Икономическите убийци

          . . . . След Втората световна война на планета­та се появява една нова империя, най-могъщата от всички досега, макар и никога да не е била отбе­лязвана на политическите карти. Тя е била създадена тайно и подмолно от американските корпорации в тясно сътрудничество с такива институции като Световната банка и Международния валутен фонд и с активната помощ на американските политици. И се ръководи не от са­модържец, а от едно колективно тяло – корпоратокрацията, днешният аналог на олигархията. В тази империя властва корупцията, себичност­та и алчността, съответно предаващи се и на всеки, който попада в очертанията й. Днес това задкулисно формирование, за което повече­то американци дори не подозират, поражда все по-остри антиамерикански реакции в световен мащаб – от новата вълна латиноамерикански лидери до такива уродливи явления като Ал Кайда. Спо­ред автора американците могат да се измъкнат от тази катастро­фална ситуация, само ако се завърнат към демократичните идеали на основателите на своята нация. . . .

          В продължение на три десетилетия Джон Пъркинс работи като финасов ек­сперт, консултант и изпълнителен директор в различни корпорации, като през 80-те осно­вава и собствена енергийна компания. Впо­следствие насочва дейността си в друга сфе­ра – изучаването на коренните култури и техните традиционни шамански техники, а напоследък отделя и все по-голямо внимание на средствата за натиск (външен и вътре­шен) върху корпоратокрацията. Книгите му са преведени на 30 езика.

Ако направим аналогия с това, което описва в книгата си Джон Пъркинс ще видим, че събитията в България след 1990 г. протичат по същия злокобен сценарий, предписан от МВФ и с лакейското съучастие на нашите управници, както са протичали в страните от Африка и Латинска Америка. Тотална приватизация, орязване на социалните придобивки, обедняване на населението за сметка на малцината, които се облагодетелстват, демографски срив, образователен срив, колапс в здравеопазването, срив във всичко. Това докараха на Българина родните ни управляващи, които следваха сляпо указанията на МВФ и Световната банка, организации както ще проследите в книгата, които работят за сриване и източване на държавите, в името на Империята САЩ. По този сценарий се продадоха ТЕЦ1 и  ТЕЦ3 с договори за изкупуване на произведената електроенергия на завишени цени за години напред, продадоха се ЕРП-тата на чужденци, предадоха се на концесия медните и златни залежи. Питам се кой  болен мозък може да разпродаде природните си богатства на чужди фирми, които да изнасят печалбите си извън страната. Нямаше ли капка далновидност в нашите икономисти и политици, че производства като Енергетика и някои други трябваше да останат държавни, защото са стратегически за нацията. Но парите лесно правят предатели, а предателите са способни да предадат и собствения си народ. Убеден съм, че все някога ще им се потърси отговорност, но ако това стане в бъдещата история те ще останат ненаказани, а сме свидетели и на това, че историята много лесно може да се подмени. Наскоро гледах предаване с Димитър Луджев и въпрос към него:“Възможно ли е да се търси отговорност за разграбването на България?“, отговорът бе:“ Не, не е възможно и няма смисъл, парите вече са се влели във властта и властта в парите“. Ами  ако направим референдум и попитаме хората, дали отговорът ще е такъв, какъвто всякакви партийни лайнояди (както ги нарича Слви Трифонов в книгата си) дават. . . . .

От книгата на Джон Пъркинс „Тайната история на Американската Империя“ съм извадил най – характерните моменти, които показват задкулисните игри на щатите, ролята на икономическите убийци (икономическите горили) и анализите на автора.

Заслужава си да ги прочетете….

          Благодарности

. . . . Тази книга никога нямаше да се появи, ако не бяха онези доблестни мъже и жени, дръзнали да напуснат редиците на ико­номическите горили (ИГ) и чакали, за да споделят своите истории, с което поеха огромен риск и се сблъскаха с тежки житейски из­питания. Дължа им своята най-дълбока благодарност.

Тя нямаше да бъде написана и без хората, които създадоха и оглавиха редица неправителствени организации (НПО), за да променят политиката на днешната корпоратокрация. Именно те, техните щабове и спечелените за каузата доброволци посо­чиха пътя, по който да поемем и ние, останалите, някои от тях играят ключова роля и на страниците на тази книга, но повечето остават анонимни – подобно на все по-многобройните дарите­ли на тези изключително важни организации. Изказвам им най-сърдечни благодарности.

Благодаря и на хората от цялата планета, които се опълчват срещу корпоратокрацията — на малцината, чиито имена правят новините, но и на онези безчислени множества, които се вливат в колоните на демонстрантите, носят знамена и плакати, изказ­ват на глас мнението си, изпращат имейли, подкрепят различни граждански инициативи, гласуват за позитивна промяна и бой­котират недобросъвестните производители и търговци. Те са истинските герои на историята, която се пише днес.

Хората и събитията, описани в тази книга, са напълно реал­ни. Постарах се да ги представя възможно най-коректно, като за целта използвах – с тяхно изрично разрешение – лични записки, бележки, писма, имейли и други документи. В някои случаи про­мених имената и отделни детайли, за да съхраня анонимността им, каквото бе и условието на много от интервюираните, или пък комбинирах отделни диалози, за да тече по-плавно повест­вованието, но само там, където това не застрашаваше целостта на книгата. Когато съм дискутирал исторически събития, вина­ги съм се старал да ги представя възможно най-обективно, като понякога комбинирах разказите на моите събеседници с други източници, посочени в бележките, приложени в края на книгата. . . . .

          Пролог

. . . . Тази книга продължава разказа оттам, където завършват Изповедите. През 2004 г., когато дописвах въпросната книга, аз нямах и най-малка представа дали някой ще прояви интерес към преживелиците на една икономическа горила (ИГ) като мен. Просто исках да се отърся от тягостните спомени и затова из­брах изповедната форма. Впоследствие, по време на пътувания­та ми в Съединените щати и някои други страни, където изнасях лекции, отговарях на въпроси и беседвах с най-различни мъже и жени, загрижени за бъдещето, аз се убедих, че хората навсякъде искат да знаят какво точно се случва в днешния свят. Всички се опитваме да четем между редовете, за да прозрем и горчивите истини, криещи се в постоянно тиражираните самодоволни и превзети тиради на онези индивиди, които контролират нашите икономики, правителства и официозни медии – накъсо, корпоратокрацията.

Както обясних и в Изповедите, аз на няколко пъти се захва­щах с тази книга. Свързах се с други ИГ и чакали – финансира­ни от ЦРУ наемници, които плъзват навсякъде, за да влияят, ма­нипулират, подкупват, а понякога и да убиват – и им предложих да включа и техните истории. Мълвата бързо се разпространи и рефлектира върху самия мен, като изкусителните предложения се заредуваха с откровени заплахи. Зарязах писането. След 11 септември твърдо реших да продължа намисленото, но се заре­кох да не казвам никому ни дума, докато не бъде публикуван ръ­кописът. На този етап това бе и най-добрата застраховка – чака­лите си даваха сметка, че ако ми се случеше нещо по-необичайно, продажбите на книгата щяха да скочат до небесата.      Написването на подобна книга без чужда помощ очевидно щеше да е трудно начинание, но това бе и най-безопасният маршрут. След публи­куването й от сенките изпълзяха най-различни екземпляри. ИГ и чакали, репортери, доброволци от Корпуса на мира, изпълнител­ни директори, чиновници от Световната банка и Международ­ния валутен фонд (МВФ), държавни служители – всички заприиждаха на върволици при мен, за да ми предложат собствените си изповеди. Историите, които те споделят на следващите стра­ници, представят скритите факти зад онези събития, формиращи света, който нашите деца ще наследят. Но и всички те ни навеж­дат на един и същ извод: не можем да наблюдаваме безучастно, а трябва да вземем нещата в свои ръце и да ги ПРОМЕНИМ.

Искам да подчертая и друго – на тези страници няма да от­криете и помен от фатализъм и безнадеждност. Винаги съм бил и ще си остана оптимист. Знам, че днешните проблеми на пла­нетата са изключително сериозни, но знам също, че те са съз­дадени от човешки същества. Това е истината! Не ни заплашва някакъв гигантски метеорит от Космоса. Слънцето все така си грее и няма намерение да угасва в обозримото бъдеще. И тъй като ние, хората, сме създали тези проблеми, ние можем и да ги разрешим. А когато проучим най-мрачните дебри на миналото си, ще се сдобием и с нужната пътеводна светлина, за да проме­ним своето бъдеще.

Вярвам, че когато приключите с четенето на Тайната ис­тория…, и вие ще се изпълните с подобни надежди. Вярвам, че човечеството е в състояние да направи необходимото. Вярвам, че всеки читател ще набележи и своя собствен план за действие. Всички ние можем да черпим от ресурсите, които Провидението ни е осигурило, за да изградим със съвместни усилия и онова човешко общество, отговарящо на най-възвишените ни идеали. . . . .

. . . . Преди няколко месеца пътувах из страната, за да промотирам Изповедите и се озовах в една вашингтонска книжарница, където щях да изнеса поредната си лекция. Дамата, която ме представи на аудиторията, ми бе споменала преди това, че очак­ва да присъстват и служители от Световната банка.

Тази небезизвестна институция е създадена през 1944 г. в Бретон Удс (в моя роден Ню Хемпшир) с идеята да подпомага възстановяването на страните, пострадали през Втората световна война. Мисията й скоро приема малко по-особена насока – Све­товната банка започва да служи като нагледно доказателство за предимствата на капиталистическата система пред съветската. За целта служителите на Банката установяват тесни контакти с най-основните протагонисти на капитализма, т. нар. многонаци­онални корпорации. Точно това разчисти пътя и такива като мен и безброй други ИГ, които побързаха да се включат в задаващата се далавера за трилиони долари.      С помощта на най-разнообразни сложни схеми източвахме фондовете на Банката, която на кни­га трябваше да помага на бедните, но на дело облагодетелстваше шепа свръхбогаташи. Обикновено процедирахме така: избирахме си някоя развиваща се страна, към чиито ресурси (особени неф­тените) проявяваха апетити нашите корпорации, уреждахме от­пускането на огромен заем на тази страна, а после пренасочвахме рукналите пари… към собствените ни инженерни и строителни компании – плюс неколцина местни колаборанти. За да спазим благоприличието, се заемахме с реализацията на най-различни инфраструктурни проекти. Така навсякъде изникваха гигантс­ки електроцентрали, летища и промишлени предприятия, които обаче с нищо не облекчаваха живота на бедните, тъй като в домо­вете им не бе прокарано електричество, те самите не ползваха (по обясними причини) самолети, а и нямаха необходимата квалифи­кация, за да ги вземат на работа в новопостроените заводи. В един момент ние (ИГ) се връщахме в задлъжнялата до гуша страна и си искахме своя пай от плячката – да ни дават евтин нефт или необ­ходимите ни гласове, за да прокараме някое наше искане в ООН, или пък военни контингенти, за да легитимират собственото ни присъствие в някои горещи точки на света (както стана в Ирак).

          По време на тези лекции често ми се налага да припомням на аудиторията и още един детайл, който е повече от очевиден, но много хора като че ли не го забелязват. Ако трябва да бъдем искрени, Световната банка е не толкова световна, колкото аме­риканска. Същото важи и за най-близкия й „родственик“, МВФ. От общо двайсет и четиримата директори в борда на Банката само осем представляват отделни страни: Съединените щати, Япония, Германия, Франция, Обединеното кралство, Саудитска

Арабия, Китай и Русия. Но в МВФ членуват още 184 страни, ко­ито са принудени да си „поделят“ оставащите шестнайсет места. Съединените щати контролират близо 17% от гласовете в МВФ и 16% от тези в Световната банка. Най-близо до тях се нарежда Япония (съответно с 6% в МВФ и 8% в Банката), следвана от Гер­мания, Обединеното кралство и Франция, всяка от които може да разчита на около 5%. Съединените щати имат право да нала­гат вето на всяко по-важно решение, а американският президент назначава и този на Световната банка.

Когато приключих с официалната част, бях ескортиран до една маса, за да раздавам автографи. Сред стелажите се изви опашка от желаещи. Очертаваше се поредната дълга вечер. Ако нещо ме изненада, това бе броят на представителите на бизнес-средите, които един по един ми връчваха визитките си с пояс­нението, че имат солидни връзки в чуждите посолства и Све­товната банка. Бяха си направили труда да дойдат и неколцина посланници; двама от тях дори ме помолиха да надпиша екзем­пляри от книгата и за техните президенти…

Последни се бяха наредили четирима мъже. Първите двама бяха в строги костюми и с вратовръзки, а другите, доста по-мла­ди, бяха с дънки и извадени ризи. По-възрастните естествено не пропуснаха да ми връчат визитките си (оказаха се служители на Световната банка). Единият младеж пък се обърна към мен с кратка импровизирана реч.

–  Г-н Пъркинс, нашите бащи ни помолиха да ви предадем следното. Те работят в Световната банка. Всяка сутрин ги виж­даме как тръгват към офисите си, облечени… ами като тези господа – и ми посочи с лека усмивка двамата „костюмари“. – Но когато във Вашингтон пристигнат демонстранти, за да протес­тират срещу Световната банка, нашите бащи също се нареждат сред тях. И това сме го виждали с очите си! Вярно, правят го инкогнито – обличат по-стари дрешки, нахлупват бейзболни шапки и си слагат тъмни очила, но така или иначе отиват да под­крепят демонстрантите, защото са убедени, че те и такива като вас казват истината.

Впрочем и двамата възрастни също се ръкуваха радушно с мен.

– Хубаво е да има повече хора като вас, все някой трябва да удари камбаната! — рече единият.

– Напишете още някоя книга – добави другият. – Тази ве­чер ни разказахте много интересни неща, но ще е по-добре, ако включите и повече детайли. Опишете например какво е става­ло навсякъде, където сте работили. Опишете поразиите, които вършат такива като нас уж в името на прогреса. Кажете истината за Индонезия и други такива страни. Ако вярваме на официал­ните статистики, там би трябвало всичко да върви по мед и мас­ло, но ние най-добре си знаем, че реалното положение не е никак розово. Това – едно на ръка, но трябва да давате и надежда на читателите си! Да посочите някакви алтернативи на синовете ни. Начертайте им пътна карта, че да свършат нещо по-добро и по-полезно от своите родители…

Обещах му, че ще напиша точно такава книга.

Но преди да пристъпим към основното съдържание, бих ис­кал да ви обърна внимание и на едно определение, което моят събеседник вметна в разговора – ИМПЕРИЯ. През последните години то все по-често се споменава и в пресата, и в класните стаи, и в кварталните заведения. Но какво точно е „империя“? И дали Америка с нейната образцова конституция, Харта за правата и твърдо заявена решимост да отстоява демократични­те принципи действително заслужава това определение, което най-често се асоциира с брутална и самооблагодетелстваща се власт?

          Империя: Национална държава, която доминира над други национални държави и демонстрира поне една от следните ха­рактеристики: 1) експлоатира ресурсите на тези страни, над ко­ито доминира; 2) консумира огромни количества ресурси, които са непропорционално големи, ако сравним броя на населението й с този на другите нации; 3) поддържа огромна армия, която на­лага силово политиката й, когато не успява да постигне същото с по-деликатни средства; 4) разпространява езика, литература­та, изкуството и най-различни аспекти на културата си в своята сфера на влияние; 5) облага с данъци не само своите граждани, но и тези на другите страни; и 6) налага своята национална валу­та в страните под неин контрол.

Тази дефиниция на „империя“ бе формулирана в хода на многобройните срещи със студенти, които осъществих през 2005 и 2006 г. по време на гастролите си в щатските книжарници. И слушателите ми почти неизменно стигаха до следния извод: Съединените щати демонстрират всички характерни особенос­ти на една глобална империя. Нека сега ги разгледаме една по една.

          Точка 1 и 2. На територията на Съединените щати живеят около 5% от населението на света, но консумират над 25% от све­товните ресурси. До голяма степен това се дължи на експлоата­цията на други страни, най-вече в развиващия се свят.

          Точка 3. Съединените щати поддържат най-голямата и най-софистицирана военна машина в света. Независимо че самата империя е била изградена най-вече с икономически средства, разбирай –и с помощта на ИГ, световните лидери ясно съзна­ват, че ако другите средства се окажат неефикасни, на сцената ще излезе армията (както стана например в Ирак).

          Точка 4. Английският език и американската култура днес до­минират в световен мащаб.

          Точка 5 и 6. Строго погледнато, Съединените щати не об­лагат директно другите страни и доларът не измества техните валути на местните пазари, но корпоратокрацията го прави зад­кулисно, при това в глобален мащаб, а доларът de facto е стан­дартната валута в съвременната световна търговия. Този процес е започнал още в края на Втората световна война, когато е бил модифициран златният стандарт и вече само правителствата са можели да обменят долари. През 50-те и 60-те години на XX в. са договорени огромни кредити от чужбина, за да се финансира набиращият скорост американски консумативизъм, Корейската и Виетнамската война, както и изграждащото се „Велико обще­ство“, възвестено от президента Линдън Джонсън. А когато на свой ред се опитват да закупят стоки и услуги от САЩ, чужде­странните бизнесмени установят (за своя неприятна изненада), че инфлацията вече е стопила стойността на техните долари и на практика са ги предоставили на Щатите под формата на… косвен данък.

Техните правителства настояват американският външен дълг да бъде изплатен в злато. На 15 август 1971 г. администра­цията на Никсън отказва да изпълни това условие и… отменя златния стандарт. Вашингтон се заема да убеди с всички средст­ва света да продължи да приема долара като стандартна валута. В началото на 70-те, когато в Саудитска Арабия се развихри и прословутата „Лихварска афера“ (в чието организиране участ­вах и аз), управляващата династия се съгласи да продава доби­вания в страната й нефт само срещу щатски долари. И тъй като саудитците контролираха нефтените пазари, другите в ОПЕК (Организацията на страните производителки на петрол) бяха принудени да се подчинят. Възцаряването на нефта като най-важна суровина в света гарантираше и доминацията на долара като стандартна световна валута – което пък означаваше, че ще продължи и косвеното облагане, за което споменах по-горе.

В хода на тези дискусии бе изтъкната и още една, седма ха­рактеристика. Начело на империята стои монарх (крал или им­ператор), който има пълен контрол над правителството и меди­ите, не се избира пряко от народа, не се съобразява с неговата воля и разполага с неограничени правомощия.

На пръв поглед липсата на подобна фигура като че ли отли­чава Щатите от останалите империи. Само че въпросната „от­лика“ е по-скоро илюзорна. Просто Американската империя се управлява от група хора, които колективно изпълняват функци­ите на монарха. Те ръководят нашите най-големи корпорации, а чрез тях – и нашето правителство. Тези хора постоянно сноват в клетката на „въртящата се врата“ между бизнеса и властта. И тъй като финансират политическите кампании и медиите, те упраж­няват и контрол върху демократично избраните „служители на народа“ и достигащата до нас информация. Именно тези мъже и жени държат властта, независимо кои – демократите или репуб­ликанците – контролират Белия дом и Конгреса. Те също не се съобразяват с народната воля. И също разполагат с неограниче­ни правомощия.

Заслужава внимание и още един факт: тази модерна импе­рия е била изградена… подмолно. Повечето й поданици дори не подозират за съществуването й, което не пречи да бъдат екс­плоатирани, а една немалка част от тях да тънат и във въпиеща бедност. Сравнете сами: всеки божи ден в света умират средно по 24 000 души от глад и свързаните с него заболявания. Повече от половината население на Земята живее с по-малко от два до­лара на ден – което обикновено не им стига да удовлетворят и най-елементарните си потребности и в общи линии се равнява на онова, което са получавали и преди трийсет години.

За ком­форта на всеки американец милиони други човешки същества плащат непомерно висока цена. Макар и вече да осъзнаваме негативните екологически последствия от нашия чисто пот­ребителски начин на живот, повечето от нас са склонни да ги омаловажават и дори да отричат директните поражения (които означават страдания за една огромна част от човечеството). На­шите деца обаче няма да разполагат с такъв избор и ще трябва да понесат отговорността за дисбаланса, който сътворихме ние, техните родители.

В процеса на изграждането на тази империя ние в Щатите съумяхме да се разделим с най-фундаменталните си убеждения и ценности — същите, в които някога се изразяваше и същността на това да бъдеш американец. По този начин лишихме и самите себе си, и тези, които колонизираме, от онези права, които така ясно бяха формулирани в Декларацията на независимостта. Ето как заменихме със сурогати принципите на универсалното ра­венство, справедливостта и благоденствието.

Най-могъщата опора на корпоратокрацията са самите кор­порации. Именно те определят облика на нашия свят. Ако огле­даме глобуса, ще открием поне двеста различни страни. Най-чес­то границите им са били начертани още от колониалните власти и повечето от тях упражняват минимално влияние над своите съседи. От геополитическа гледна точка този модел е безнадежд­но остарял. Реалността напомня повече онези огромни облаци, които обвиват нашата планета – особено ако приемем, че все­ки от тях символизира по някоя многонационална корпорация. Тези могъщи формирования влияят на абсолютно всяка страна в света. Пипалата им се простират до най-дълбоките джунгли и До най-затънтените пустини.

Корпоратокрацията шумно и театрално прокламира демок­ратичните ценности и прозрачността пред нациите в света, но нейните корпорации функционират по-скоро като империалис­тически диктатури, в които шепа „богопомазани“ взимат всич­ки решения и запазват за себе си лъвския пай от плячката.

В т.нар. електорален процес – самата сърцевина на американската демокрация! — повечето от нас гласуват само за онези кандида­ти, чиито кампании са били и най-щедро финансирани, т. е. при­нудени сме да избираме между „хранениците“ на корпорациите и тези, които ги притежават. Тази империя няма нищо общо с нашите идеали – тя почива върху устоите на алчността, потай­ността и безогледния материализъм.

Разбира се, в тази мрачна картина можем да откроим и ня­кои по-светли краски. Например корпорациите са доказано ефективни в управлението на ресурси, инспирирането на колек­тивната съзидателност, изграждането на комутникационни мре­жи и доставянето на стоки и услуги и до най-отдалечените час­ти на света. А това означава, че с тяхна помощ бихме могли да предотвратим печалната участ на онези 24 000 души, умиращи ежедневно от глад в света. Факт е, че вече разполагаме с всички необходими познания, технологии и системи, за да превърнем тази планета в едно стабилно, безопасно, мирно и справедливо място за живот.

Бащите-основатели на нацията са съзнавали, че революция­та не бива да води до анархия. Освободили са се от тиранията, но са били и достатъчно мъдри, за да запазят много от стопанските и правни структури, оказали се толкова благотворни за британ­ците. Ние също трябва да направим нещо подобно: да усвоим полезното, което тази империя е създала, и с него да запълним зейналите в трюма пробойни; да се обединим, като заличим про­пастта между бедни и богати. За целта е нужно същото мъжес­тво, което са имали и Бащите на нацията. Трябва да разчупим този порочен модел на човешките взаимодействия и страдания и да превърнем Империята в образец за безкористно служене и гражданска доблест.

Но за да стане всичко това и да бъде изграден светът, с кой­то нашите деца биха се гордели, най-напред трябва да преобра­зим основната опора на корпоратокрацията – самите корпора­ции. Имам предвид начините, по които те се самоопределят и набелязват своите цели, прилагат своите управленски похвати и критериите си за избор на изпълнителни директори. Всъщност корпорациите зависят изцяло от нас. Ние предоставяме нужни­те им мозъци и мускули. Ние сме техните пазари. Ние купуваме техните продукти и финансираме техните начинания. И както ще разберете в тази книга, ние можем да се похвалим и със сериозни успехи в трансформацията на корпорациите, когато сме си я поставяли за цел – например почистването на замърсе­ните реки, ограничаването на пораженията върху озоновия слой и борбата срещу дискриминацията във всичките й форми. Нека сега трябва да се поучим от досегашните си успехи и да пренесем усилията си на нови и по-високи нива.

Но за да предприемем действията, за които става дума в тази книга, ще трябва и да довършим започнатото през 70-те години на XVIII в., което така и не бе продължено. От нас се иска да пое­мем щафетата от Бащите-основатели и онези, които последваха техния пример. Говоря за дръзновените мъже и жени, които през XIX в. се опълчиха срещу робството, а през следващия ни измък­наха от Депресията и воюваха с Хитлер.         Говоря за милионите, които стъпиха на американския бряг, за да избягат от потисничеството или да намерят онзи по-добър живот, гарантиран им от основоположните документи на тази страна. Дошло е време да продължим онова, което всички те започнаха. Ето защо не бива да гледаме безучастно как тази империя ще рухне поради собст­вената си недалновидност; по-добре нека я преобразим.

След онази вечер във вашингтонската книжарница моите мисли често се връщаха на молбата на двамата служители от Световната банка. Бях им обещал, че ще напиша друга книга, в която не само ще покажа щетите, нанесени от хората като мен, но ще се постарая също да вдъхна надежди на читателите си – че можем заедно да построим един по-добър и справедлив свят. Аз самият изпитвах нужда от такава книга. Трябваше да споделя с вас и разказите на всички онези, които официозните медии игнорират, да не би да разгневят задкулисните кукловоди, а и да дам думата на много други, принудени да пазят анонимност, тъй като рискуват да изгубят работата, пенсията, а дори и живота си. Трябваше да предложа и алтернатива на стерилните официални доклади и манипулативни статистики, минаващи за „обектив­ни и „научни“, само защото предлагат информация, изгодна за финансиращите ги корпоратократи.     Давах си обаче и сметка, че мнозина ще ме обвинят за това, че цитирам „анонимни източ­ници” . Но зад това определение всъщност се крият хора, които правят новините, но никога не се появяват в сутрешните блоко­ве на телевизиите. Бях убеден, че техните разкази също заслужават внимание – от техния опит могат да черпят и всички остана­ли. Дължах това на всички читатели на Изповедите, на синовете на онези служители на Световната банка, на моята 24-годишна дъщеря, а и на цялото поколение, която тя и двамата младежи от книжарницата олицетворяват. Заради тях – а и заради самия мен, – аз трябваше да направя и следващата стъпка. . . .

          Диктатурата на финансите

. . . . Лхаса се оказа (най-тибетския) от всички градове, които по­сетихме. Дворецът Потала, в който е отраснал Далай Лама, лабиринтът от паркови алеи и калдаръмени улички, многопокривните пагоди с извити стрехи, гигантските конични ступи и празнично украсените светилища ми вдъхваха същото чувство на умиротворение, което преди пет години бях изпитал в Ладах, а сега и в някои по-затънтени краища на Тибет, но липсваше в Цеданг и другите градове. Но китайците пак си бяха весдесъщи. По паважа набиваха крак непроницаеми червеноармейци, уличните таоели и билбордове бяха изписани с йероглифи, а в магазините се предлагаха купища пластмасови изделия, явно възприемани като символи на модерното индустриално общество.

Хотелът, в който отседнахме, бе чудо на чудесата – проек­тиран, строен и стопанисван от тибетци. Проснах се на леглото, обсипано с шарени възглавници и започнах да преглеждам фай­ловете в джобния си компютър. Исках да актуализирам някои свои размисли за материализма, меркантилността и ролята на международния бизнес в икономическия колапс от 1997 г., едва не разорил цяла Азия. Вече бях поразровил случилото се в Ин­донезия. Но ситуацията в Тибет, където навсякъде се натъквах на същата експлоатация, но извършвана от Китай, хвърляше по-различна светлина върху трагедията от 1997 г.

Така наречената „криза на МВФ“ удари най-тежко жители­те на Южна Корея, Тайланд и Индонезия, но имаше ужасяващи последствия и за много други – особено по-бедните – в Лаос и Филипините. Всяка от тези страни бе възприела и идеологията на МФВ и Световната банка.

Когато дойде ред на горчивите разкаяния и обвинения, МВФ отнесе доста критики заради онова, което икономистите наричат „капитализъм по бързата писта“. В общи линии той се изразява в следното:

отпадане на всякакви ограничения върху притока на капитали, насърчаване на приватизацията, поддър­жане на висок лихвен процент – с обяснението, че така щели да се привлекат чуждестранни инвеститори и банки на пазара за ценни книжа, както и въвеждане на фиксиран обменен курс, уж да се избегнат валутните рискове, но негласната цел бе да се ук­репят позициите на долара. В същото време цените на храните и услугите стремително растяха поради инфлацията и същите ви­соки лихви, наложени от МВФ.

Ясно бе, че тази работа няма да свърши добре. И когато икономиките на тези страни започнаха една след друга да рухват, местните бизнесмени и правителствата просто разпериха ръце и обявиха, че не могат да изплатят натрупалите се огромни дългове в американски долари. Населе­нието пък откри, че скромните му спестявания, които и без това намаляваха, са се стопили безвъзвратно от инфлацията. МВФ бе манипулирал толкова ловко местните политици и бизнесмени, че се бяха съгласили на абсолютно неизгодни условия, облаго­детелстващи само собствениците на големите международни корпорации.

Ситуацията обаче продължи да се влошава и тогава МВФ из­лезе със „спасителен план“. Предложи да отпусне нови заеми на длъжниците, за да избегнат огромните неустойки. Но сделката си имаше и условие – всяка от тези страни трябваше да приеме пакета със структурни реформи (САП), подобен на онзи, който навремето наложиха на Индонезия. От тях се искаше да оставят своите банки и финансови институции да фалират, да ограничат драстично държавните разходи, да отрежат всички субсидии за бедните (т. е. да освободят цените на основните храни и енер­гията) и да вдигнат още по-високо лихвения процент. В много случаи ги подканяха и да приватизират, което пък означаваше да разпродават националната си собственост на… многонацио­нални корпорации.

Едно от преките последствия на това „прес­труктуриране“ бе, че неопределен брой жители на Третия свят, най-вече деца, измряха от недохранване, глад и епидемии. Неиз­меримо повече обаче щяха да са жертвите в дългосрочен план, защото тези хора на практика бяха лишени от нормално здра­веопазване, образование, жилища и всякакви други обществени услуги.

Колапсът, започнал в Азия, придоби и глобални измерения, когато предизвика рецесионна вълна в Европа, Южна Америка и Съединените щати. Това бе суров урок за всички пострадали, а и за управниците им, които поне разбраха каква не трябва да е икономическата им политика, ако наистина искат да помогнат на своите народи. Това бе и поредното недвусмислено послание за истинските цели на МВФ и Световната банка…

Анализите показват, че страните, които отказаха да прие­мат условията на МВФ, са постъпили и най-добре. Красноречив пример е Китай. Макар че внесе някои корекции в икономичес­ката си политика, за да привлече повече чуждестранни инвес­титори, Пекин пое съвършено различен курс от този, който му препоръчваше МВФ.

Чуждестранните инвестиции бяха насоче­ни главно към промишлените предприятия, а не към пазара за ценни книжа, с което страната се подсигури срещу евентуалното изтичане на капитали, а наред с това разкри и много нови работ­ни места. Индия, Тайван и Сингапур също се опънаха на фонда и икономиките им останаха стабилни. Малайзия се поддаде на натиска и моментално изпадна в рецесия, но после се отказа от САП и стъпи на крака.

Един от най-яростните критици на МВФ, а по ирония на съдбата и бивш негов висш служител, бе носителят на Нобело­вата награда за икономика за 2001 г. Джоузеф Стиглиц.

Бях взел в Тибет и книгата му за глобализацията и нейните недостатъци. Привечер излязох да се разходя по улиците на Лхаса. Стигнах до нещо, което можеше да мине и за пешеходна зона, защото гъмжеше от минувачи. Малко по-нататък видях и парк. Седнах на една пейка, за да се полюбувам, а и попека на лъчите на залязващото слънце.

Извадих книгата на Стиглиц и я запрелиствах. За пореден път установявах с почудване, че неговите критики са доста сход­ни по дух с тези, които аз самият отправях в Изповедите. Раз­бира се, подходът на Стиглиц бе строго академичен, докато аз просто описвах своите преживелици, но и двамата бяхме стиг­нали до едни и същи изводи. Например аз споменавах, че съм изготвял подвеждащо оптимистични разчети за развиващите се страни. Ето какво пишеше пък той:

          А за да изглеждат тези програми [на МВФ] наистина ефек­тивни и да им излизат сметките, се налага да бъдат съоб­разени с тях и съответните икономически прогнози. Много от потребителите им дори не подозират, не това не са нор­мални разчети. В такива случаи предвижданията за БВП не се основават на някакви свръхкомплицирани статистически модели. Тук не може да се говори дори за оптимистични очак­вания, защото те също изискват добро познаване на иконо­миката. Тези цифри просто са били договорени като част от поредната програма на МВФ.

Оставих разтворената книга на коленете си и се загледах в колоната войници, която се изнизваше по алеята. От време на време Стиглиц споменава и за „старата диктатура на национал­ните елити“. Това пък ме наведе на следните мисли. Може да прозвучи странно, но стореното от китайските окупатори ми се стори някак по-честно в сравнение с онази подмолна узурпация, която Стиглиц определя като „новата диктатура на международ­ните финанси“. Подобно на някои свои предшественици като римляните, испанците и британците, китайците съвсем откри­то бяха завладели Тибет. Така де, къде виждате тук задкулисни машинации? Традиционните империи може и да са обяснявали действията си с благородни подбуди – в това се изразявал нап­редъкът на цивилизацията, стимулирал се икономическият рас­теж и се проправял пътят пред прогреса, – но едва ли някой ще отрече, че тяхната цел е била именно да колонизират.           От своя страна корпоратокрацията, ползваща услугите на МВФ и Све­товната банка, а при нужда и тези на ЦРУ и чакалите, прилага една нова форма на завоевателна война, която бих нарекъл „подмолен империализъм“. Когато завладяваш с помощта на воен­ни сили, всеки те знае като завоевател. А когато използваш ИГ, ти правиш същото, само че тайно. Това не бяха кой знае какви прозрения, но повдигаха и някои щекотливи въпроси, които на­последък често си задавах. Тази подмолност не застрашава ли и самите устои на онова, което наричаме демокрация? Та нали демокрацията предполага и информиран електорат? А ако гла­соподавателите не са запознати с най-важните механизми, с ко­ито си служат техните лидери, може ли такава нация да се смята за демократична? . . . .

 

          Боливия

 

. . . . Огромното мнозинство от близо деветте милиона боливийци са индианци, които по традиция си изкарват поминъка в малките ферми, накацали по обветрените склонове на Андите. Това етническо разнообразие е отразено и в конституцията – в страната има три официални езика: кечуа, аймара и испански. Макар и да разполага с богати ресурси – сребро, калай, цинк, нефт и огромен водноелектрически потенциал плюс най-голе­мите (след венецуелските) запаси от природен газ в Латинска Америка, Боливия е една от най-бедните страни в Западното по­лукълбо.

Тя бе и сред първите, които приеха прословутия пакет със структурни реформи (САП), предложен й от МВФ. Аз самият също имам принос за това…

Когато пристигнах в Боливия (в средата на 70-те), страхът от „наследството на Че“ бе принудил местния икономически елит да влезе в коалиция с военните, за да държи под контрол корен­ните общности. Моята работа бе да разбера на място начините, по които тази „зачената в грях“ коалиция би се интегрирала още по-плътно с корпоратокрацията. За целта се срещнах с много боливийци, представители на различни съсловия, а идеите, които формулирах, бяха доста подобни на онези, които по-късно влязо­ха и в пакетите със структурни реформи, приети в редица страни през 80-те и 90-те години. Подобно на индонезийския си събрат Сухарто, боливийските управници с охота приемаха програми, чрез които на практика разпродаваха ресурсите на страната си на чужденци.

Имаха богат опит в далаверите с минните компа­нии и покрай тях бяха успели да натрупат умопомрачителен вън­шен дълг. И тъй като се чувстваха уязвими от съседите си (въз­приемани като „традиционни врагове“), гледаха на всяка цена да си осигурят закрилата на Вашингтон и, разбира се, да се обогатя­ват. От Сухарто научиха и още един трик – да си откриват лични сметки в американски и европейски банки, за да се подсигурят срещу евентуални икономически кризи в родината си.

Тези първи срещи през 70-те години ме наведоха на изво­да, че Боливия вече е узряла за приватизация. Бизнесмените и политиците в Ла Пас изгаряха от нетърпение да приложат мо­дела, лансиран от минните компании. Това означаваше и загуба на националния суверенитет, но поне ги освобождаваше от едно досадно бреме – да набират средства от данъците и капиталовите пазари, а и от собствените си банкови сметки, за да развиват ВиК и и електроснабдяването, както и пътната и съобщителна мрежа.

Освобождаваше ги дори от отговорността за състояни­ето на образователната и правораздавателната система. Бързо разбраха (не без моя помощ, разбира се), че ще получават тлъс­ти комисионни, а децата им – безплатно образование в Щатите, после пък и топли местенца в нашите най-престижни инженерно-строителни компании.     Затова и охотно се съгласиха на да­нъчни облекчения за чуждите инвеститори, както и да свалят митата на американските стоки, макар и да не възразяваха срещу тези, които ние налагахме на боливийските. Всъщност въпрос­ната коалиция между местния икономически елит и военните нямаше нищо против тази нова форма на колониализъм, която във фразеологията на МВФ се сдобиваше с далеч по-благовидни прозвища като „усъвършенстване на управлението“, „по-разум­но стопанисване“, „преструктуриране“ и прочее в същия дух.

И щом боливийската върхушка прокара необходимите за­кони, за да стане възможно създаването на т. нар. съвместни предприятия (или „джойнт венчърс“), привлече чуждестранни капитали и премахна ограниченията върху валутния обмен, бе само въпрос на време да се приватизират и петте най-големи държавни, компании.         Нещо повече, през 1990 г. правителството обяви плановете си да продаде още 150 държавни предприятия на „чуждестранни инвеститори“. А лично на мен ми предложиха да оправя една от най-мощните енергийни компании в страната. Някой би го определил като каприз на съдбата, но всъщност си бе в реда на нещата. Просто се бе задействала онази „въртележ­ка“, с чиято помощ не малко „правителствени експерти“ в един момент се озовават на престижни позиции в корпоративния свят…

През същата 1990 г. една американска компания, „Люкейдия Нещънъл Корпорейшън“, се свърза с мен и ме попита дали ме блазни перспективата да стана президент на техния боливийски филиал, „Компаниа Боливиана де Енергиа Електрика“ (КОБЕЕ). . . . .

. . . . В продължение на два века Съединените щати са били образец за демокрация и „справедливост за всички“. Декларацията за не­зависимостта и нашата конституция са вдъхновили безброй осво­бодителни движения на всички континенти. Наши сънародници са полагали и неимоверни усилия, за да сътворят такива глобал­ни институции, които да отговарят на нашите идеали. През XX в. ние вече бяхме безспорни лидери в света. Наша бе инициативата за създаването на Международния трибунал в Хага, Обществото на народите, а по-късно и ООН, Всеобщата декларация за права­та на човека и ред други важни международни конвенции.

След Втората световна война обаче образът ни на световен лидер се заизпълва с мрачни краски, а моделът, който предлагахме на света, се оказа подронен отвътре. В основата на тези процеси бе корпоратокрацията, заела се с изграждането на своя собствена империя. Още като доброволец в Корпуса на мира осъзнах, че еквадорските граждани, както и тези в съседните страни, се възмущават не просто от бруталността на Съедине­ните щати, но и от тяхната непоследователна политика. Напри­мер пред света твърдяхме, че сме във Виетнам, за да защитим демокрацията, но в същото време сваляхме или отстрелвахме демократично избрани държавници. Всеки латиноамерикански гимназист бе наясно, че не друг, а Съединените щати бяха свали­ли чилийския лидер Алиенде, иракския Мосадък, гватемалския Арбенс, бразилския Гуларт и иракския Касим – макар и нашите гимназисти дори да не подозираха за това.           Вашингтон просто излъчваше объркани сигнали към света. А тези наши действия подкопаваха и най-съкровените ни идеали.

Един от начините, по които корпоратокрацията упражнява­ше контрол през 70-те години, бе като подкрепя десетките автократични режими в Латинска Америка. Тези „правителства“ експериментираха с разни икономически политики, които обла­годетелстваха щатските инвеститори и международните корпо­рации, но по правило се отразяваха пагубно на собствените им икономики, а населението на тези ширини разбра на свой гръб какво ще рече рецесия, инфлация, безработица и отрицателен икономически прираст. Но въпреки нарастващото недоволство Вашингтон продължи да хвали корумпираните им лидери, които бяха довели до банкрут страните си, но пък натрупаха огромни състояния. И сякаш да влоши до край нещата, Вашингтон под­крепяше дори такива крайнодесни диктатори и техните ескадрони на смъртта като тези на Гватемала, Салвадор и Никарагуа. Но през 80-те континентът бе залят от вълна на демократич­ни реформи. За да решат натрупаните проблеми, новоизбраните държавници се обърнаха към „експертите“ от Световната бан­ка и МВФ, които побързаха да ги уверят, че разковничето е в… САП. И тогава те започнаха да прилагат „непопулярни мерки“ – от приватизирането на цели отрасли до орязването на соци­алните субсидии. Приеха и предложените им умопомрачителни заеми. Идеята бе да се финансират инфраструктурни проекти, но, както обикновено, намазваше само елитът, а издължаването оставаше грижа на плебса. . . . .

 

          Чавес Венецуелецът

. . . . Името на Чавес започна да нашумява през февруари 1992 г., когато този подполковник от венецуелската армия оглави един неуспешен опит за преврат срещу тогавашния президент Карлос Андрес Перес. Въпросният държавник, чието име бе станало синоним на корупция, бе разгневил Чавес и последователите му със своята готовност да разпродава страната си на Световната банка, МВФ и чуждестранните корпорации. Благодарение на тясното сътрудничество между Каракас и корпоратокрацията, венецуелският доход на глава от населението бе паднал с 40% и онова, което доскоро се смяташе за най-многочислената средна класа в Латинска Америка, се вля в редиците на разорените.

Превратът на Чавес не успя, но пък проправи пътя за бъде­щата му политическа кариера. След ареста му разрешиха да се появи по националната телевизия, за да убеди верните си части да сложат оръжие. Но той не пропусна да заяви пред милион­ната аудитория, че начинанието му не е дало желания резултат само por ahora („засега“). И този дръзновен акт го изстреля в орбитата на националната слава. Прекара две години в затвора Яре, но междувременно Перес бе бламиран и свален от поста си. Чавес излезе на свобода, извоювал си репутацията на безкомп­ромисен и честен политик, „закрилник на бедните“, който твър­до е решил да смаже чуждестранните експлоататори, заробили от векове страната му и целия континент.

През 1998 г. Уго Чавес бе избран за президент с впечатля­ващите 56%. Но за разлика от мнозина преди него, които бяха говорили и подобни неща, той не се отдаде на далавери, щом зае поста си. Не криеше възхищението си от действията на гвате-малския си събрат Арбенс, чилийския Алиенде, панамския Торихос и еквадорския Ролдос. Всички те бяха убити или свалени от ЦРУ. И обяви, че ще тръгне по техните стъпки, но със своя визия за бъдещето. А освен с харизма, Чавес разполагаше – за разлика от предшествениците си – и с огромна мощ, тъй като бе лидер на страна с изобилни нефтени залежи. Неговата изборна победа, както и атаките му срещу Вашингтон и нефтените ком­пании вдъхновиха милиони латиноамериканци…

Чавес спази и обещанията си пред градската и селската беднота. Вместо да реинвестира в нефтената промишленост, той насочваше приходите от земното масло към други програ­ми, целящи да ликвидират неграмотността, глада, епидемиите  другите социални бедствия. И вместо да извлича дивиденти за себе си, той помогна на бойкия аржентински президент Нестор Киршнер, изправен пред алтернативата да поиска поредния огромен заем от МВФ (над десет милиарда долара).

Започна да продава нефт с отстъпка на онези, които не можеха да си позво­лят непрестанно покачващите се пазарни цени – включително и на някои общности в Съединените щати. Част от приходите от венецуелския нефт отиваха и за Куба, за да може пък тя да праща лекарски екипи в най-бедстващите райони на Латинска Америка.            Чавес изкова и нови закони, за да защити правата на коренните народи, включително това да изучават майчиния си език и на собственост върху земята, въведе и преподаването на афровенецуелска култура в държавните училища.

Корпоратокрацията видя в Чавес своя смъртен враг. Не само че громеше неуморно нефтените и другите компании (а и започ­на масова национализация), но даваше и „лош пример“ на оста­налите латиноамерикански политици. Ето че Чавес се превърна в най-големия кошмар на Вашингтон след Саддам Хюсеин, подвизаващ се в срещуположния край на света. В Ирак подмолните машинации на ИГ и чакалите бяха ударили на камък, затова бе взето решение за открита инвазия. Във Венецуела горилите бяха заменени с чакали – Вашингтон се надяваше, че поне там те ще се справят с проблема…

Прилагайки същата тактика, разработена в Иран, Чили и Колумбия, на 11 април 2002 г. чакалите изкараха хиляди хора на каракаските улици. Тълпата се устреми в две посоки – към цент­ралата на венецуелската държавна нефтена компания и Мирафлорес, президентския дворец. Пресрещнаха ги обаче други де­монстранти, излезли в защита на Чавес, които обвиниха органи­заторите на протеста, че са „пионки на ЦРУ“. В кулминационния миг военните най-неочаквано обявиха, че Чавес е подал оставка и сега е прибран на безопасно място, т. е. в една военна база.

Във Вашингтон отвориха шампанското, но се оказа, че ра­достта им е била преждевременна. Верните на Чавес части призоваха народа на бунт. Бедните заляха улиците в цялата страна и още на 13 април Чавес се върна триумфално на поста си.

Официалното становище на сформираната за случая коми­сия гласеше, че „пучът“ е бил спонсориран от американското правителство. А и Белият дом призна с половин уста вината си. „Лос Анджелис Таймс“ например цитира неназован правителс­твен източник, който твърдеше, че администрацията на Буш е „преговаряла в продължение на месеци с венецуелските военни и граждански лидери за отстраняването на президента Чавес“.

По една ирония на съдбата нахлуването в Ирак през 2003 г. свърши невероятна услуга на Чавес. Цените на нефта скочиха до небесата. И Венецуела напълни догоре държавната си хазна. Изведнъж от сондите в района на Ориноко рукнаха реки от чер­но злато. А Чавес обяви на всеослушание, че щом цената на су­ровия нефт удари 50 долара на варел, Венецуела — с нейните на практика неразработени ресурси – ще измести Близкия изток като най-голям енергиен доставчик в света. И отново по ирония на съдбата добави, че неговият анализ се базира на прогнозите и докладите на експертите от американското министерство на енергетиката….

Цяла Латинска Америка следеше със затаен дъх какво ще предприеме Буш след провала на „пуча“. И отново стана свиде­тел на нещо безпрецедентно: гузното мълчание на самия прези­дент. Явно в Белия дом най-сетне бяха разбрали, че трябва да пипат по-внимателно. Та Венецуела бе вторият ни доставчик на нефтени продукти (и четвърти на суров нефт), да не говорим, че нефтените й полета бяха доста по-близо до САЩ от близко­източните! И тъй като бе собственик на „Ситго“, от същата Ве­нецуела зависеха и много американски работници и шофьори, както и корпорациите, които въртяха бизнес с тази държавна компания. Освен това, през 70-те Венецуела бе наш съюзник, когато трябваше да се разбие наложеното от ОПЕК ембарго. А и хората на Буш не можеха да си позволят нови военни авантюри на фона на случващото се в Ирак и Афганистан, избухналия по­реден израело-палестински конфликт, растящото недоволство в арабския свят от саудитската кралска фамилия, политическите проблеми на Кувейт и милитаризацията на Иран.

През 2002 г. победата на Луиш Инасиу да Силва (за привър­жениците си просто Лула) на президентските избори в Бразилия бе допълнителен стимул за националистическите движения. Въпросният Лула бе основал през 1980 г. местната Работническа партия и вече от десетилетия настояваше за социални реформи. Едно от исканията му гласеше, че с приходите от бразилските природни ресурси трябва да се подпомагат бедните бразилци. Настояваше също да бъдат преразгледани сделките на страната му с МВФ, тъй като смяташе, че тези огромни заеми са отпусна­ти при заробващи условия. И когато спечели изборите с повече от 60%, той се присъедини към Чавес в новата вълна от живи латиноамерикански легенди. Междувременно тяхното послание бе стигнало и до най-затънтените селца в Андите и до най-гъс­тите амазонски джунгли. Ето че на власт идваха тези, които до неотдавна бяха лишени дори от избирателни права…

И латиноамериканците се изпълниха с упование. За първи път в най-новата си история те видяха възможност да се отърсят от бремето на американската доминация.

В две страни успехът на Чавес и Лула отекна особено силно. И в двете живееха огромни индиански общности, и двете разпо­лагаха с огромни ресурси от нефт и природен газ – въжделената цел на корпоратокрацията. И с двете бях свързан по един много личен и свръхемоционален начин: Еквадор и Боливия. . . . .

         

           Еквадор: предателството на един президент

. . . . Заминах отново за Еквадор в началото на 2003 г. В Кито ус­танових, че много еквадорци смятат, че Гутиерес върти някак­ви тайни сделки с нефтените компании и вече се е съгласил да приеме прословутия САП. Навсяъде в града бяха разлепени плакати, на които бе увековечено ръкостискането му с Буш. От своя страна индианските лидери не на шега се бяха засегнали от инсинуациите, свързващи ги с ислямски терористични органи­зации, и заявиха, че ако Гутиерес толкова държи те да се бият с нефтените компании, тези слухове може и да станат реалност…

– Че какво странно има в това? – каза ми един от тях. – Нав­ремето, когато се почувстваше застрашен от Съединените щати, човек можеше да се обърне към Русия за оръжие и военни инст­руктори. Сега няма друг, освен тия араби…

Ситуацията продължи да се влошава и през 2004 г. се носеха упорити слухове, че нефтените компании правят дебели пачки, а корупцията в правителствените среди отново процъфтява. То­гава правителството предприе и мерки, които напомняха мно­го ония в Боливия, наложени под диктата на Световната банка. Според Асошиейтид Прес, „левичарският имидж (на Гутиерес) много бързо се изпари, след като наложи строги мерки, вклю­чително и орязване на държавните субсидии за храна и дърва за огрев, за да угоди на международните лидери“.

Когато и Върховният съд на Еквадор го заплаши, че ще пре­разгледа сключените от него договори, Гутиерес набързо го „ре­организира“ – иначе казано, го разпусна. И тогава на улиците изскочиха еквадорците и поискаха оставката му.

„- Гутиерес просто трябва да си ходи – каза ми един друг индиански лидер, Хоакин Ямберла. – Вярно е, че бе избран демократично. Но той не удържа на обещанията си пред народа. И тъкмо демокрацията ни повелява да го изритаме от президент­ския дворец.

Боливийците обаче ставаха свидетели на нещо много по-различно…

          „Бектел“ и битката за водата

. . . . Също като Еквадор и Венецуела, Боливия отбеляза началото на новото хилядолетие с масови протести срещу чуждестран­ните корпорации, изсмукващи природните й богатства. Митин­гите, демонстрациите и стачките блокираха всички търговски дейности по улиците на Ла Пас и много други градове. Протес­тите бяха оглавени от лидери на аймара и кечуа, но коренните общности не останаха сами – към тях се присъединиха някои синдикати и неправителствени организации.

Само че за разлика от Еквадор и Венецуела, тук повод за не­доволство бе не нефтът, а… водата. През 90-те вече на всички бе ясно, че тя в най-скоро време ще се нареди сред най-ценните ресурси на планетата. Корпоратокрацията го бе разбрала доста по-отрано и се бе постарала навсякъде да установи контрол над водоснабдяването, за да манипулира по-лесно местните иконо­мики и правителства.

Функциите на „детонатор“ за пореден път бяха изпълнили Световната банка и МВФ. През 1999 г. те в един глас настоя­ха пред правителството да приватизира водоснабдяването на третия по големина град в страната, Кочавамба, и да го даде на местния филиал на гиганта „Бектел“ като част от структурните реформи (САП). Пак по настояване на Световната банка Боливия се съгласи да „освободи“ цената на водата за битови нужди, без дори да провери дали абонатите са в състояние да плащат.     Коренните жители го приеха и като посегателство върху хиля­долетните си традиции, защото според тях достъпът до водата е изконно човешко право, независимо от нейния икономически статус.

Когато чул, че и Боливия се е хванала на „горилския капан“, изпитах не малко угризения, защото през 70-те и аз бях участвал във формирането на тази политика, известна още като „Всеки си плаща своето“ (ВСПС). По онова време тя касаеше главно тарифите за електрическа енергия и се смяташе едва ли не за  „новаторска“ – вероятно защото влизаше в разрез с повечето правителствени програми, проведени в самите Щати след 30-те, с които трябваше да се помогне на съсипаните от Депресията селскостопански райони. В най-общи линии те гласяха, че всяко домакинство трябва да разполага с електричество, течаща вода и канализация, за да се стимулира икономическият растеж – дори и да се наложи тези услуги да бъдат субсидирани от държава­та. Примерът бе последван и от много други страни и навсякъде даде изключително добри резултати. Но ето че Световната бан­ка реши да експериментира с нещо съвършено различно.

Като главен икономист на една от фирмите, наети от Све­товната банка да прокламират нейната политика, ми се наложи да разработя и някои „икономически модели“, които трябваше да докажат валидността на ВСПС. На практика с иконометрията можеш да докажеш каквото си поискаш, а освен това аз разпо­лагах и с блестящ екип от икономисти, математици и финансови експерти, така че изпълнението на задачата не ме притесняваше. Но имаше два други проблема, които не бяха никак маловажни. Първият бе от морално естество и не се нуждае от коментари. Вторият обаче бе чисто прагматичен – теорията, която трябва­ше да опровергая, вече многократно бе доказвала ефективност­та си. И въпросите нарастваха лавинообразно. Защо пренебрег­ваме тези очевидни факти? Защо поемаме риска да увеличим бедността и социалното недоволство? И защо изобщо трябва да хвалим ВСПС?

А отговорът бе съвсем очевиден: ВПС щеше да превърне държавните бюрократични структури в поредните „дойни крава“ които в един момент лесно щяха да бъдат и приватизирани , (в което се убедих нагледно при контактите си с КОБЕЕ). Прос­то ВПС бе плод на същия манталитет, родил и идеята за „заеми за инфракструктурни проекти“, от които се облажваха най-вече чуждестранните строителни компании и местните елити, а вър­ху всички останали падаше грижата за връщането на борчовете. . . . .

. . . Прочетох някъде, че една боливийска частна компания е придобила изключителни права над водоснабдяването на Кочавамба (системата, известна като СЕМАПА). „Агуас дел Тунари“ бе сключила договор за цели 40 години. Дотук нищо особено, ако не броим един многозначителен детайл: самата компания бе нещо като филиал на небезизвестната корпорация „Бектел“. Последната, базирана в Сан Франциско, бе станала пословична с това, че постига всичко, благодарение на връзките си във висшите ешелони на властта. Бе успяла да си издейства редица апетитни контракти от Световната банка и американското правителство. И тъй като бе частна корпорация (контро­лирана само от едно семейство), тя не бе длъжна да се отчита пред СЕК и други подобни контролни органи, а и категорично отказваше да го стори.

–  Щом „Бектел“ поиска нещо, изобщо не си прави труда да участваш в конкурси.

Това го бях чувал многократно в дните ми на ИГ, когато пре­говарях с разни държавни служители в Индонезия, Египет и Ко­лумбия. Скоро след онова пътуване до Аржентина с Чък Нобъл, един еквадорски правителствен деец, мой личен приятел от Кор­пуса на мира, прие поканата ми да вечеряме заедно в най-скъпия ресторант на Кито. Докато разпускахме с отбрани ястия и на­питки, той ми довери, че ще си спестя хилядократно по-голяма сума от цената на тази вечеря, ако през следващите месеци не си губя времето с изготвянето на предварителни разчети и други такива – „Бектел“ вече била заявила апетите си към концесията, от която се интересуваха и тогавашните ми работодатели.

– Всеки ще напълни гушката – похвали ми се той, като нап­рави и многозначителен жест. – Аз, кметът, президентът и ония момченца от Сан Франциско.

След което добави с лека гримаса:

–  Освен теб и ония баламурници, дето си мислят, че това е честен конкурс.

Сред бившите служители и шефове на „Бектел“ фигурират и такива светила като Джордж Шулц (бивш неин президент, финансов министър при Никсън и държавен секретар при Рейгън), Каспар Уайнбъргър (бивш неин вицепрезидент и министър на отбраната при Рейгън), Даниел Чао (бивш вицепрезидент и главен мениджър на „Бектел Ентърпрайзис Холдингс“, след това член на управителния съвет на държавната Ексимбанк), както и Райли Бектел (неин изпълнителен директор и член на прези­дентския съвет по външната търговия при Джордж У. Буш). В управата й се бе изявявал и моят тъст, който бе работил като главен архитект на компанията, а след пенсионирането си бе из­пратен да отговаря за един мащабен строителен обект (също на Бектел“) в Саудитска Арабия. Моята съпруга също бе започнала кариерата си в „Бектел“, така че познавах тази компания добре – от много ъгли.

И почти веднага след като „Бектел“ получи концесията, це­ната на водата скочи до възбог. Сметките на някои кочавамбци изведнъж набъбнаха трикратно. Това бе истинска катастрофа за тези хора, които се нареждаха сред най-бедните на целия кон­тинент.

– Ами трябваше да избират между храната и водата – каза ми един от активистите на кечуа. – Защото грингосите искаха да приберат още по-големи печалби, без да им пука за боливийците – ако щат, да мрат от жажда. Даже ни казаха, че сме нямали право да събираме дъждовна вода. Според договора трябвало да плащаме на „Бектел“ всяка капка вода, която консумираме…

И жителите на Кочавамба се вдигнаха на бунт. Януари 2000 г. ще остане паметен за тях – стачките блокираха града за чети­ри дни. Тълпата заплашваше да щурмува офисите на СЕМАПА. „Бектел“ пък поиска защита. И президентът Уго Бансер изпрати армейски части. В кървавите стълкновения бяха ранени десетки аймара, а едно 17-годишно момче издъхна на място.

Изправен пред заплахата от революция, Бансер обяви во­енно положение, с което наля още масло в огъня. След консул­тации с американското посолство той обеща на нацията, че ще анулира договора с „Бектел“. През април 2000 г. корпорацията официално обяви, че изтегля участието си от СЕМАПА.

В Кочавамба се втурнаха да отпразнуват победата. Хората по улиците си подаваха чаши с вода и вдигаха тостове за свои­те нови герои, аймара и кечуа. Съчиняваха песни, в които горе­описаните събития се обявяваха за „начало на нова ера“. Уви, . . . .

          Да се изправиш срещу империя

. . . . Скоро след завръщането ми от Бразилия съседната й Боли­вия навлезе в нов етап на продължаващата от години политичес­ка криза. Карлос Меса, който зае мястото на сваления президент Гонсало Санчес де Лосада, можеше да мине в най-добрия случай за слаба личност, а в най-лошия – за типичен колаборационист. Партията на Ево Моралес, МАС, и организациите на коренни­те жители поискаха право на собственост над земята, по-ниски цени на енергията за битови нужди (включително и дървата за огрев) и национализация на нефтената и газовата промишле­ност.

Докато четях репортажите, залели Интернет, и си чатех с приятели в Латинска Америка, често се сещах и за онази без­крайна върволица от мъже, жени и деца, които зъзнеха с часове пред банката, за да си платят сметките за електричество. Какво ли си мислеха тези хора сега? Тогава ми се сториха смачкани и примирени, досущ като робите в испанските калаени рудници. Явно нещо бе запалило искрата на недоволството. Бедните ин­дианци вече не се редяха чинно на опашка, а заливаха улиците. Щурмуваха офисите на водоснабдителната компания. Под обса­да бе и президентският дворец. Тези хора най-сетне се бяха опъ­нали на Световната банка. Заклеймяваха корпоратокрацията и изливаха открито недоволството си от най-могъщата империя, която историята познава. И дори се жертваха за своята кауза. Кое ги караше да постъпват така?

Подобни въпроси трудно намират еднозначни обяснения, поне в този случай един от отговорите заслужаваше по-специално внимание. И той визираше една конкретна личност, Ево Моралес. Разбира се, новото движение имаше още десетина лидери, но той единствен бе успял да влезе в парламента, а после се бе кандидатирал и за президент. Но по-важното бе, че се бе превърнал в символ. И катализатор. Подобно на Джордж Уошингтън, Симон Боливар и всички велики водачи от миналото, Ево Моралес имаше не само визия за бъдещето, но бе и активен участник в настоящето. Въплъщаваше надеждите на Боливия, а и на всички останали, защото с възхода му сякаш се сбъдваше един изконен човешки блян – за спасителя, който ще изведе на­рода си от мрака…

В интерес на истината Моралес дължеше много на един друг латиноамерикански лидер, Уго Чавес – същият, който като онзи шериф от комикса се бе изправил срещу най-могъщия власте­лин на света. И го бе победил! Фактът, че милиони латиноаме­риканци виждаха в Джордж У. Буш не законно излъчения предс­тавител на една демократична нация, а някакъв деспот, спечелил с измама изборите, устройваше идеално и Чавес, и Моралес. И тъй като всеки велик водач се нуждае и от могъщ враг, тези два­мата определно бяха случили със своя . . . .

. . . . На този боливийски лидер помогнаха и събитията в една съседна страна. Макар и движена от съвсем други подбуди, по­литиката на еквадорските власти също работеше в полза на Мо­ралес. С обвинението, че Лусио Гутиерес върти тайни сделки с ИГ, еквадорският народ поиска оставката му. На 20 април 2005 г. законотворците в Кито гласуваха за отстраняването му. И по­ложиха клетва пред вицепрезидента Алфредо Паласио, който щеше да го замества до изборите.

Много скоро стана ясно, че новият държавен глава ще е дос­та по-различен от предшественика си. Поне нямаше намерение да слугува на Световната банка, Вашингтон и Уолстрийт. Два дни след избора му „Ню Йорк Таймс“ съобщи, че двамата с финансовия министър, Рафаел Кореа, остро са разкритикували връзките на предишния президент с „международните кредиторски нституции“ и че е „неморално за една страна [като Еквадор] да изразходва 40% от бюджета си, за да обслужва външния дълг“. Паласио и Кореа казваха също, че „новото правителство най-вероятно ще преразгледа позициите си в течащите в момента търговски преговори със Съединените щати“. „Таймс“ цитираше и още едно изявление на сеньор Кореа – че „парите от нефта, предназначени за вноските по външния дълг, най-вероятно вече ще отиват в социалната сфера“.

В родната си Боливия Моралес разчете в еквадорската ситуация потвърждение за политиката, която той самият провеж­даше, и поредния знак, че Андите вече са узрели за промяната, а моментът е изключително подходящ за хората от неговата соци­ална среда – и със същия финансов статус, който по сегашните ни материалистически стандарти са направо противопоказни за един политик. Официалната реакция на Вашингтон бе отк­ровено враждебна, но в очите на латиноамериканците това си| бе истински комплимент. По този повод „Ню Йорк Таймс“ писа следното:

          Според вашингтонската администрация евентуалното из­биране на Моралес може сериозно да забави обявената от Буш „война срещу дрогата“, а и ще постави под въпрос онези стотици милиони долари, които Съединените щати възна­меряваха да отпуснат на страната му, за да засили мерките срещу наркокартелите…

Само че боливийците и останалите в Латинска Америка много добре разбираха защо Белият дом и официозните медии критикуват толкова жлъчно Моралес. Тактиката им можеше да заблуди американските гласоподаватели, но, както и в случая с Роча, който заплашваше, че американските помощи ще спрат, ако човек като Моралес бъде избран за президент, в Боливия тези заплахи постигнаха противоположен ефект. . . . .

          Да успокоиш духовете

. . . . Ето че в очите на много латиноамериканци Ево Моралес се певърна в символ на антикорпоративното движение и закрилник на бедните. Облечен в традиционното пончо и с плетена шапка на главата, той не се срамуваше да показва скромното си потекло. Неуморно обясняваше на света, че е представител на една велика култура, а това, че неговите сънародници са били третирани от столетия като роби, съвсем не означава, че те няма ла се борят за своята земя и достойнство. Казваше също, че ве­ковната им експлоатация не е признак за „непълноценност“, как­то и мизерията не е равнозначна на морална деградация.

А когато обяви, че ще се кандидатира за президент, той обе­ща, че ще се бори с чуждестранните корпорации, ограбващи природните богатства на родината му, и категорично се проти­вопостави на исканото от Съединените щати изкореняване на насажденията с кока. Моралес разпалено обясняваше, че това растение създава проблеми само ако бъде преработено в кокаин и изнесено от Боливия, така че „войната срещу дрогата“ трябва да се води на другия край на веригата – там, където е и най-голе­мият й пазар в света…

През декември 2005 г. Ево Моралес спечели безапелацион­но изборите и стана първия индиански президент на Боливия. Незабавно оряза заплатата си наполовина и заяви, че никой ми­нистър няма да получава повече от него, а спестените пари ще отиват за учителските заплати. Неговият вицепрезидент, Алваро Гарсия Линера, бивш партизански командир, прекарал чети­ри години в затвора, бе завършил математика в Мексико, а после бе станал преподавател по социология в Лапаския университет „Майор де Сан Андрес“, където си бе изградил репутация на интелектуалец и политически анализатор. Министерството на правосъдието пък бе оглавено от жена, работила навремето като камериерка. Председателят на парламента бе бивш селски учи­тел. Макар и представител на коренната общност, Моралес обяви, че ще се посвети на всички бедни и обезправени боливийци, независимо дали живеят в градските бордеи, горе в Андите или в дебрите на селвата.

Официозната преса в Съединените щати пък пристъпи към откровени манипулации. В развихрилата се кампания, напомняща онази срещу гватемалския Арбенс непосредствено преди американското нахлуване в страната му, медиите упорито се опитваха да внушат на аудиторията си, че Моралес е „комунист“ и „агент на Кастро“.

Не бе изтекъл и месец от изборите, когато през януари „Бектел“ подаде своя иск срещу боливийската държава.

След по-малко от четири месеца, на 2 май 2006 г. президен­тът Моралес заповяда на боливийската армия да окупира всич­ки нефтени и газови находища в страната и да ги постави под  държавен контрол. Давайки 180-дневен срок на корпоративните шефове, за да преразгледат съществуващите договори с прави­телството, той обяви, че на „корупционните практики на чуж­дестранните компании вече е сложен край“. Вместо да се задово­ли с комисионна от сделките, в които печалбите се разпределяха така – 80% за компаниите, 20% за Боливия, Моралес настоя за  „размяна на тези цифри“.

Някои приеха този ход на боливийската страна като „напус­кане на обединения латиноамерикански фронт“; според тях, той ^; щеше да засегне най-вече Бразилия и Аржентина, които бяха сред основните вносители на боливийски природен газ. Но пък Чавес защити Моралес: „Ние изразяваме подкрепата си за Боли­вия, защото поема по същия път, по който се движи и Венецуела. Ние самите успяхме да възстановим контрола над нашите естес­твени ресурси и минерални залежи в хода на един много дълъг и  труден процес, който едва не ни коства и преврат. Сигурен съм, че (в Боливия) вече всичко ще потръгне добре“.

Самият Моралес не криеше политическите си планове. Него­вият „национализъм“ включваше и изграждане на единен латино­американски фронт срещу Съединените щати. И щеше все така да се противопоставя на чуждестранните експлоататори, без значе­ние къде се намират седалищата на техните корпорации:

          (Отсега нататък) ще браним природните си ресурси. Боливия може навремето да е била „ничия земя“, но вече не е такава. Това е земята на боливийците и най-вече на нейните коренни жители. Колкото до частните и транснационалните компа­нии, ако искат да работят тук и да спазват боливийските закони, те са добре дошли… Но пък тези, които не щат да спазват закона и си въобразяват, че са над него, ще берат го­леми ядове!

През януари 2006 г. Чили също пое по стъпките на Аржен­тина, Боливия, Бразилия, Еквадор и Уругвай, когато Мишел Башлет спечели президентските избори с програма, в която ос­новният акцент падаше върху самоопределението. Тя бе първа­та дама, изкачила се на този пост, и веднага се зае да изпълни предизборните си обещания, като назначи жени на половината министерски места.

Макар и да сравняваха тези нови лидери с техните бележити предшественици, имали доблестта да се изправят срещу могъ­щи империи, през първото десетилетие на новото хилядолетие всъщност се случаваше нещо по-различно. И тази разлика има­ше своите глобални импликации.

Никога досега толкова много хора не бяха давали гласа си за лидери, които яростно отстояваха правата на своите народи сре­щу финансовите интереси на Съединените щати. Никога досега не бе постигано такова единодушие. И никога досега не бе имало такава подкрепа за най-бедните от бедните – и в гета, и в затън­тени селца. Никога досега колонизирани страни не бяха изпра­щали такова категорично и ясно послание на своя колонизатор. Такова чудо не се бе случвало в западното полукълбо. Нито пък в Африка или Азия. Макар и Близкият изток също да се съпро­тивляваше срещу задушаващата хватка на Империята, самата му борба бе приела ужасяващи форми сред местното население. От друга страна, целта на тази латиноамериканска революция не се състоеше само в прогонването на „чуждестранните експлоата­тори“ – това бе и едно дълбоко позитивно по същността си дви­жение, стремящо се към „повече равенство, свобода и социални реформи“. И поне в повечето случаи имаше мирен характер. За­това и влиянието му се усети по цялата планета и неслучайно бе давано за пример. То постигаше конкретни цели и вдъхновява­ше хората и на останалите континенти. . . . .

          Новоизбраните президенти също постигнаха нещо без­прецедентно в историята на своето полукълбо – споразумяха се да се защитават с общи сили. Обедини ги не някой едноличен лидер (както по времето на Боливар), а общият интерес. Вече бяха обяснили защо са против МВФ, Световната банка и аме­риканското правителство, от което следваше да преразгледат и статута на своите въоръжени сили. Бразилия, Аржентина, Чили, Перу и Венецуела обявиха, че отсега нататък техните армии ще защитават не интересите на многонационалните корпорации, а собствените си нации от чуждестранна интервенция. И започна­ха сериозно да обсъждат възможността за още по-тясно военно сътрудничество.

Освен че заздравиха връзките помежду си, латиноамери­канските страни започнаха интензивно да развиват тези с Индия, Китай и още някои, които питаеха същото недоверие към Американската империя. По време на знаменаталната си визита през ноември 2005 г. китайският президент Ху Дзинтао посети Аржентина, Бразилия, Чили и Куба и проведе двустранни срещи с колегите си от Мексико и Перу, Висенте Фокс и Алехандро Толедо. Китайските бизнесмени вече бяха успели „без много шум“ да изтласкат американските корпорации от много райони в света, които дотогава се смятаха за тяхна запазена терито­рия. Една китайска компания вече установи ефективен контрол над „ключовите пристанища“ на двата края на Панамския канал. Още през 1998 г. Китай и Бразилия обявиха, че започват обща космическа програма за изследване на земните ресурси. И ако опитите на Вашингтон да сключи търговски споразумения, фа­воризиращи американските корпорации, се натъкваха на все по-силен отпор, то не толкова „затормозяващите“ китайски оферти се посрещаха с отворени обятия. Тук мнозина ще съзрат про­тиворечие, особено като се има предвид потенциалът на Китай като бъдеща империя, но латиноамериканците явно гледат на тези неща по по-различен начин — а и за разлика от Съединените щати, Китай никога не е имал навика да се меси във вътрешните им работи. И подобно на СССР през 60-те, 70-те и 80-те годи­ни, КНР днес се възприема в този регион като балансьор, който предлага и защита от евентуална американска агресия.

Фактът, че латиноамериканските страни вече откриват свои търговски представителства по целия свят, показва твърдото им желание да разширят икономическите си връзки, но това също е част от общото антикорпоративно движение и много ясен ин­дикатор, че нашите южни съседи повече няма да търпят амери­канската хегемония. . . .

          ЧАСТ III

          БЛИЗКИЯТ ИЗТОК

          Как Съединените щати едва не банкрутираха

. . . . През първата половина на XX в. нефтът успя да се нало­жи като най-ценния ресурс в цялата човешка история. Той бе и основната движеща сила зад модернизацията. Осигуряване­то на надеждни доставки стана крайъгълен камък на външната политика. Например решението за атаката срещу Пърл Харбър бе продиктувано не от здравия разум, а от почти маниакалната страст, с която страната на изгряващото слънце се домогваше до този продукт на земните недра. Покрай Втората световна война той се сдоби с още по-престижен статут. Той задвижваше танковете, самолетите и корабите и всяка воюваща страна, не разполагаща с нефт, бе обречена на крах.

Но с времето нефтът се оказа и най-силния коз на корпоратокрацията.

След подписването на мира шефовете на американските нефтени компании формулираха съвместен план, който щеше да промени хода на световната история. Тези хора решиха, че е в техен най-голям интерес (и чак след това – на страната им!) да убедят президента и Конгреса, че трябва да гледат на американ­ските нефтени залежи като на неприкосновен запас и да не ги използват дори при бъдещи войни и други извънредни обстоятелства. Така де, защо ще изразходваме своите ресурси, когато  можем да използваме тези на другите континенти?! Спечелиха за каузата британските и западноевропейските компании и успяха да убедят правителствата да им отпуснат данъчни облекчения и всякакви други екстри, необходими (поне по техните думи) за постигането на най-важната „обща“ цел – установяването на контрол над световните доставки на нефт.

Въпросното решение – което оттогава насам среща едино­душна подкрепа от всеки нов президент и конгрес – доведе и до съответната политика, с която се преначертаваха национални граници, създаваха се нови средновековни феоди и се сваляха демократично избрани държавници. Подобно на златото, неф­тът се превърна в символ на властта и най-сигурна база за оцен­ка на националните валути. Но за разлика от златото, нефтът бе жизнено необходим и на модерните технологии – от пластмаси­те и химикалите до компютрите.

В началото някои си въобразяваха, че планът на нефтените магнати ще облагодетелства главно страните-производителки в Третия свят. Но нефтът неслучайно бе тръгнал по стъпките на златото – той пое и функциите на… буревестник. Скоро бога­тите на нефт страни заприличаха на градчета в Дивия запад от времето на Златната треска, които след замогването си ставаха мишени на всякакви мошеници и престъпни банди.

Почти по същото време, когато нефтът се налагаше като ключов фактор в модерната епоха, на сцената бе изваден и Съ­ветският съюз в качеството му на обществен враг № 1. Всеки историк ще потвърди, че за изграждането на една империя е не­обходима ивъншна заплаха; СССР изигра по най-подходящия начин тази роля за Съединените щати. А ядреният арсенал на Москва придаваше допълнителна убедителност на твърденията на корпоратокрацията, а именно че Студената война изисква и „нови подходи“ в международната дипломация. . . . .

. . . . Тези хора идваха при мен, след като бяха прочели книга­та ми, защото бяха минали по същия път. В бизнес колежите и правните факултети им бяха набивали в главите, че прогресът изисква подходи, които понякога изглеждат несъвместими с де­мокрацията, но са оправдани с оглед на крайната цел. Снабдени с тези ценни познания, си бяха потърсили и „подходящ работо­дател“. И се бяха озовали в лагера на корпоратокрацията, било защото са вярвали, че така ще служат на прогреса, било защото са смятали, че тази „служба“ ги устройва най-добре, а може би и заради двете заедно. А сега, подобно на мен, бяха преследвани от угризения и изпълнени с чувство за вина. Искаха да говорят, да се изповядат, да споделят житейските си истории с някой съпричастен слушател и може би да направят нещо, за да изку­пят греховете си…

Тези мъже и жени обаче си даваха и ясна сметка, че народът на Съединените щати е бил системно мамен, а те самите са били маши в ръцете на измамниците. И тази заблуда имаше много трагични измерения. Въпреки бодрата политическа реторика, африканският континент днес е много по-беден в сравнение с онзи момент преди трийсет години, когато аз живеех в Алексан­дрия, Джак се бе отправил за Родезия, а повечето от нас тепър­ва започваха кариерите си. 43 от общо 53-те африкански нации страдат от хроничен недоимък. Гладът и сушата периодично опустошават огромни части от континента. Подземните му бо­гатства се експлоатират от чужди компании, които се възползват от слабата изпълнителна власт и корумпираното чиновничество, за да не инвестират печалбите си там, където ги извличат, което допълнително отслабва икономиките на тези страни. В отчаянието си тези хор се хвърлят в кървави етнически конфликти и граждански войни.

Всяка година тук умират три милона деца от глад и свързаните с него болести. Средната продължителност на живота е 46 години, приблизително колкото в Щатите през 1900 г. 45% от населенито на континента е под 15 години, но едва ли някога ще успее да реализира своя продуктивен потенциал поради глада, холерата, жълтата треска, маларията, туберкулозата, детския паралич, ХИВ/СПИН и, разбира се, войните.           Близо трийсет милиона африканци са носители на ХИВ, а вече развилият се СПИН оставя милиони деца сираци.

Проблемите, с които се сблъсква Африка, в никакъв случай не са нови. Техните корени тръгват от колониалната епоха, за­почнала с Великите географски открития и продължила до сре­дата на XX в.

– Аз самият нямам представа откъде съм дошъл – каза ми през 2005 г. Джеймс, мениджър по средните етажи на Световна­та банка, сякаш да обобщи „прокобата“, тегнеща над целия кон­тинент. – Моите прадеди са били извлечени от домовете си и докарани тук като роби. Но за разлика от латиноамериканците, азиатците и тези от Близкия изток, които живеят в САЩ, аз не мога да проследя родословието си. Дори не знам на какъв език са говорели моите прадеди.

Търговията с роби несъмнено е най-чудовищният и деструктивен акт, извършван от хора спрямо себеподобните им в дъл­гата история на човешката жестокост. Като добавим и безми­лостния гнет над коренните култури, влиянието на литература­та, изкуството и филмите, често представящи „туземците“ като непълноценни диваци, различията между самите колониални сили, заграбили Африка, които открито са следвали максимата „Разделяй и владей“ (второто днес е заменено с „експлоатирай“), ще стигнем и до извода, че днес Африка е не само най-онеправданият, но и най-непонятният регион на планетата. . . . .

 

ЛИЦАТА НА ПРЕХОДА