Залезът на капитализма   Leave a comment

Един задълбочен анализ на капитализма от професора по икономика Ричард Улф, който разглежда развитието му от 1850 г. насам и съвсем категорично стига до извода, че това е система, която е изчерпала своите възможности и трябва да се замени с друга. Има ли изход и какъв би могъл да бъде той. Професора дава пример със Силиконовата долина. Там млади програмисти напускат работата си от големи компании като Сиско, АйБиЕм и други , сформират група и продължават да програмират свободни в някой гараж, но без ръководител, всички са с равни права и петъчния ден е за да решат какво да правят с печалбата и насоките на развитие на тяхната група.

Това вече се практикува и в Аржентина след икономическия срив през 2000 г. Много предприятия са окупирани от работниците, които възстановяват нормалния работен цикъл, самоуправляват се и се развиват много добре и до момента. Подробно можете да прочетете в „Асамблеите в Аржентина”.

По-долу  изложението от филма е в текстови вид :

            Бих искал тази вечер да се опитам да обясня какво се случва в Американската икономика и по света, тъй като САЩ играе изключително важна роля в световната икономика; да ви обясня как стигнахме до тази ситуация и се надявам да ви помогна да се ориентирате накъде сме тръгнали. Ако това ви помогне да откриете какво бихте могли да направите, значи съм постигнал целта си, тъй като хората днес нямат никаква представа какво могат да направят.

Три неща, които икономическата криза не е.Това е най-тежката икономическа криза на капитализма в моя живот, а гледайки присъстващите, сигурно и във вашия. Трябва да го осъзнаем и да се отнесем към ситуацията по съответния начин, ако искаме да разсъждаваме сериозно и ако хората разумно решат да преминат този период с по-малки щети в личен и социален аспект. Нека започнем, казвайки нещата, които тази икономическа криза не е.

Тя не е финансова криза – без значение, че това ни се повтаря през цялото време. Наричайки я финансова криза, тя бива ограничавана по безсмислен начин. Както ще видите, тази криза произлиза от цялата икономическа система тук, в САЩ. Кризата не произлиза от банкирането. Тя не засяга само сферата на банковото дело и не може да бъде ограничена по никакъв значим начин до кредитните пазари, или до банкови и застрахователни компании.

Второто нещо, което не е – не е временна, мимолетна и кратка. Това е самозалъгване, както и представата, че кризата засяга само финансовия сектор, е самозалъгване. Нека илюстрирам това чрез два исторически примера, които трябва да имаме предвид. Първо, преживяхме още една голяма криза през 30-те. Нека си спомним каква беше тя, тъй като днешната постоянно се сравнява с нея. Онази криза избухна през 1929 г. През следващите 10 години – от 1929 до 1939 г. – двама президента, Хувър и Рузвелт, опитваха разнообразни монетарни и данъчни политики – подобно на това, което виждаме днес да се прави във Вашингтон. И те не проработиха. В продължение на 10 години ние не можахме да се измъкнем от депресията. Това, което най-накрая ни измъкна, не беше някаква умна политика, а най-голямата промяна в обществото, наречена Втора световна война. Ако случайно мислите, че този тип дълготрайни рецесии и депресии принадлежат само на миналото, позволете да ви дам друг пример. През 1989 г. Япония, втората най-важна индустриална страна в света, тогава и сега, изпадна в криза. Тежка криза. И сега, 18 години по-късно, японците все още не са излезли от тази депресия, въпреки че опитаха всяка възможна парична и данъчна политика, включително и всичко, което господата Полсън и Бернанке опитват сега. Затова идеята, че това ще бъде един бърз, краткотраен, остър или плавен завой, е самозалъгване.

Третото нещо, кризата не е така бързо и лесно поправима. Вече виждаме това. Започвайки със събитията покрай „Биър стърнс“ миналото лято, видяхме правителството на САЩ да опитва една политика след друга – намаляване на лихвените проценти, наливане на повече пари в икономиката. Спомняте си миналото лято, много от вас може да са получили 300 или 600 долара данъчно намаление от правителството на Буш за стимулиране на икономиката. Всяка една от тези политики се провали. Всяка една бе представяна с фанфари като решение за този голям проблем. Всяка следваща стъпка е по-голяма от тази преди нея, сигнализирайки за провала на предишната. Виждаме, че бързото фиксиране или намаляване на лихвените проценти, наливането на пари или новите стимули, които правителството на г-н Обама обмисля сега, всичко това изглежда и е твърде малко и твърде късно направено. Нещо много по-голямо и много по-трайно ще трябва да се направи.

КАК СТИГНАХМЕ ДОТУК? АМЕРИКАНСКАТА ИЗКЛЮЧИТЕЛНОСТ.

Позволете ми да започна, като изложа какви според мен са историческите корени, от които произлезе тази криза. Смятам, че трябва да я погледнем в исторически план, за да придобием представа колко голяма, дълбока и сериозна е тя. За да направим това, нека се върнем за малко в периода от 1820 до 1970 г. Сто и петдесет години, удивителни за света и за нашата страна. Ето как и защо са удивителни. През този период, всяко десетилетие от 1820 г. до 1970 г. американските работници се радват на нарастващо ниво на заплатите. Това е изумително! Всяко десетилетие, дори през Великата депресия от 30-те години, това е факт. В онези дни, дори когато заплатите се понижават, цените се понижават още повече. Това е може би единственото общество в историята на света, което може да се похвали с подобно нещо. Този факт превръща САЩ в забележителна страна. Привлича много хора в страната, с последователни имиграционни вълни, които също са изключителни, особено след Гражданската война, но и по-рано. Обяснението е, че това е много богата страна. Богата почва, богат климат, а прииждащите работещи откриват, след като премахват коренното население, че има много земя с наистина добро качество. По много причини изживяваме тези забележителни 150 години, през които работниците се радват на постоянно нарастващ стандарт на живот. Това е и времето, когато работниците стават по-продуктивни. Много машини идват на помощ на всеки работник. Обучението е осигурено. Скоростта е изискване. Работниците стават по-продуктивни, но пък и получават нещо в замяна на упоритата си работа и по-голямата си производителност. Получават растящ стандарт на живот. Както знаете, това променя и оформя САЩ, и е важно да се види как, защото това ще обясни днешната криза. Не е изненадващо, че население като нашето, което се радва на нарастващ стандарт на живот, започва да определя живота – успеха в живота – като много леснопостижим. Американците вътрешно започват да привикват с този забележителен исторически опит. Оттук произхожда убеждението за „американската изключителност“ – че Америка е нещо уникално. Започва да се счита за нормална идеята, че децата ми ще живеят по-добре от мен, а моите внуци още по-добре – вяра, възприета в САЩ заради нарастващия стандарт на живот. Става нормално да измерваме собствената си стойност като личност и собствения си успех, според облеклото, което можем да си купим, къщата, в която можем да живеем, и колата, която караме. Нашата стойност като хора започва да се измерва чрез това забележително качество на американския начин на живот. В този факт се корени нашето консуматорство – станали сме общество, което се възхищава от това, което можем да натрупаме – нарастващия брой стоки и услуги, които можем да купим и да консумираме. Ето защо в тази страна е родена рекламата и се превърна в нещо, което успяхме да дадем на останалата част от света – може би един малко съмнителен подарък. И така, ние сме потребителско общество. Образец за останалата част на света и до днес.         ИСТОРИЯТА ПРЕКЪСВА: ЗАПЛАТИТЕ СПИРАТ ДА РАСТАТ.

Нека разгледаме травмата, засегнала населението, което е възприело и свикнало да очаква след 150 години нарастващ стандарт на живот заради растящите всяко десетилетие работнически заплати, които му позволяват да купува все повече. Хората възприемат работата все повече като нещо, което им позволява после да излизат и да купуват. През 70-те години историята на САЩ спира. Реалните заплати спират да нарастват и оттогава процесът вече не се възобнови. Това е фундаментална промяна за САЩ, с която повечето хора вероятно все още не са се примирили. Дали ще се откажат от културата на растящо консуматорство? Дали ще успеят да си кажат: „Ще започна да измервам собственото си богатство и собствената си стойност като човек вече не чрез нарастващия стандарт на живот, а по някакъв друг начин“? Ако нищо в това общество не ви помага да направите това – а тази задача би била трудна дори и при най-добрите обстоятелства, но ако няма помощ, и всъщност това е нашата ситуация, населението няма да приеме да се откаже от нарастващото ниво на потребление. Вече няма заплати, за да консумира и трябва да намери друг начин, което и направи. Преди да продължа, позволете ми да отговоря на въпроса, който се надявам, че си задавате:

Защо заплатите спират да растат?

Основно причините са четири.

Първо, зашеметяващият технически скок в САЩ, който позволи на бизнеса да замести работниците изключително бързо. Той се нарича „компютър“. У нас, като се започне от 70-те, огромен брой хора загубват работата си, защото компютрите сега могат да произвеждат с един или двама работника това, което преди се е правело от стотици. Изведнъж бързо навлизащите компютри оставят много хора без работа, създавайки прекомерно предлагане на работна ръка в сравнение с търсенето.

Второ, в същото време американските предприятия през 70-те откриват, че благополучният за тях период е към края си. Този прекрасен период продължава 30 години след Втората световна война – от 1945 до 1975 г. Когато всички конкуренти на САЩ са унищожени от войната и САЩ е единствената страна в света, която не е воювала на територията си. САЩ е в състояние да произвежда за останалия свят, което и направихме. Американските компании имат всичко за себе си. Нямат реални конкуренти. Но от 1970 г. европейските страни и Япония се възстановяват от войната и то по много специфичен начин. Гледайки САЩ като доминираща страна в света, европейците и японците разбират, че ако ще възстановяват производствени фабрики, ще се изправят пред САЩ като конкурент. Трябва да произвеждат по-добре или по-евтино, или и двете, иначе нямат никакъв шанс. Американците са доминиращи. И така всеки решава да конкурира Съединените щати, както и става. Ето защо тук вече не произвеждаме телевизори, почти никакви автомобили и прочие. Останалата част на света се възстанови и американските предприятия откриха през 70-те, че са задминати от европейците и японците. Американският бизнес заключи, и това е много важно, че ако не може да ги победи, е по-добре да се присъедини към тях. Тогава започва този масивен износ на работни места. Американците затварят производствените мощности и ги преместват в чужбина. Няма нужда да сте специализирали икономика, за да осъзнаете, че заради появата на компютъра са нужни по-малко работни места, по-малко работници, защото имаме машини. В момента, в който производството се изнася извън САЩ, хората губят работата си, и положението, силата на трудещите се в САЩ, се стопява.

Последваха и още две явления.

Налице е бърза промяна в позицията на жените в американската икономика. От началото на 60-те и през 70-те, американските домакини започват да работят извън дома – както на непълно, така и на пълно работно време. Ако дотогава са работили на непълно работно време, то се превръща в пълно. Започва масово движение на жените, търсещи работа.

Четвъртата причина за падането на заплатите е имиграционната вълна, започнала тогава. Масивна имиграция, особено от Централна и Латинска Америка, но не само. Жените, имигрантите – повече хора търсят работа. Компютрите и изместването на производството в чужбина оставят все по-малко работни места за търсещите. Перфектната комбинация, за да спре нарастването на заплатите. За всички.

СПРАВЯНЕТО С ТРАВМАТА: ОТГОВОРЪТ НА ХОРАТА.

Така през 70-те нашите заплати спират да нарастват и този банален факт, който не се е случвал от 150 години, принуждава всички да търсят решения. За да разгледаме ситуацията, ще ви разкажа историята в две части. Първо ще видим как работниците се справят с края на растежа на заплатите, а след това ще разгледаме начина, по който бизнес общността се справя с него. Защото в техните две реакции се корени кризата, в която сме изпаднали днес. Нека да започнем с хората. Какво прави американската работническа класа, когато заплатите спират да нарастват? Първо, американските работници започват да работят повече. Ако заплащането на час е фиксирано и вече не расте, първото решение са повече часове труд. Работят повече хора от семейството и повече часове – ето как реагира американската работническа класа. Между 70-те и днес, средният брой годишно отработени от американците часове нарасна с около 20%. Това е много. Работим 20% повече часове, отколкото преди 30 години. За сравнение, например, ако погледнете Франция, Германия и Италия през същия период от време, средният брой отработени часове е спаднал с 20%. Американците, имали достатъчно късмет да отидат в Европа през лятото на почивка, често се връщат учудени от прекрасния начин, по който тези хора живеят и от по-човешките темпове. Всички знаят това. Американците се скъсват от работа, а останалата част от света – индустриалният свят – не. Те имат време за дълги обедни почивки. Ние измислихме бързото хранене. Надеждата на американските семейства е, че повечето часове работа ще им позволят да консумират повече. Надеждата се оказа неоснователна. Защо? Оказва се, че ако работите много часове, ще трябва да намерите начин да решите проблемите, които се появяват, защото ходите на работа. Ако жената излиза от дома, за да ходи на работа, тя се нуждае от набор дрехи, нуждае се от собствена кола, особено в страна, която няма добър обществен транспорт. Оказва се, че работейки повече часове, имаме нови разходи, които подбиват целия смисъл от допълнително спечелените пари. Оказва се, че разходите ни са нараснали.

Понеже така не се решава проблемът, какво е второто нещо, направено от американската работническа класа, за да се справи с края на растящите заплати? За да може да продължи да консумира? Е, всички знаете отговора. Отговорът е, че американската работническа класа започва в 70-те да тегли заеми – нещо, което никоя друга работническа класа в никоя страна, никога в човешката история, не е правила. Американците започват да задлъжняват. Отначало задлъжняват по угодни за кредиторите договори – дават гаранции. Основният начин, по който американците решават проблема, е да вземат заем срещу къщата си – ипотекират дома си. Имайте предвид, че кризата избухна покрай нещо, наречено ипотека – ипотечни „събпрайм“. Но американската работническа класа никога не може да увеличи консумацията си само чрез заеми срещу ипотека. Хората просто не разполагат с достатъчно богатство, което да ипотекират. Трябва да се измисли начин да се дадат на американския народ огромни суми пари, без странични гаранции. И този начин е намерен. Той е в портфейла ви. Нарича се кредитна карта. Това е механизъм, който позволява на банките да отпускат заеми на работническата класа без странично обезпечение. Вашата кредитна карта е необезпечен дълг от икономическа гледна точка. Но, разбира се, никой няма да ви даде заем без обезпечение, ако няма причина да прави такова рисковано нещо. Причината е размерът на лихвата. Колко е средният лихвен процент за кредитна карта днес? Готови ли сте? 18% на година! Ето защо има кредитни карти. Така на американската работническа класа бяха даден заеми. Стотици милиарди долари в необезпечени кредити, с цел да потребява повече. И американската работническата класа го направи. Консумира.

Причината да припомня историята е, че тя е най-добрият начин да разберем защо изобщо задлъжняването стана възможно в нашето общество. То реши един проблем, дълбоко вкоренен в историята на САЩ. Но и доведе в първите години на 21-ви век до работническа класа, изтощена от обема на работата, с липсващ личен живот заради стреса, причинен от това, че всички тичат да вършат цялата тази работа, а сега към това прибавяме и тревогата в населението, чието средно ниво на дългове надвишава годишния му доход. Стресирани и изчерпани, това е едно население, достигнало до предела. То не може да задлъжнява повече и не може да работи повече. Ето защо кризата не е временен проблем. Не е просто дупка на пътя. Ние сме достигнали границите на вида капитализъм, управляващ обществото ни.

ЗНАЧЕНИЕТО НА „ТРАВМАТА“ ЗА БИЗНЕСА.

Нека сега погледнем бизнес общността. Е, за бизнес общността, последните 30 години са изключителни. На всичко, казано за работническата класа, сега погледнете с обратен знак. С въвеждането на компютрите американските работници стават все по-продуктивни. Имаме 30-годишен период на нарастваща производителност на труда. Сега обърнете внимание. Всяка година работникът произвежда повече, но какво се плаща на работника всяка година? Едно и също. Ето какво означава замразяването на заплатите. На работниците се плаща едно и също. Те произвеждат все повече и повече, но взимат колкото и преди. Разликата между това, което произвеждат работниците за техния работодател и после бива продадено от него, и това, което той плаща на работниците за труда им, става все по-голяма. Заплатата на работника остава непроменена, а той произвежда повече. Тази разлика, приятели, се нарича печалба. Така последните 30 години със замразени заплати и с покачена производителност, носят най-големите печалби в историята на американския капитализъм и вероятно в историята на всеки капитализъм. Това не е криза на Уолстрийт. Не е създадена от Уол Стрийт без участието на фирмите. Ни най-малко. Това е криза на системата, дължаща се както на Уол Стрийт, така и на индустрията. Всеки работодател е участник в тази мечта. Това е сбъднатата фантазия на работодателите. „Платил съм си работници, и те работят все повече и повече за мен. Те произвеждат все повече за мен, а аз не трябва да им давам увеличения. Не може да бъде истина. Ощипете ме! Истина е“.

Това предизвиква в бизнес общността един вид дива еуфория. Никой не можеше да го обясни. 70-те години свършват, идват 80-те, после 90-те, и печалбите са невероятни. Знаем какво направиха. Всички го знаем. Първото нещо, което направиха, е разбираемо. Започнаха да плащат на самите себе си нечувани преди заплати и премии. Големите корпорации плащат на хората си десетки, стотици милиони долари като годишни заплати. Откъде идват парите? Току-що ви казах. Какво друго направиха? Отприщиха оргиите, наречени „сливания и придобивания“. Купиха се един друг. Компаниите, натрупали огромни количества пари, купиха други компании. Раздразнен си от конкурент? Купуваш го. Притеснява те чужденец, който краде „твоя“ пазар? Купуваш го. Имаш пари, за да го направиш. Какво друго направиха? Интересно… Сложиха парите си в банката. Банките изведнъж се оказаха с огромни суми пари, идващи от корпорациите. Депозирани в банката. Това правите с печалбата си, докато решите какво друго да направите с нея. Можете да я сложите в банката. И банките се превърнаха в хранилища на огромни суми пари.

Тогава корпорациите и банките, по едно и също време, откриват нещо забележително, което могат да направят с тези печалби. Ще се опитам да го опиша и смятам, че ще видите и ще бъдете в състояние да определите крайъгълния камък на новата американска икономика, която сега се срива. Банките и големите компании откриват един много печеливш начин да използват новите си огромни печалби. Те ще отпускат заеми на работниците! По този начин служителите ще могат да повишат потреблението си, понеже заплатите им не растат, а работодателите ще им заемат парите, които са спестили от заплатите! Американската икономика през последните 30 години е точно такава. Работодателите вече не повишават заплатите на работниците си. Вместо това, те им заемат парите. Ето защо се сбъдва фантазията на работодателя. Вместо да повиша заплатата на работника си, аз му заемам пари, които той трябва да ми върне с лихви. Не е ли много по-хубаво, отколкото да му плащам? Това е нирвана, или почти нирвана, за бизнеса. Така американското бизнес общество е в еуфория, защото парите, които отнема от заплатите, замразявайки ги, сега биха могли да бъдат удвоени. Не само ще използваме повече работника, без да му плащаме, но бихме могли да го натоварим и с лихви накрая. А пък работническата класа отчаяно търси заеми. Перфектно! Имаме пари, за да отпускаме заеми. Те отчаяно търсят заеми. Допълваме се перфектно! Така и стана.             Американският бизнес, пряко или чрез банките, влезе в бизнеса с кредитирането. Всички сте чували, че Дженеръл мотърс, или поне някои от вас може би си спомнят, е известна с производството си на автомобили. През последните 30 години, Дженеръл моторс стана нещо много по-различно. Тя създаде дъщерно дружество, наречено GMAC – Дженеръл моторс ексепшънс корпорейшън. Това е банка. Тя заема пари. Тя започва с кредитиране на хората, за да си купят коли, защото със заплатите си не можеха да го правят. След това откри, че може да печели повече от лихви по заеми, отколкото от производството на коли. И така Дженеръл моторс се превръща в банка – много по-печелившо е да си банка, отколкото да си производител на коли. Днес виждаме последствията от това. Те не правят вече добри автомобили. Но са голяма банка. Единствената им грешка е преди около 10 години. Преквалифицират се и правят толкова много пари, но вместо да заемат на хората, за да купуват коли, те се превръщат в общ заемодател и влизат в ипотечния бизнес. Грешното решение в грешния момент. Но Дженеръл моторс се специализира във вземането на грешни решения в грешния момент в продължение на 30 години. Банката се разраства, предоставя кредити на всеки.

Всички ние сме използвани в следното явление. Не знам за вас, но аз получавам две до три предложения за кредитни карти всяка седмица в имейла си – без да съм го поискал. Толкова е изгодно да даваш заеми на американския народ, че всеки го прави. Това е общество вън от контрол. Това е печалбата, златната мина, търсеща нови начини да печели пари. Финансовият сектор на Уолстрийт реагира на тази ситуация. Той не я е създал! Ръцете му са пълни с пари и намира нови начини, за да отпуска на нови хора нови заеми при високи лихвени проценти. Реклама на телевизията LINK TV, излъчила филма, 50 секунди „НЕРАЗУМНИ ИЗБЛИЦИ“ ИЛИ СРИВ БЕЗ ВЪЗХОД. Това е лудост. Това е безумие извън контрол, но не бива да се изненадваме. Ако сме създали от една страна натрупване на свръхпечалби, а от друга – отчаяно, изчерпано население, което иска и се нуждае да определя стойността си според растящото си потребление, получаваме една смъртоносна комбинация. При наличието на ентусиазма на бизнеса и банките да отпускат пари и да печелят все повече в момент на свръх натрупване на пари и при наличието на стотици милиарда долара печалби и стотици милиона долара премии за мениджърите, защо сме изненадани, че се стигна до отпускане на заеми на хора, които не могат да ги върнат? Хайде стига! Историята на капитализма е белязан от възходи и сривове. Откъде смятате, че идват те? Възходът и сривът се раждат от тази система. Единствената разлика днес е, че настъпи краят на този дълъг исторически период, който беше свръхбогат. Естествено е, че с натрупването на цялата тази печалба, имахме какво? Ще цитирам г-н Грийнспан: „Имахме изблици на неразумност“. Добре, това е учтив начин да се каже каквото показвам с жестове. Това имахме. В началото избликът се изрази с един вид лудост, а след това с друг. Това е лудостта на бизнеса.

Първата лудост: През 90-те, тъй като тези печалби бяха натрупани, изведнъж нашата бизнес общност реши, че новият интернет ще революционизира Вселената. Това наистина не е само допълнение към жълт вестник, а е наистина нещо радикално ново. И така, инвестират в дружества – забавни компании с кратки имена – обикновено два или три инициала. Компании, създадени преди три или четири години, без никаква печалба досега, и които заявяват в годишните си отчети, че не очакват да направят някаква печалба в близките десет години. На кой му пука? Техните акции са наддават до 500 долара! Всички знаете какво беше. Беше бумът в края на 90-те, а през март-април 2000 г. фондовият пазар се срина. Беше първият ни балон от този последен период на растящи печалби.

Дива невъздържаност. Индексът Насдак, най-важният на фондовия пазар за този вид фирми, достигна 5000 долара през март-април 2000 г. Днес е по-малко от половината. Никога не се възстанови. Това е срив с пропорциите на Голямата депресия. Нашият фондов пазар не се възстанови. Беше толкова ужасяващ сривът на фондовия пазар в началото на 2000-та, че нашето правителство реагира ужасено, казвайки: „О, Боже, икономиката ще се разпадне. Ние трябва да я спасим, като накараме хората да харчат, затова ще намалим лихвените проценти. Знаем какво става, ако намалим всички лихвени проценти – хората ще заемат като луди!“ И го направиха. И хората похарчиха парите си за жилища.

Така след спукването на балона с фондовия пазар, имахме друг балон – с недвижимите имоти. Полудяха. Всички купуваха жилища, строяха жилища навсякъде. Евтини пари за заеми – строителство, купуване, строителство, купуване, а сега се спука и имотният балон. Вече не остана нищо за създаване на нови балони. Какво ще правим сега? Няма нищо. Фондовият пазар умря. Имотите умряха. Някои хора смятаха, че можем да направим нов балон, наречен „износ“. Падайки стойността на долара, нашите стоки стават наистина евтини и останалата част от света ще ги купува. За съжаление, останалата част от света отказа да играе тази игра. Не иска да го направи. Така не разполагаме с тази възможност. Вън сме от играта. Сега седим върху спукан балон, богатите създадоха армада нови инструменти, които сега нямат вече стойност. Така че нашите бизнесмени са втрещени от зашеметяващите загуби и така, по техния си начин изпитват същото изтощение и безпокойство като работническата класа. По други причини, както знаем. Икономическият пейзаж днес е осеян с трупове.

КАКВО НЯМА ДА ПРОРАБОТИ: ВРЪЩАНЕТО КЪМ РЕГУЛАЦИЯТА.

Добре. Поради причините, които се надявам да изложа ясно, мисля, че няма да стигнем много далеч и със сигурност няма да решим проблема чрез някоя от познатите парични и данъчни политики. Провалиха се. Предполагам, че те ще продължават да опитват. Затова да поставим въпроса: Какво друго може да се направи, освен тези неуспешни опити да се стимулира, тези спасителни планове, които явно се провалят и тези стъпки на правителството да купува акции от застрахователни дружества и банки, които изглеждат неуспешни? Като се има предвид историята и целия контекст, не се изненадвам, надявам се, и вие, че тези малки, колебливи, плахи стъпки не водят до решение на проблема. И не съм единственият, който го вижда. Мнозина във Вашингтон мислят така.

Те се надяват на нещо друго, което е доста интересна история. Искам да завърша, като се опитам да обясня защо тя също няма да проработи. Става дума за идеята за „регулация“. Тази идея е следната: Аргументът в защита на идеята е, че през първите 30 години след Втората световна война, сме живели в регулирана икономика. Появил се през Голямата депресия, режимът на Рузвелт в крайна сметка въведе всички видове регламенти, и това е вярно. Регламенти, регулиращи действията на банките, регламент, регулиращ действията на управителните съвети на корпорациите – какво могат и трябва да правят. Цели нови институции – социално осигуряване, осигуряване за безработица, които никога преди не сме имали. Много такива регламенти произлязоха от отчаянието на Голямата депресия. Тези регламенти се прилагаха от 30-те до средата на 70-те години. Това беше период на регулиран американски капитализъм. И така аргументите са, че са били добри времена. Ужасното нещо в края на 70-те години, започвайки с Рейгън, е ерата на дерегулацията. Аргументите продължават: добре, нашият проблем е само, че дерегулирахме при Рейгън, Буш, Клинтън и Буш-младши, и сега може би с г-н Обама ще загърбим ерата на дерегулацията и ще се върнем пак към регулираните, добри стари дни. Идеята е, че дерегулацията от последните 30 години сега трябва да бъде отменена.

Трябва да създадем нов набор от правила, да определим какво управителните съвети на корпорациите трябва и не трябва да правят, да дадем на правителството всички възможни правомощия да контролира, да регулира, да наблюдава, да отчита. Стига да направим това и ще премахнем всички щети и цялата ужасна ситуация, пред които сме изправени като нация. Донякъде това е разбираемо. След последната голяма депресия имахме регулации. Но тази теория не е добре обмислена. Нека видим защо. Тези регулации, които бяха наложени от Рузвелт и дори по-късно, дори и от Труман, дори и от Кенеди, дори и от Джонсън, тези регламенти наистина ограничиха и определиха какво управителите на капиталистическите корпорации можеха да правят. Така е. Но ето какво още направиха. Те дадоха на управителните съвети на корпорациите един огромен и мигновен стимул да провалят тези регламенти, да ги заобикалят при всяка възможност, да ги отслабят при всеки шанс и когато политическите условия го позволят, да се отърват от тях. Управителните съвети започнаха да работят – след като първо се опитаха да попречат на налагането на наредбите – започнаха да работят за избягването, отслабването и унищожението им. През последните 30 години успяха. Те станаха най-накрая политически достатъчно мощни, за да успеят да се отърват от повечето.

С други думи, налагането на разпоредби, когато същевременно управителните съвети на частни корпорации се оставят да съществуват, е странна политика, която гарантира, че сте допуснали съществуването на абсолютния заклет враг на регламентите. Но не само оставяте на място хората, които искат да отменят регламент. Нека си спомним какво представлява един управителен съвет. Управителният съвет на корпорацията е група от хора – обикновено между 15 и 25 души, в чиито ръце отиват печалбите на предприятието. Регулацията на нашата икономическа система означава ограничения и правила за група хора, желаещи да ги отменят и притежаващи всички финансови възможности, необходими им, за да изпълнят намерението си. Естествено е, че регулацията в крайна сметка бе премахната. Все едно да направите военна кампания, но да решите не да победите врага, а да наложите ужасно много правила, като същевременно позволите на врага да има свободен достъп до всичко, което му е необходимо, за да ви премахне. Ако един генерал направи това, ще бъде изпратен в лудница.

В нашата страна искаме ли да вярваме, че дадена регламентна система, която просъществува само 50 години, преди да бъде изкормена, трябва да се направи отново? Не мисля така. Американската работническа класа подкрепи Рузвелт за регулацията. Тя имаше големи надежди. Но ако тръгнем пак да регулираме, днес с право ще получим от американската работническа класа неприятния отговор: „Не, благодарим ви. Вече бяхме там, направихме го и не искаме да го правим отново!“ Ако искаме да се справим с този проблем, трябва най-накрая да осъзнаем, и с това ще завърша, че ако оставим фирмените структури в нашето общество непроменени, няма да разрешим проблема в основата на цялата тази история – конфликтните отношения между хората, управляващи производствените предприятия в нашето общество и хората, работещи в тях. Ето защо заплатите спряха да растат при първа възможност. Ето защо повишаването на заплатите беше заменено с дълговете. Ето защо работните места бяха преместени и унищожени. Ето защо регламентите бяха отменени.

И ТАКА, КАКВО МОЖЕ ДА ПРОРАБОТИ?

Какво е възможното решение? Представете си разликата, вместо да се прави нова система от правила, както обещава г-н Обама, да направим една различна организация на производството, в която бизнесът се управлява не от управителен съвет, отговарящ пред акционери, а от хората, които работят във фирмата. Тъй като всички те трябва да живеят с последствията, във всяка фирма хората ще си партнират с правителството, и сами ще следят изпълнението на нормативната уредба, вместо да са група хора, стремяща се да отмени и да осуети целия смисъл и целта на правилата. Защо не поискаме това решение? Предлагам да го поискаме, въпреки че съм наясно какво смело решение е, но все пак живеем в авантюристични времена. Изправени сме пред някои наистина тежки проблеми на нашето общество. Нямаме много възможности за избор. Какво друго може да се каже за реорганизация на нашата производствена система, така че хората, които работят в дадено предприятие да се превърнат в свой собствен управителен съвет? Позволете ми да ви предложа три теми за размисъл.

Първо, ако сме сериозни, когато говорим за демокрация, хората, които трябва да живеят с последствията от решенията, трябва да бъдат в състояние да участват при вземането им. Защо винаги ограничаваме демокрацията само до политическата сфера и я изключваме от икономическата сфера? В крайна сметка прекарваме по-голямата част от нашия творчески живот, от 9 до 17 ч. от понеделник до петък, на мястото, където работим. Ако нямаме демокрация там, как бихме могли да имаме такава, където и да е другаде? Затова демократичното управление на бизнеса от работещите в тях, е едно основно изискване.

Ето още един аргумент. Много американски работници – повече, отколкото предполагате – вече правят това, което описвам. Позволете ми да ви запозная с тях, ако все още не ги познавате. През последните 30 години, всяка година стотици, а в някои години хиляди инженери от тази малка ивица земя между Сан Франциско и Сан Хосе – Силиконовата долина, правят следното интересно нещо. Те напускат работата си в големи компании като Сиско, АйБиЕм и подобни, и заедно с няколко приятели, след като си тръгнат от тези работни места, създават малка фирма сами, работейки в някой гараж. Те ходят на работа всеки ден, но не се обличат с костюм и вратовръзка, както се изисква от тях в АйБиЕм, не получават заповеди, както ръководителите правят със софтуерните инженери, а това не им харесва. Вместо това ходят да работят с лаптопи в гаража на техен приятел, облечени с хавайски ризи, играят с фризби, с куче или с малко дете, и се чувстват прекрасно в новата малка фирма. Ето как управляват тяхната фирма: „Тук сме всички равни. Никой не е ръководител. Никой не казва на другите какво да правят. Правим всичко това като група. От понеделник до четвъртък правим софтуерни програми, както сме правели винаги, но в петък отиваме на работа и не си отваряме лаптопите. Не правим софтуери. В петък седим цял ден и говорим, защото ние сме нашия собствен борд на директорите. Ние решаваме какво да правим с изкараните печалби, ние решаваме как да променим технологията, дали да включим повече хора да работят тук или да се преместим в друга част на Сан Матео, и всичко останало. Ние сме нашия собствен управителен съвет“. Това продължава от години. Тези хора са гласували самостоятелно и с живота си, за да оставят един вид организация на производството и да установят друг.

Ако разсъждавате върху това с учудване ще установите, че от една гледна точка може да се каже, че това е идеята на Маркс за комунистическо предприятие. Изглежда точно като неговата идея. От друга гледна точка, същото бива определяно по следния начин, нека ви цитирам някои списания, издавани в този район. Например: „Това е забележително успешна предприемаческа инициатива“. Става дума за едно и също нещо. Определено е като „предприемаческата инициатива“, защото хората, написали тези статии, са републиканци. И искат да го виждат по този начин. Оценявам това. Те никога не са чели Карл Маркс, затова не се смущават как това може да изглежда за някой друг. И те са много успешни. Толкова са успешни тези малки фирми, че един марксист, ако ми позволите този термин, може да каже: „Всички основни открития в сферата на компютърните технологии, които обикновено се считат за постижения на модерния капитализъм, не са такива. Те са постижения на комунистически предприятия, управлявани от републиканци с хавайски ризи в Калифорния“. Оказва се, че този нов начин на организиране на предприятие не е толкова нов и не се иска толкова голяма смелост. А ни предлага по-добър шанс да се справим със сегашната ни ситуация, отколкото всичко друго, което съм виждал. Оставям ви с това малко предизвикателство.             Ако не предприемем основни стъпки в тази посока, за да се справим с кризата, дошла в резултат от дългия период на възходи и сривове в нашата икономика; ако продължаваме да се занимаваме с паричната ни система, защото предпочитаме да я наричаме „финансова криза“, вместо „криза на капитализма“, каквато е, всички ние дълбоко ще съжаляваме.

ОТВЪД СВОБОДНИТЕ ПАЗАРИ И РЕГУЛАЦИИТЕ.

Заключението ми.

Аз съм професионален икономист. Професор съм по икономика. И съм продукт на икономическата професия в нашето общество. Тази професия през последните 50 години се лута между тези, които смятат, че дерегулираната икономика, свободните пазари и частните предприятия са магически път към благоденствието и растежа. Особено през последните 30 години, когато се превърна в мантра. Това е Утринната молитва, с която започва всеки икономическия отдел. Сега вече започва да се разклаща. От другата страна са тези, които казват: „Вие грешите и трябва да имаме държавна намеса и контрол!“ Те обикновено се наричат кейнсианци, в чест на британския икономист, който през 30-те в отговор на Голямата депресия, предложи рецептите за това, което трябва да направи правителството – паричната и данъчната политика за стимулиране на икономиката. В моята професия се дебатира между тези, които вярват в свободния пазар и които сега се чувстват много зле, и тези, които вярват в регулациите и виждат възможност сега да ги върнат. Бих искал да си помислите дали и двете виждания не правят ужасна грешка, като не се запитват за основната структура на нашата икономика, и в следствие от това и двете са неспособни да се справят с действително случващото се в капитализма, който ръководи обществото и довежда до банкрута на бизнес общността, а от другата страна на барикадата, до изтощена и тревожна работническа класа. А това е основа за една социална катастрофа.

Ако не подходим към проблема сериозно, ни очакват едни от най-трудните времена, пред които този народ някога се е изправял. Тъй като на останалата част от света също й се налага да се справя със своите собствени версии на този проблем, можем да очакваме много малко помощ, твърде малко помощ от някой друг. Затова всичко зависи от нас. Ще имаме ли силата и дързостта да погледнем на тези проблеми по нов начин и ще решим ли да направим радикални промени? Много ви благодаря за вниманието!

Превод : Даниела Пенкова

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: