пълна противоположност на дотогавашната концепция.

Тогава един ден абатът го пита: „Колко още ще продължи?“ – Леонардо отговаря: „Не мога още да измисля какви да бъдат лицата на два персо­нажа. Едното е лицето на Христос, което не мога да намеря, колкото и да търся. Другото е лицето на Юда, но ако искаш да побързаме, няма проблем. Ще използваме твоето лице за тази цел.“Калугерът не възразява лицето му да бъде използ­вано за това на библейския предател, но в края на краищата лицето на Христос не е завършено.

Съществуват много изображения на „Тайната вечеря“, които пресъздават представата, че Исус, осъзнавайки, че е настъпил последният му час, обвинява един от учениците си в предателство. Във всеки случай, в уникалната интерпрета­ция на Леонардо е използвана една внимателно премерена перспектива, а творбата му съдържа идея, която прави известно името на Леонардо да Винчи в цяла Европа.

↑↑

Мистериозната жена Катерина 

Възможно е в картината на Леонардо лицето на Мадоната да изобразява неговата майка Катерина, от която е откъснат като дете.

„16 юли 1493 г. – пристига Кате­рина“ Така Леонардо регистрира внезапната поява на единстве­ната важна жена в живота му. Тя идва да посети Леонардо в Милано, но скоро след това се разболява и след две години умира. Леонардо отбелязва под­робно разходите, направени за нея, включително тези за погре­бението й. Затова се говори, че Катерина е истинската му майка, от която е отделен в твърде крехка възраст.

В този момент в ателието му винаги има ученици на пет-шестгодишна възраст, така че се счита името, използвано за жената, която се грижи за еже­дневието им, да е на старата му майка.

Със сигурност детството на Леонардо не е много щастливо. Освен че материалното му иму­щество е ограничено, той има и три мащехи и десет доведени братя и сестри. В изкуството на Леонардо често се откри­ват индикации за чувствата му към родната му майка. Въпреки че в неговите женски портрети откриваме достатъчно студе­нина, внушаваща враждебно чувство, все пак в творбата му „Мадоната с младенеца“ жен­ският образ прелива от любов.

↑↑

Връзка между изкуството и войната

Военният съветник на генерала 

През 1499 г. в началото на Втората италиан­ска война, Милано е завладян от Франция, а Людовико Сфорца бяга в изгнание. Загубил своя покровител, Леонардо се връща във Флоренция през 1500 г., като минава през Мантова и Венеция. През 1502 г. той приема работа като цивилен конструктор при Чезаре Борджия, хер­цог на Романя. Чезаре е син на папа Александър VI, който се издига от обикновен войник чрез жестокост и кръвопролития. Кроейки планове да създаде град държава, той иска от Леонардо да му помогне да утвърди властта си.

Фрагмент от репродукцията на Рубенс на „Битката при Ангиари“. Незавършената картина е изгубена, но реализмът има иключително голямо влияние върху някои художници като Рубенс и Рафаел.

Леонардо наблюдава града крепост, Имола, и прави по-детайлни скици от днешните въздушни фотографии. Но смъртта на Александър VI води до свалянето на сина му от власт и впоследствие Леонардо загубва службата си.

↑↑

Противопоставяне между „майстора художник“ и „Божествения“ 

През 1503 г. Леонардо получава поръчка от репу­бликанските власти да направи стенопис в залата на Големия съвет на Палацо Векио (сградата на кметството|. Темата е битката при Ангиари 1440 г.) и победата на Флоренция над града дър­жава Милано. Картината трябвало да е с висо­чина 6,6 м. и широчина 17,4 м. Размерите на кар­тината са огромни, а от другата страна на стената Микеланджело увековечава друго събитие в прос­лава на Флоренция – битката при Кашина.

Съперничеството между големия художник Леонардо и Божествения Микеланджело е вече добре известно.

Чезаре Борджия е известен като разюздан мъж, а докато папа VI е само кардинал, неговата любима му ражда дете. Той е амбициозен и прави конспирации, за да разшири папската власт.

Твърдението на Леонардо: „Живописта е инте­лектуална дисциплина, а скулптурата е просто физическа работа“, е силно подчертано в началото на „Трактата за живописта“, написан от него. От друга страна, Микеланджело смята, че скулп­турата е най-висшето изкуство, като я сравнява със Слънцето, докато живописта е сравнявана с Луната. Той казва: „Доколкото живописта се добли­жава до скулптурата, тя е удивителна. От друга страна, когато скулптурата стане живопис, тя става по-лоша“. Леонардо казва злостно, загатвайки за Микеланджело: „Скулптурите са покрити с мрамо­рен прах, така че изглеждат точно като хлебари. Къщите им са мръсни и пълни с прах и откъртена мазилка“. Ядосан. Микеланджело го крити­кува с въпроса: „Не те ли беше срам да си тръгнеш от Милано, преди да довършиш конната статуя?“ Говори се, че Леонардо се изчервил при тези думи. Въпреки факта, че принадлежат към раз­лични поколения, съперничеството между два­мата се разпалва отново, когато скулптурите на Микеланджело, изпълнени с мъжествена чувстве-ност, като „Давид“, стават популярни сред хората. Още повече, по онова време Леонардо изучава конете и анатомията, тъй като отдавна мечтае да нарисува сцена на битка с яздещи мъже, размахващи оръжия. Той започва да скицира изражения на бойци в разгара на сражението и скачащи коне.

Но въпреки това. противопоставянето на века в края на краищата се прекратява. Макар че Микеланджело прави недовършени скици в продължение на повече от петдесет години, за което е силно критикуван, вед­нага след като му е поверен проектът да направи скулптура на надгробния паметник на папа Юлий II, той го променя, използвайки добре известното извинение „Аз не съм живописец“. Леонардо стига до етапа на полагане на цветовете, но маслените бои започват да текат, така че той се отказва.

Все пак Леонардо рисува брутална батална сцена – ценна творба, която представя чертите и изображени­ята на хора от улицата.

↑↑

Богат режим и добри маниери

Дълбоката страст на Леонардо към всичко включва и храната. Редом със заниманията си в ателието на Верокио, Леонардо и Ботичели ръководят и един локал, който органи­зира банкети за папата в Милано повече от тринадесет години.

Един от замъците на Борджия – Сенигалия.

Кулинарната традиция в Италия е силна, а римската епоха е наложила вече от две хиляди години по три хранения на ден, всяко по два-три часа, които включват сирена, мед и зехтин. По времето на Ренесанса има автори, които публикуват книги за храната на банкетите, а за съвременната френска кухня се казва, че всъщност е възприета от Ита­лия, когато Катерина де Медичи (Caterina de’ Medici) се омъжва за престолонаследника на Франция.

Леонардо е вегетарианец и полага усилия да приготвя представителни храни, както и да измисля кухненски уреди, с които да пести време и усилие при готвенето. Изобретява скара, която се върти автоматично, метална кутия и клещи, които смачкват чесъна, наре­чени „Леонардо” и които и днес се използ­ват в италианските кухни. Клиентите се връ­щат често, за да опитат ястията му, поднесени със зеленчуци, аранжирани с тънки резени месо и риба.

Говори се също така, че Леонардо изобре­тява салфетките за маса. Херцогът на Милано има лошия навик да трие ножа си в полите на дрехата на човека, който стои до него, и по тази при­чина Леонардо изобретява салфетките    за маса. В крайна сметка херцогът започва да трие ножа си в стола, така че идеята му няма успех.

↑↑

Времето на Мона Лиза

Усмивката, изпълнена с мистерия 

В действителност съществуват повече от шесдесет творби наречени „Мона Лиза“. Всички са копия правени от ученици, но ако наистина Леонардо е направил две творби, може би точно истинската е загубена.

Леонардо започва работа над „Мона Лиза“ по времето, когато рисува „Битката при Ангиари”. Вероятно това е един от най-известните портрети в света и една от многото мистерии на майстора. В записките му няма никаква информация за името, датата или каквато и да било друга бележка, свързана с тази кар­тина. По чия поръчка е направена? Кой е моделът? Не се знае отговорът на нито един от тези въпроси.

Най-популярната теория е поддър­жана от специалиста по история на изку­ството Вазари в „Биографии на творци“: „Леонардо рисува портрета на съпругата на Франческо дел Джокондо“. Това дава другото име на картината: „Джокондата“ (г-жа Джоконда).

Името на мадам Джоконда е Елизабета, но я наричат Лиза. В този момент тя тъкмо е пометнала. Изражението на „Мона Лиза“ е дълбоко меланхолично, а черните одежди, които носи, поддържат теорията, че е в траур. Говори се, че съпругът й води в помещението клоун и оркестър, за да изтръгне от нея тази полуусмивка.

Съществуват много теории за любимите, включи­телно една, която твърди, че моделът е любимата на Джулиано де Медичи, а друга допуска, че е любимата на маркиза на Мантова. При все това, първоначалното мнение е, че „Мона Лиза“ няма модел, а това е просто май­ката на Леонардо. След това съществува и интерпретация, според която Леонардо съчетава идеалния и вечен образ на жената. Освен това, битува и теорията за автопортрета. Ако върху компютърното изображение на Мона Лиза бъде нало­жен автопортретът на Леонардо, нари­суван с червена креда, резултатът е пер­фектно припокриване.

Но съществува и съмнение дали „Мона Лиза“ е наистина „Мона Лиза“. В края на епохата на Ренесанса, в едно описание в труда на специалиста по история на изкуството – Ромазио, за „Джокондата и Мона Лиза“ се казва, че „Мона Лиза“ и „Джокондата“ са две различни творби.            През 1505 г. Рафаел посещава Леонардо, за да направи копие на „Мона Лиза“. Но той констатира, че в дъното на про­екта ясно е очертана гръцка колона. Във финалния вариант на „Мона Лиза“ тя не може да бъде видяна. Впоследствие картината отива при Франсоа I и се предполага, че двата й края са отря­зани, за да бъде поставена в рамка, но е твърде малко вероятно Леонардо да е нарисувал една и съща творба два пъти. Независимо от това обаче картината си остава забележителна творба и за Леонардо. Тя е местена в Милано, Рим след това във Франция, където се намира и до днес.

↑↑

Дългото пътуване на „Мона Лиза” 

„Мона Лиза“ е поставена във витрина от бронирано стъкло. От 1960 г. тя не е изваждана от хранилището си.

„Мона Лиза“ е поверена на любимия му ученик – Мелци, както е предви­дено в завещанието на Леонардо. Тя е продадена на покровителя на Леонардо, Франсоа I, и оттогава става голяма национална ценност на Франция. Кралят на Франция й се възхищава в двореца „Версай“, но Луи XV я мрази и заповядва да бъде преместена в една от стаите на шамбелана. По време на Френс­ката революция тя, заедно с други кралски вещи, е поставена на склад в едно помещение на двореца „Тюйлери“ до площад „Конкорд“, а след това е преместена в музея на Напо­леон пред „Лувъра“ в Париж. През XX век Хитлер се опитва да я открадне, но не успява. Все пак „Мона Лиза“ е открадната на 21 август 1911 г. Крадецът е италианец, който се казва Винченцо Перуджа. Той укрива картината в апартамента си в продължение на две години. След тази кражба „Мона Лиза“ посе­щава Америка на една изложба през 1963 г. по искане на Джон Кенеди, след което обикаля Япония и Съвет­ския съюз през 1974 г.

↑↑

Провал във Ватикана 

През 1506 г. Леонардо донася „Мона Лиза“ в Милано, който тогава е под френска окупация. Когато Милано пада. Леонардо разбира, че е в опасност, тъй като е сред хората, служили на Людоввико Сфорца, и се връща във Флоренция, където Людовик XII иска да го направи дворцов художник. Кралят на Франция научава името му, след като той е нарисувал „Тайната вечеря“. Освен че рисува „Света Ана и Девата с Младенеца“ и си прави автопортрет с червена креда, той започва да изучава плавателните канали между Алпите и Милано, както и полета на птиците. Също така среща и любимия си ученик – Франческо Мелци, в Милано.

Мъжът, който според една от теориите поръчва „Мона Лиза“ – Джулиано де Медичи. Той и баща му Лоренцо са почитатели на изкуството.

Каменна статуя на Леонардо, която се намира във Флоренция, в галерия „Уфици“.

През 1513 г. Леонардо е под покровителството на папа Лъв X (Джулиано де Медичи! и този път заминава за Рим. Папата иска от него да нарисува женски портрет и желае веднага да се срещнат, за да разрешат финансовата част. „Този човек никога няма да доведе нещо докрай. Мисли за края, преди още да е започнал.“ – казва той. В действител­ност Леонардо не се интересува от портрети. Мислите му са концентрирани върху сцената от олтара в Сикстинската капела – „Страшния съд“.

Среща се също така и с Рафаел, по-младия му колега от ателието на Верокио. Той е в Рим и работи над серия от стенописи и над творба, известна като „Атинската школа“. След това Микеланджело приема   поръчка   да   изрисува тавана на олтара на капелата, но отказва  работата, за да  се концентрира  върху скулп­турата. Леонардо не иска да  се  повтори  инци­дента с „Битката при Ангиари“ и постоянно прави експерименти с раз­лични вещества, за да прилепи маслените бои за стените. Освен това, той прави и скици. Подготвя се тайно за „Страшния съд“, тъй като не желае да има съперници. Все пак поръчката от папата не идва.

Когато неговият покровител, Джулиано де Медичи, умира, Леонардо няма причина да се върне в Рим. В записките си той отбелязва: „Медичи ме издигнаха, а после ме съсипаха“

Рафаел поставя Платон в центъра на „Атинската школа“, скицирайки образа на дълбоко почита­ния от него Леонардо. При все това художникът на шестдесет и четири години вече е човек на миналото.

↑↑

Краят във Франция

Сбогом, Италия 

На 21 годишна възраст Франсоа I се качва на престола на Франция и кани най-видните представители на Италианския Ренесанс за да го внесат във Франция.

През 1516 г. Леонардо е нает от последния си покровител – краля на Франция, и пътува през Алпите с многобройните си ученици, включително Салаи и Мелци.

Франсоа I се качва на трона след Луи XII и желае да види възраждането на ренесансовата култура от Флоренция и Милано, която преди това е същест­вувала и във Франция. Когато посещава мана­стира „Санта Мария деле Грацие“ в Милано, казва, че би искал да вземе със себе си парче по парче всяка стена, изрисувана с „Тайната вечеря“, за да я пренесе във Франция. Това не се осъществява, но пък кани автора й във Франция. Година след преместването на Леонардо във Франция „Тайната вечеря“ вече е започнала да се поврежда.

Замъкът на Франсоа I се намира на югоизток от Париж, в Амбоаз. С Леонардо и учениците му той се отнася вежливо и им предоставя близкият замък „Клу“.

Истината е, че Франсоа I моли и Микеланджело, и Рафаел да го посетят, но и двамата му отказват. Леонардо не е предпочитаният му избор, но два­десет и две годишният крал на Франция нарича с обич „татко“ стария майстор на шестдесет и четири години и ежедневно го кани в замъка „Амбоаз“, където водят многобройни приятни разговори. „Никой на света не знае толкова много за живописта, скулптурата и архитектурата като Леонардо и мисля, че той е и велик философ“.

Една година след като Франсоа I изказва това твърдение, Леонардо вече е добил голяма слава в Амбоаз и там ще се зароди Ренесансът.

↑↑

Падането на една голяма звезда 

Етюд наречен „Замислен старец гледащ към водовъртеж“. Леонардо идеално скицира автопортрети на старини.

Леонардо отговаря за планирането и организирането на събитията в двора на Амбоаз и също така за плановете за строеж на каналите, а от време на време добавя финални щрихи с  четката   по   „Мона   Лиза“.            Неговите геометрични схеми, както и диаграмите, вписани в кръг, отчасти са причината за липсата  на  шедьоври.  В този период дясната му ръка е обездвижена поради парализа, като по този начин той губи координация на тялото си. През третата му година в Амбоаз има много дни, в които не може да стане от леглото. По-голямата част от вещите на Леонардо остават в наслед­ство на любимия му ученик Мелци. Въпреки това, наблюденията и изследванията, които прави през предходните години, са изгубени след смъртта на Мелци и минават много векове, докато биват открити отново – през XIX век.

Няколко дни след като пише завещанието си, на 2 май Леонардо напуска този свят. Заобиколен от учениците си. Тогава е на 68 години. Творбите „Мона Лиза“, „Йоан Кръстител“ и „Света Ана и Девата с Младенеца“ са поставени до него. В олтара на замъка „Амбоаз“ има надгробен камък с името на Леонардо, гравирано върху него.

„Изпратен от най-големите художници, инже­нери и архитекти на Кралство Франция и от бла­городниците на Милано, любимият художник на херцога на Милано е погребан без време при главния олтар на манастира.“

↑↑

Слава, потънала в мрак 

Замъкът „Амбоаз“ построен от Шарл VIII към края на XV век, се намира в долината на река Лоара. Той е във владение на Франсоа I, когато Леонардо пристига там.

Последната картина на Леонардо: „Йоан Кръстител“ (Бакхус).

Леонардо осъществява безбройни проекти, като оставя след себе си няколко хиляди ръкописа. Тайните конструкции на Леонардо, които надминават писмените научни изслед­вания, са наследени от любимия му уче­ник Мелци. До смъртта си той не осъщест­вява плана си да публикува проектите на Леонардо, а информацията се губи. Онези, които придобиват собственост върху кни­жата му, изваждат и публикуват само фраг­менти и предлагат едва частица от тях докато останалите се загубват напълно.

Капелата „Сен Юбер“ в замъка „Амбоаз“. Леонардо е погребан там, но по време на протестантската реформация тялото му е ексхумирано и не е открито до днес.

От началото на XVII век проектите на Леонардо стават невероятно популярни, а с помощта на английския крал Чарлз I и френския Наполеон разпръснатите парчета накрая са събрани. От тези ръкописи светът опознава истинския образ на Леонардо като архитект, инженер, учен и мислител, а хората оценяват гениалния му ум. Неговият талант в изкуството е очевиден, но той навлиза и в много други области като химия, оптика, динамика, инженерство и анатомия с моде­рен, практичен и иновационен подход. Умът на Леонардо изпреварва с много векове вре­мето, в което живее. Ако не бяха загубени, тези ръкописи можеха да променят света.

Важно е да се отбележи, че ръко­писът на Леонардо съдържа над пет хиляди страници, но едва една трета от тях са открити досега.

↑↑

Как са създадени неговите забележителни творби и изобретения? 

В епохата на Ренесанса и живописта преминава към реалистичен стил, а центърът е Италия. Леонардо е част от тази революция, като създава шедьоври, които блестят в историята. По-късно започва подробно изследване и съзерцание в търсене на висшия реализъм. Започва чрез наблюдение на природата във всяка една възможна област, като кулминацията е дисекция на човешко тяло. Как се ражда тази величествена философия? Как Леонардо успява да остави чудни изобретения, които покриват толкова много различни области?

 

Науката и изкуството в хармония 

Скиците на Леонардо са не сано най-добрите анатомични диаграми, но са и научни материали.

Говори се, че Леонардо е художникът, стиг­нал най-далеч в анализирането на пейзажа. Той постига детайлна перспектива и идентично на реалността изображение на планини с назъ­бени скали, растителност, планински вериги в далечината, езера и мъгли, които все пак съз­дават усещането за необикновен свят. Тези пейзажи първо се появяват като скици. Те са резултат от натрупване на слоеве от познания и изследвания в области като физика, астроно­мия, метеорология, геология, ботаника.

За да разбере метео­рологията, той се качва на връх Монте Роса в Алпите, където наблю­дава  характерни   осо­бености, като видовете валежи и промените на цветовете  в  атмосфе­рата. Също така се раз­хожда по планинските пасбища в компанията на един учен, за да раз­бере процеса на кръго­врата на водата. Така се появява фантастичният пейзаж в „Мона Лиза“ и   пейзажните   скици, изпълнени с реализъм. Когато става въпрос да се  направят  карти  на градовете с граждански проекти и кон­струкции  на  канали, той  внимателно проучва терена и изследва картогра­фията. От друга страна, Леонардо при­тежава познания и използва методоло­гия от много области, като се започне от географията и се стигне до анатомията, използвайки всички тях, за да създаде великолепните си шедьоври.

Този   тип   дейност,   изследванията заедно с  научните  познания, комбинирани с чувствителността на твореца, водят до съвършенството в неговото изкуство.

↑↑

Анатомията на „Мона Лиза“ 

Така както изучава природата и пейзажите, Леонардо наблюдава и телата на животните и човека, като рисува скица след скица. Стилът му сякаш е кинематичен, сякаш гледан не само от няколко хиляди посоки, но и от безкрайността. Отпред, отзад, отляво, отдясно, отгоре, отдолу…       Цялото тяло и отделните му части са скицирани от неизброими ъгли.

Леонардо скицира обекта от много гледни точки. „Напомня на извайването на съд с грън­чарско колело“. Резултатът е истински триизме­рен образ.

И все пак, Леонардо не се задоволява само с това. Трябвало да научи повече за движенията на живите същества. Мисли, че без да открие „меха­низмите „, няма да опознае истинския обект. Това поражда горещата му страст към анатомията, която започва с дисекция на птици и животни и кулминацията й е дисекцията на хора.

През 1487 г., в болницата „Санта Мария Нуово“ в Милано, Леонардо асистира при първата си дисекция, като впоследствие прави тридесет човешки дисекции до края на живота си.

В тези времена познанията за вътрешността на човешкото тяло са почти нулеви. Анатомията се изчерпва с повърхностни познания за състава и движенията на мускулите и костите, без никаква представа за вътреш­ните органи.

Леонардо е изкушен да направи аналогия между старите научни книги и животинските дисекции, когато ана­лизира ранните анато­мични рисунки.

Но   вследствие    на изследванията си  той задълбочава     позна­нията си и започва да се занимава с различ­ните „механизми“ на тялото. Като анализира през собствените си очи, правейки скици, той разкрива формата и разположението на частите на тялото и дори функциите им. Докато прави дисекция на око, той открива кристализацията и разбира как се възприемат обектите. Наблюдава мускулите и ске­лета и прави подробни класификации, които впо­следствие са потвърдени през столетията и са в основата на модерната анатомия.

С проницателните анатомични диаграми на Леонардо анатомията значително напредва.

Той прави анатомични изследвания още когато рисува – „Битката при Ангиари“ и „Мона Лиза“. Естествените движения на хората и животните, елегантната усмивка на „Мона Лиза“, както и хубавите скици на главата – всички произлизат от познанията, придобити при дисекциите.

↑↑

Подробно за ръкописа 

Рисунка на огромна стенобойна машина в ръкописа.

Смята се, че диаграмата на хеликоптера на Леонардо е замислена по модела на водното конче.

Картечница с многобройни муниции. В средната част има широк ъгъл за стрелба, а към всеки край може да се прикрепи еди въртящ се пълнител.

Ръкописът на Леонардо, състоящ се от приблизи­телно пет хиляди страници със записки и скици, сега се намира в различни страни, сред които Франция и Англия. В началото е собственост на ученика му Франческо Мелци, но по-голямата част от него е загубена след смъртта му. Ръкописът е открит в края на XVIII или началото на XIX век. В началото той не е разпознат, но впоследствие е направена аналогия между името на собственика на страниците и местата, където те са открити. Съдържанието е написано под формата на днев­ник и засяга различни теми като анатомия, лете­нето на птиците, физическите свойства на водата, геология, градско планиране, военна технология, живота, перспективата, пейзажа, светлината, сян­ката, цветовете, рисунките и геометрията.

Форма на велосипед изобретен около 1900 г. Леонардо рисува тази скица около 1493 г. Вижда се дори и механизма на веригата.

Останалата част е написана огледално. Когато ръкописът се обърне, би могъл да бъде прочетен и отдясно наляво. Има много теории за причи­ната, поради която той използва този стил, като се започне от идеята, че въобще не му харесва да пише неща, лесни за разчитане, до това, че има комплекси по отношение на малкото си лингвис­тични познания или че е левичар и това за него е най-лесният начин на писане. В действителност истината все още не е известна.

През втората половина на XIX век Леонардо добива все по-голяма слава, тъй като става известно съдържанието на ръкописите му. Изследователите са учудени от факта, че един художник притежава такива способности като инженер, изобретател и учен. С приспособление като пергела, който прави идеални кръгове и елипси, и с приспособлението за създаване на перспективата, той осъществява бляскава поредица от апаратури и оборудване

А най-изненадваща е представата му за „меха­низъм“. „Механизмът“ е вътрешна структура на една машина, с други думи е конфигурация от болтове, зъбни колела, цилиндри, бутала, вен­тили, пружини и коленчати оси. Леонардо взема всеки механизъм и го изучава отделно. От гледна точка на историята първият път, когато хората отделят машините от механизмите, е през XIII век. Още повече, че приложението на механизмите не спира дотук. Леонардо измисля преди триста години някои приложения от този тип. Те включ­ват диференциалния болт, червячната предавка (пре­давка между зъбни колела), приспособленията с колела и лагери,  които  по-късно ще станат незаменими за автомобилите. Всичко това съществува вече в съзнани­ето на Леонардо.

Освен това се появяват нови уреди и машини като следствие от комбинирането на познанията от различни области. Към тях се числят воденицата, автоматичната предачна машина и автома­тичната печатарска машина. Леонардо, силно ориенти­ран към иновациите, без­спирно търси практически методи, чрез които нещата да се вършат по-лесно.

↑↑

Неизпълнената мечта: Конструкцията на аероплана

От полета на птицата до аероплана 

Проект за крило по модела на крилата на водното конче. В ръкописа на Леонардо има приблизително 150 скици на летателни апарати, но те са изоставени за 300 години в една библиотека в Милано.

Още от древни времена хората меч­таят да летят като птиците.

Летателно устройство с прав човек.

Китайският император изразява желанието си да лети с помощта на криле в книга, написана преди хрис­тиянската епоха. По-късно в Европа много хора си прикрепят крила и ска­чат от кули и мостове. Ясно е, че всички тези опити се провалят, тъй като нито един от проектите не напо­добява полета на птица. И Леонардо интензивно се занимава с летенето. Въпреки това, той не се опитва да лети, оставяйки се на случайността.

Започва с наблюдение на птиците при полет. Прави скици на птици в полет, създава свои собствени птици и прави модели, за да разбере прин­ципите на летенето. През 1490 г. пише труд за теорията си относно начина, по който се осъществява полетът, като се използва силата на въздуха.

„Птицата е устройство, което функ­ционира на математически прин­цип. Хората са способни да създадат машина, която да копира всяко дви­жение на птицата.“

Скица на първия парашут. Размерите му са подходящи за употреба.

С тази мисъл по-късно Леонардо се опитва да конструира много типове „летателни апарати“. Това е машина, която пресъздава по изкуствен начин махането на птиците с крила. Той раз­глежда детайлно техните движения във въздуха, изследва подробно този механизъм и разработва различни типове крила.

Прави копие на крилата на водното конче и доказва експериментално факта, че налягането на вятъра има ефект върху повърхността.  Леонардо прави двойка под­вижни криле, изпо­лзвайки преда­ващи движението колела и връв, които летят хори­зонтално и могат да сменят и посо­ката си. Създава и криле, които могат да се размах­ват чрез човешка сила. Стига дотам да изобразява при­биращи се крака, първия парашут в човечеството и хеликоптер с въртяща се хоризонтално перка.

↑↑

Погрешната сметка на гения

Въпреки че първата летателна машина на Леонардо е планирана в детайли, първият му опит приключва с про­вал. Тава става, понеже енергията, генерирана от мускулите и костите на човешкото тяло, не е достатъчна, за да размахва криле, подобно на птица.

Независимо от това колко добре може да ги скицира, докато ги наблю­дава, не му е било възможно да раз­бере това, което ние откриваме само с помощта на камерите за заснемане на обекти, движещи се с голяма скорост, а именно че птиците махат с криле по 20-80 пъти в секунда.

В края на XIX и началото на XX век първата стъпка по посока на летенето е направена чрез осъзнаване на иде­ята за „махане с крила“.

Наблюденията и подробните изслед­вания на Леонардо, към които впо­следствие се прибавят различните му неуспешни опити, водят до разработ­ването на чудесен труд по авиация. Все пак, като използва и занапред човешка сила, за да маха с криле, той не успява да предвиди летател­ния апарат. Случайно Леонардо не изпробва сам аеропланите, които проектира. Него­вият помощник Астро Пелетра изра­ботва крилете на своя учител, които са дълги седемдесет и две крачки, и тайно ги изпробва, но се блъска в дърво. Въпреки че не е тежко ранен, ужасяващият му неуспех е записан в архивите.

↑↑

Творенията, на които дава живот универсалният гений 

Твърди се, че Леонардо е самотна личност. Той се въздържа от семейни и социални връзки, а вместо това се интересува от мистериите на природата и Вселената. Въпреки факта, че е заобиколен от последователи, той остава самотен. Въпреки това, в епохата на разцвета на Ренесанса той е дворцов художник, който пътува много, и в качеството си на инженер на служба при крале и покровители от различни области, Леонардо повлиява на безброй много интелектуалци от различни области, като се започне от изкуството и се стигне до хуманитарните науки и авиацията.

Вечният му съперник от периода на Ренесанса - Микеланджело Буонароти (1475-1564) 

Леонардо казва:  „Скулпторът е физически работник, облян в пот“, а

Микеланджело отговаря: „И моите последователи могат да рисуват така“.

Съперничеството между живописта и скулптурата започва. Първите данни                                  за срещи между двамата датират от 1503 г. Микеланджело тъкмо създава

„Давид“ по обществена поръчка на властите във Флоренция, а Леонардо се намира в комитета, който трябва да реши къде да бъде изложена творбата.

В този период Леонардо е избран да нарисува „Битката при Ангиари“, а след няколко месеца Микеланджело ще нарисува „Битката при Кашина“. Нито един от двамата обаче не довършва проекта си докрай.           Говори се, че когато Микеланджело е поканен в Рим, Леонардо се оттегля от дуела.

Микеланджело е роден в малък град, наречен Капрезе, на границата със селището Алецо през 1475 г. На тринадесетгодишна възраст той влиза в ателието на Доменико Гирландайо, но често ходи да изучава колекцията от класически скулптури на Лоренцо в академията в дома на Медичи.

На двадесет години се прославя чрез творбите „Бакхус“ и „Пиета“, а през 1535 г. става главен архитект, скулптор и художник на Ватикана. През предходната година отговаря за конструирането на купола на катедралата „Свети Петър“ и пише много поеми. Не смята себе си за художник дори кога­то рисува тавани, което описва в едно писмо до баща си, разкривайки това противоречие. Микеланджело има напълно противоположен характер на този на Леонардо. За разлика от темперамента на Леонардо, той е избухлив. Известна е случката, когато носът му е счупен от удар с юмрук в лицето по време на разгорещен спор с приятел. Докато рисува „Сътворението“ в Сикстинската капела, той предизвиква папата, който е дошъл, за да ускори работата, и бива ударен от една греда на скелето.      Голите тела от „Страшния съд“ са считани за непод­ходящи за изображение върху олтара, така че друг художник им поставя плат около бедрата. „Нарисуваното отгоре е жалка работа. Бих искал папата да въдвори дисциплина“.

Леонардо умира приблизително петдесет години по-рано от своя съперник в живота. Микеланджело продължава да използва длетото до десет дни преди смъртта си през 1564 г., на възраст осемдесет и девет години. Той е почитан като „тво­рец на всеки крал“ и за него са написани две биографии, от Вазари и от Кондиви.

↑↑

↑↑

Морякът  съветван от общ приятел - Христофор Колумб (1451-1506) 

Италианският Ренесанс съвпада с епохата на географските открития в Европа. Отличителната фигура на тази епоха е мъж, роден в Генуа. Името му е Христофор Колумб – морски изследовател, който тръгва и открива един нов континент.

Въпреки, че живеят в една и съща епоха, се предполага, че Леонардо няма никаква връзка с него. Все пак те имат общ познат – Тосканели. Той е известен астроном и географ от Флоренция, който оказва голямо влияние върху двамата.

По време на обучението си в ателието на Верокио, Леонардо често посещава Тосканели и слуша обясненията му за природата на небесните тела и законите на пространството, което поражда силния му интерес към астрономията. По-късно той заема най-различни уреди за наблюдение от приятеля си и подробно изследва небето.

В същото време Колумб се намира в Лисабон с карта на Атлантическия океан и писмо, получено от Тосканели. Той вярва, както и Колумб, че ако се движиш на запад, ще стигнеш до Индия, въз основа на разработените карти от авантюристи от цял свят. Писмото окура­жава Колумб да тръгне на пътешествие, което ще го отведе отвъд Атлантическия океан, и с финансовата подкрепа на испанската кралица Изабела той прави откритието на века през 1492 г. Но не открива Индия, а Америка.

В ръкописа на Леонардо се разказва за „Разговор за морето с един генуезец“. Ако този „генуезец“ е Колумб, означава, че двамата са се срещнали в даден момент. Леонардо се интересува от опознаването на света, вследствие на разговорите си с Тосканели, така че се предполага, че ако някога се е срещнал с великия изследовател, двамата биха водили оживен разговор за навигация и далечни земи.

↑↑

Първият покровител на Леонардо – Великолепният Лоренцо де Медичи (1449-1492) 

В епохата на Ренесанса италианските творци са доминиращи в Европа. Тези, които подкре­пят дейността на художниците, са покровителите („меценатите“), които насочват развитието на Ренесанса, а сред тях управляващата във Флоренция фамилия Медичи е най-важната.

Лоренцо – третият глава на фамилията, не се ограничава само до поддържане на худож­ниците и учените. Той има дълбоки познания за изкуството, обича поезията, колекционира картини, скулптури, книги и археологически проекти, а също така изследва и платонизма. Той основава академия в собствения си двор и предлага обучение на най-обещаващия елит. Неговото любимо мото е: „Хората не могат да живеят само с хляб. Доведете цирка.“ – парафраза на класически израз на властите в Рим. Като организира различни колоритни събития, като конни дуели и паради с маски, той успява да привлече в своя салон най-добрите учени от онова време. На сцената на този силен владетел се заражда Ренесансът.

Леонардо е един от творците, подкрепяни от Лоренцо. Той изпитва голямо уважение към ателието на Верокио и винаги дава поръчки за скулптури или картини. Когато Леонардо влиза в най-известното ателие във Флоренция, той започва да приема поръчки от фамилия Медичи. Лоренцо започва да се интересува от Леонардо и геният живее в дома му заед­но с други млади творци, но само за кратко. Все пак Лоренцо не цени Леонардо колкото Микеланджело. Вероятно не разбира изключително изобретателния му стил, който над­минава очевидните техники. Като узнава, че херцогът на Милано, Людовико Сфорца, търси творец, който да създаде конна статуя, Лоренцо, по политически съображения, препоръчва Леонордо. Той никога не успява да прозре стила на фона на Леонардо.         Златната епоха приключва веднага след смъртта на Лоренцо. След това Савонарола налага твърда теокрация в манастира „Св. Доменико“ във Флоренция, като започва една доста нестабилна епоха.

↑↑

Авторът на „Владетелят“ и конструкцията на канала - Николо Макиавели (1469-1527) 

През 1502 г. Леонардо живее в замъка на Чезаре Борджия в Имола и работи като военен инженер и архитект. Двамата се срещат, докато Макиавели работи като втори секретар във флорентинската администрация. По-късно той става политически мислител, като създава „Владетелят“.

Една година след срещата им и двамата се връщат във Флоренция и си сътрудничат по проект за промяна на дебита на река Арели в продължение на три години. Леонардо разработва план, предава го на Макиавели, но той накрая се проваля поради технически причини.

По-късно обединяват сили над друг проект. По това време Леонардо няма почти ника­къв доход и благодарение на връзките на Макиавели с републиканските власти получа­ва поръчка да направи стенописа на „Битката при Ангиари“. Впоследствие Макиавели моли секретаря си да напише подробен разказ за битката, който изпраща на Леонардо.

Леонардо изследва форта „Ла Верука“, който флорентинската войска разграбва в Пиза, и съветва войската да укрепи и реставрира форта, а по онова време на Макиавели му е възложена отговорността по управлението.

След като Леонардо заминава от Флоренция през 1506 г., Макиавели продължава да работи за властите, като се занимава най-много с външна политика. Все пак, когато флорентинската войска търпи поражение от испанците през 1512 г, фамилия Медичи утвърждава властта си, а Макиавели губи службата си.

На следващата година той е арестуван по подозрение за убийството на Джулиано де Медичи. След това се опитва да въз­станови позициите си в политиката, но не успява в това начинание и умира през 1527 г.

↑↑

Талантлив поет от XIX век повлиян от декаданса - Артюр Рембо (1854-1891)

Талантливият поет Артюр Рембо е роден в Североизточна Франция, в град Шарлевил. Младият бунтар бяга няколко пъти от вкъщи. Когато е на петнадесет години, поемата му „Югарта“ печели първата награда на конкурс за латинска поезия на Академията „Дуе“, а на следващата година френската му поема „Новогодишният подарък на сираците“ е публикувана в списание „Ла ревю пур тус“. Макар че все още е юноша, той е талантлив поет, който пише утвърдена поезия.

Рембо е поканен от приятеля си – поета Пол Верлен, който е на осемнадесет години и живее със съпругата си в Париж. Тримата пътуват в Белгия, Париж и Лондон. Въпреки това, след голямо скарване между тях, нещата се влошават и Верлен стреля по Рембо, улучвайки го в лакътя на лявата ръка.

Верлен влиза за две години в затвора след инцидента в Брюксел. Като млад той има много пороци, но едновременно с това е и виден поет декадент. Декадентите са група, която изразява чувството на Леонардо, вложено в „Йоан Кръстител (Бакхус)“. При тях са по-осезаеми болезнените чувства и обичат естетицизма и неморалните тенденции.

Най-мъжествената творба на Леонардо е начело на декадентското движение. През XIX век Леонардо става популярен, тъй като е преоткрит ръкописът му, който е изгубен в продължение на няколко века и който предлага аргументи и внушителни идеи като „Йоан Кръстител“, открили пътя на декадентите.

Рембо е много влиятелен поет декадент, който пише в юношеството си шедьоври като „Пияният кораб“, „Светлините“, „Един сезон в ада“. След това отива в Африка, за да стане търговец, но заболява от рак на костта на десния крак, който бързо се разпространява из цялото тяло. Умира в болницата в Марсилия едва на 37 години.

↑↑

Бароковият художник, който чрез копия променя стила - Рембранд Хаменсзон Ван Рийн (1606-1669) 

Холандският художник от XVII век Рембранд научава много неща от Леонардо. Около 1635 г. копира „Тайната вечеря“, но променя стила.

Като се ориентира по копията, направени в началото на XVI век от миланския гравьор Енглевенг, поправя скиците си безброй пъти и по този начин заимства основните черти от творбата на Леонардо. Той казва, че акцентира върху най-характерните неща и отделя много внимание на начина, по който Юда държи гърба си изправен.

Накрая Рембранд завършва едно изображение на „Тайната вечеря“, но то не е рисувано, а гравирано. По-късно навсякъде в творчеството му могат да бъдат открити композиции, свързани с творбата „Тайната вечеря“.

Младоженката в „Ослепяването на Самсон“ от 1638 г. е поставена в същата позиция като тази на Исус в „Тайната вечеря“ – в центъра, но изглежда изолирана от околните. Смята се, че един от персонажите в творбата му от 1640 г. „Христос изцерява болния“ е изобразен според модела на Леонардовия Юда.

Рембранд изучава принципите на изразяване на светлината и сянката в творби­те на Леонардо, за да ги доведе до съвършенство в прочутата си творба „Нощна стража“. След което рисува и автопортрети и се превръща в истински гений на автопортретите.

↑↑

Човек, избран да изостави истинския смисъл на изкуството и науката

Леонардо, който е смятан за „кулминационната точка на Ренесанса“ не е само гениален творец, а и пионер на една нова изразност и техника. Какво променя Леонардо в историята на живописта? Какво е значението на неговите предвиждания?

Пионер, който въвежда пейзажа

Преди Леонардо, нито един европейски худож­ник не рисува пейзажи. Било е цяло чудо да видиш пейзаж в живописта.

Всъщност съществува един пейзажен жанр, но в Европа той идва по-късно, отколкото другаде по света. За разлика от вдъхновената от природата китайска живопис, достигнала апогея си през XI век, пейзажната живопис в Европа се появява по време на Ренесанса, но жанрът се утвърждава напълно едва през XVII век.

Художниците, разбира се, правят фон на твор­бите си, но в повечето случаи става дума за инте­риор и този фон няма значението на пейзаж.

Това е така, тъй като през Средновековието природата не е ценена. От гледна точка на Християнството живописта пресъздава образа на Бог и на светците. Променящата се природа не е обект на живописта и е за препоръчване да се избягва.

Около 1475 г. Леонардо и другите ученици от ателието на Верокио завършват „Благовещение“. На нея са изобразени море и пристанище на фона на планини и дървета. За планините в близък план са използвани тъмни нюанси, а за по-отдалечените – светли. Това нещо е революционно за европейското изкуство.

По-късно за фон на „Мона Лиза“ е изобра­зено поле, криволичеща река и стръмни планини. Моментът на залеза е представен чрез нюанси, които стават все по-светли с приближаването към центъра.

Леонардо не рисува пейзажи заради самите тях, а умело ги вгражда във фона, което допринася за високата стойност на творбите му. Усилията му са оценени и това кара и други художници да поста­вят акцент върху пейзажа чрез великолепни изо­бражения на природата.

↑↑

Магия с технически средства… 

Най-известният портрет на света („Мона Лиза“) включва невероятни техники, които биха могли да бъдат определени като магия.

Скицирането с прозрачни, почти незабележими линии, приличащо на фотография, се нарича тех­ника на светлосенките, с деликатни движения на четката. В началото светлосенките са използ­вани в скулптурата при емайлирането на стък­лото. Освен това, Леонардо не използва само разтворими бои. Той смесва малко боя с разтвори­тел и използва четка с косми от белка, изчаква боята да изсъхне и наслагва десетки, дори сто­тици слоеве цветове. В резултат на това вече не се вижда откъде е минала четката, а само един дълбок прозрачен цвят с градиращи се нюанси. След много опити и провали Леонардо открива техника, наречена „сфумато“ (от италианската дума за дим].

Напълно противоположна на техниката на светлосенките е техниката на натиска. Тя се със­тои в добавянето на боя, докато четката е силно притисната до платното. Тази техника е използ­вана по-късно и от Рембранд. Все пак, за „Мона Лиза“ Леонардо използва както техниката на светлосенките, така и „сфумато“. Стръмните и скалисти планини от фона представляват сво­бодно и прозрачно докосване до светлосен­ките. Леонардо рисува най-фините си творби и в същото време предвижда сцените от живописта на следващите поколения.

↑↑

Живописта като учение 

Обширният ръкопис на Леонардо съдържа идеи за живописта и техниката. След смъртта му по него е съставен „Трактат за живописта“, който се разпространява във всички европей­ски страни.

Леонардо е доста разочарован от съществу­ващото по онова време мнение, че умението му е чисто механично. В общественото съзнание литературата и музиката нямат никаква връзка с физическата дейност, но това не важи за живописта, която е смятана за професия, прак­тикувана от квалифицирани работници.

По тази причина Леонардо опитва да съз­даде представа за изкуството като за „учение“, а не за „умение“. Изразът, в който се казва, че живописта е философията на твореца, днес е известен на всички, но без „Трактат за живописта” на Леонардо щеше да бъде открит много по-късно

↑↑

Идея за автоматизация 

Леонардо изобретява множество механични апарати, включително и такива от военната технология – самолети, хеликоптери, подвод­ници, велосипеди, медицински приспособле­ния. Обаче почти никое от тях не е използвано при създаването на реалните изобретения.

Неговият ръкопис е прочетен за първи път през XIX век. Дотогава апаратите и приспосо­бленията, които замисля няколко века по-рано, вече са заменени с различни изобретения, които са получили патент и носят печалба.

В епохата на Ренесанса не е лесно да се открият материали за подобни съоръжения. Най-трудно е да се намери метал.

Леонардо често казва през зъби: „Ако разпо­лагах с материал…“. Ако проучим внимателно неговите идеи, ще видим, че на практика в основата им стои пре­даваното движение. Ако едно зъбно колело зад­вижва друго, първото също се движи и така пре­дава движението на целия ансамбъл. Леонардо изглежда е запленен от този тип механизми и оставя огромен брой подобни рисунки.

Автоматизацията е крайпътен камък в днеш­ното промишлено производство. С помощта на машини и съоръжения нещата могат да бъдат направени с минимални усилия. Много преди Индустриалната революция Леонардо изобре­тява основни елементи за масовото производ­ство.

↑↑

Твърде скромно наследство 

Някои от идеите на Леонардо стават реал­ност. През 1485 г., когато половината населе­ние на Милано е покосено от чумна епидемия, Леонардо представя на Людовико Сфорца гра­доустройствен план, който започва с построяването на система за събиране на отпадъците и стига до законодателство относно уличната инфраструктура. Людовико не проявява ника­къв интерес към предложението му, няколко сто­летия по-късно обаче, кметството на Лондон изготвя план за разположението на улиците и основен законопроект за градоустройството на базата на идеята на Леонардо.

Без мащабните изследвания на Леонардо в областта на авиацията съществува рискът днес изобщо да нямаше самолети.

В ръкописа си Леонардо пише: „Войната е най-дивата лудост“. При все това, той ни е оста­вил множество скици на крепости, подводници, оръдия и картечници. Той смята, че „оръжията са средство за защита на свободата“.

На пръв поглед изглежда, че си противоречи, но е разбираемо през XV век Леонардо да се зани­мава с направата на военни приспособления/оръ­жия, тъй като по онова време военната технология е най-големият приоритет на властниците.

Многостранният гений Леонардо измисля вся­какви неща и прекарва живота си в откриване на изобретение след изобретение.

Твърди се, че броят на запазените картини на Леонардо е по-малък от двадесет. Всички са несравними шедьоври. И все пак, истината е, че повечето от тях са останали незавършени.

Артист, учен, инженер…

Въпреки всички пленителни митове, до наши дни са стигнали смайващо количество идеи на несравнимия гений, който подхваща твърде много проекти за един човешки живот.

↑↑

↑↑

Машини на Леонардо в движение

↑↑

About these ads

One response to “Леонардо да Винчи

Subscribe to comments with RSS.

  1. Прочутият историк на изкуството на Ренесанса Джорджо Вазари съобщава, че Леонардо започва да рисува загадъчно усмихващата се дама през 1503 г., но оставя картината незавършена. Според Вазари, тя е завършена едва през 1519 г.

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

%d bloggers like this: