100 години от Балканската война – Трагедия и слава 1913   Leave a comment

Причини за войната

Състояние и разположение на армиите

Началото на войната

Боевете при Брегалница

Отстъплението на българ­ската 2-а армия

Българската „Вартоломеева нощ“ в Солун

Българите в отстъпление и отбрана

Румънската интервенция

Турците се връщат в Одрин

Кръвопролитията при Калиманци

Блокирането на гръцката ар­мия в Кресна

Обсадата на Видин

Мирните договори

Заключение

Причини за войната

„На нож“, картина на Ярослав Вешин със сюжет от Балканската война

На 17 май (30 май по нов стил) 1913 година е подписан Лон­донският мирен договор. С него е сложен край на победоносната Балканска война по време на която Османската империя е разгромена от армиите на Балканския съюз. Според мирния договор Високата порта тряб­ва да отстъпи всички свои балкански територии на запад от линията Мидия – Енос (с изключение на Албания). Проблемът е, че Лондонският мирен договор не определя коя територия чие владение ще бъде. Така се пораж­дат сериозни противоречия между България, която е изнесла цялата те­жест на войната и има решаващ при­нос за разгрома на османската армия, и нейните съюзници Сърбия и Гър­ция, които имат желание да заграбят възможно най-голяма част от населе­ната предимно с българи географска област Македония.

Трябва да се знае, че между Бъл­гария и Сърбия е имало ясна договорка за разпределението на всички осво­бодени територии, но Кралство Сър­бия нарушава подписаните през 1912 година спогодби и решава да действа на принципа на фактическата окупа­ция и да заграби всички територии, в които се намира сръбската армия към края на Балканската война. Договоре­ностите с Гърция са отчетени още по време на Балканската война като твърде опасни и проблематични, тъй като териториалният въпрос изоб­що не е засегнат и гръцката армия се чувства в правото си да заграби колко­то може повече от земите в Беломор­ска Македония.

Представителите на воюващите страни при сключването на примирието

В интерес на истината трябва да се каже, че Сърбия и Гърция започват да се подготвят за бъдещ удар срещу България още по време на Първата Балканска война. През февруари 1913 година сърбите решават да преразгле­дат договора си с България и да при­съединят всички земи, окупирани до­тогава от сръбските войски. За да улес­нят тези си амбиции те се договарят с гърците като им заявяват, че Солун при всички положения трябва да оста­не след войната в гръцки ръце.

Още в края на месец април сърби и гърци струпват войските си в спор­ните територии и започват да действат твърде застрашително спрямо бълга­рите, като на места се случват „инци­денти“ при които сръбски или гръцки войници екзекутират цивилно бъл­гарско население. Кланетата зачестя­ват с наближаване на подписването на Лондонския мирен договор и по­казват, че сърби и гърци се опитват да извършат целенасочен геноцид срещу българското население, което смятат за заплаха с оглед осъществяването на агресивните им и несправедливи пла­нове за заграбването на Македония. Около 2/15 май се появяват инфор­мации за тайна договореност между Сърбия и Гърция срещу България и българското правителство и висшето командване трябва да вземат реше­ние дали да се предислоцират войски­те от Одринска Тракия на запад, за да се защитим от евентуална агресия на очевидно бившите съюзници. На 6/19 май официално е сключен съюз меж­ду Сърбия и Гърция, който е придру­жен и от военна конвенция. Този съюз очевидно е насочен против България и целта му е да гарантира осъществя­ването на несправедливите искания на довчерашните ни съюзници.

ЗаснеманеНаред с проблемите между Бъл­гария и нейните съюзници, възниква и сериозен проблем между Царството и северната ни съседка – Румъния. Още преди началото на Първата Балканска война, Румъния иска при евентуална победа на Балканския съюз да полу­чи от България компенсация в Добру­джа, за да се запази балансът на сили­те. Румъния не се интересува от факта, че в Южна Добруджа няма румънско население и че това е една изконна българска територия. За северната ни съседка е от значение единствено въз­можността да сложи ръка върху една богата и плодородна територия. Бъл­гария предлага корекции на граница­та и дори отстъпва град Силистра, но не е склонна да отстъпи на Румъния цяла Южна Добруджа и то в дните, в които победоносната българска армия громи османските войски. Румъния не е доволна от българските отстъпки и започва сериозно да се подготвя за во­енно решаване на въпроса при удобна ситуация, т.е. ако България се въвлече във война с бившите си съюзници.

Великите сили също изиграват своята роля при нагнетяване на напре­жението в дните около и след подпис­ването на Лондонския мирен договор, като оставят довчерашните съюзници на България безнаказано да наруша­ват подписаните договорености. Тук най-сериозна е отговорността на Ру­сия, която според сключените преди началото на Балканската война дого­вори е трябвало да играе ролята на ар­битър при евентуални териториални спорове между Царство България и Кралство Сърбия. Руският император така и не се намесва решително и не изпълнява ролята си на арбитър, като предлага освен Русия, Англия и Фран­ция също да се намесят като арбитри и така цялото Съглашение да реши спор­ните въпроси, което ясно показва же­лание за ревизия на договорите между България и Сърбия. Скоро двуличната позиция на страните от Антантата води до ескалация на напрежението и в крайна сметка е една от причините за началото на Междусъюзническата война. От друга страна, Германия и Австро – Унгария са заинтересовани от конфликт на Балканите, който да раз­клати позициите на Антантата в реги­она и да даде възможност да се привле­че някоя от балканските държави към Централните сили. По тази причина двете държави не се намесват пряко и категорично в подкрепа на справедли­вите български искания да се прило­жат на практика постигнатите преди войната договорености.

Висшият военен съвет на Българската армия през 1910 г.

Така се стига до ескалация на на­прежението на Балканите и на 26 май руският император Николай II пре­дупреждава българи и сърби, че кой­то започне братоубийствената война, той ще е отговорен пред Русия и пред „славянството“. Междувременно, от 1 юни в България на власт идва ново правителство начело със Стоян Данев. То продължава политиката на неотстъпчивост към несправедливите сръбски и гръцки искания и се опит­ва всячески да накара балканските ни съюзници да спазят договореностите от 1912 година. В тези бурни дни Сър­бия успява да спечели подкрепата на Черна гора, която е неудовлетворена от постигнатото в Балканската война и решава при евентуален конфликт да усили позициите си, основно в Ново-пазарския санджак. По същото време става ясно, че Османската империя не е демобилизирала войската си, а на­против, започва ново съсредоточаване на бойни ефективи в близост до бъл­гарската граница. Това предизвиква опасения в София, но Правителството се ограничава единствено до постъпки пред Великите сили, които трябвало да гарантират, че османците ще спа­зят Лондонския мирен договор и няма да предприемат въоръжени дейст­вия срещу Царството. Тази позиция е изключително наивна, особено след като е станало ясно, че Великите сили не желаят да разрешат балканските проблеми в полза на България. Скоро всички преговори се провалят, Русия окончателно отказва да изпълни справедливо ролята си на арбитър и бъл­гарските политици и генерали реша­ват, че след всички жертви и бляскави победи по време на Балканската вой­на единственият начин да позволим на Сърбия, Гърция и Румъния да от­къснат територии от плътта на майка България е с оръжие в ръка. Така ди­пломацията се проваля, за да отстъпи място на армията.

↑↑

Състояние и разположение на армиите

Преди всичко трябва да отбе­лежим, че Първата Балканска война свършва далеч по-бързо за Сърбия и за Гърция, Заснемане2отколкото за България. За сърбите тя свършва общо взето с Битолската битка (4-5/17-18 ноември 1912 г.), а за гърците – с обсадата и па­дането на Янина (6 март 1913 г.). Отделно от това, мобилизационното на­прежение не е толкова високо колкото в България и не изтощава до такава степен икономиките им. Не на послед­но място, в хода на войната сърби и гърци воюват срещу далеч по-скром­ни османски части в Македония, вою­ващи в условия на обкръжение, числе­но превъзхождани, атакувани от чети на ВМОРО в тила и страдащи от масо­ви дезертьорства. Така че изтощение­то на техните армии към началото на Втората Балканска война е незначи­телно, а тепърва се извършват и нови рекрути в навечерието й.

В   същото   време   българският войник изнася цялата тежест на вой­ната на собствения си гръб на основ­ния Тракийски фронт, където са съ­средоточени по-голямата част от си­лите на Османската империя и където се провеждат най-кръвопролитните сражения през войната. Цялата нация е изправена на бойна нога в продъл­жение на 9 месеца. Войската е силно обезкървена и уморена. Над 90% от войниците са обикновени селяни, кои­то са оставили домовете, семействата и стопанствата си и вече искат да се върнат при тях. Не само сред войни­ците, но и сред офицерите се появяват настроения против Фердинандовото „Всичко или нищо“, така че ако трябва да бъдат направени исканите отстъп­ки на Сърбия и Гърция, да им ги дадат и да се свършва вече. Въпреки всичко командирите отчитат, че бойният дух на българските войски е на нужната висота и няма проблеми в отделните бойни части.

Докато българите воюват на из­ток, сръбските и гръцките части имат достатъчно време да се настанят в така силно желаната географска област Ма­кедония и да изградят удобни и силни отбранителни позиции срещу евенту­ално бъдещо нападение от наша стра­на. В навечерието на войната Бълга­рия разполага с 5 армии. Всички те сравнително бързо са прехвърлени от Тракия на западните граници и раз­положени на доста дълъг фронт – над 500 км от Дунав до Егейско море.

Командирът на Първо аеропланно отделение поручик Симеон Петров на борда на Блерио XI

Извършени са рекрути и в някои от новоосвободените територии в Ма­кедония, Родопите и Тракия, с което общият брой на цялата армия дости­га половин милион души. От тях око­ло 360 000 бойци са разположени на първа бойна линия. Разположението на армиите е следното: 1-а армия (главнокомандващ – ген. Кутинчев) – разположена от Видин до Берковица; 3-а армия (ген. Димитриев) – около Цариброд и Трън; ново­сформираната 5-а армия (ген. Тошев) – около Кюстендил и Радомир; 4-а ар­мия (ген. Ковачев) – между Струмица и Щип; и 2-а армия (ген. Иванов) – меж­ду Кавала и Дойран. Конната дивизия, останала сравнително безучастна в миналата война и този път е изолирана в най-северната част до Дунава да пази фланга на 1-ва армия, също така има и малка българска част изолирана в Солун. При това положение не оста­ват никакви сериозни военни ефективи, които да бъдат разположени срещу Румъния и Османската империя. По този начин източната и северната ни граници са оставени съвсем оголени и без защита, с илюзорните надежди, че Русия и/или Австро-Унгария няма да позволят да бъдем нападнати по тези направления.

          Гръцката армия (върховен главнокомандващ – крал Константин, заел престола след като през март 1913 година баща му е убит в Солун) е в със­тав: 9 пехотни дивизии и 1 кавалерий­ска, общо около 135 000 души. Цялата гръцка армия е съсредоточена срещу една – единствена българска, а имен­но 2-а армия, разположена на север от Солун, която се състои от 3 пехотни дивизии, общо около 36 000 души, 20 000 от които – новобранци.

          Сръбската армия (ген. Радо­мир Путник) успява да вдигне 348 000 бойци за войната срещу българи­те, част от тези сили първоначално са разположени и около все още нелокализираната албанска граница. Ген. Путник разделя армията на 4 опера­тивни групи:

В Македония сръбските 1-а и 3-а армии формират най-мощната Южна група. 1-а армия (главнокомандващ – принц Александър) е позиционирана севе­розападно от Скопие. 3-а армия (ген. Янкович) – около Велес. Сръбската 2-а армия (ген. Степанович) съставя Централната група,  в нея са същите тези войници, които доскоро са вою­вали заедно с българите при Одрин, но сега се изправят срещу тях в района на Пирот. Северната група е съставе­на от Тимошката армия (ген. Арачич). Западната група е съставена от около 20 батальона и позиционирана около албанските планини.

          Черна гора (главнокомандващ – крал Никола) се включва във война­та срещу България с една пехотна ди­визия в състав 12 802 души, които се бият заедно със сърбите. Една черно­горска бригада се присъединява към сръбската 3-а армия, а другите две бригади – към 1-а армия. Черногор­ците реално нямат никакви спорове и конфронтации с България, но крал Никола решава да изпрати войски в подкрепа на сърбите в замяна на което впоследствие те да му отстъпят по-го­ляма част от Новопазарския санджак, който да се подели между двете дър­жави.

Генерал Радомир Путник

Когато настъпва лятото на 1913 г. сръбското разузнаване разбира, че българите вече концентрират основ­ните си сили срещу тях. Ситуацията е такава, че сърбите вече държат спор­ните територии и могат да бъдат си­гурни, че българите ще нападнат пър­ви. Те не се и опитват да изпреварят врага, а дори нарочно изчакват той да направи първата крачка, с което сам да постави върху себе си образа на ве­роломен предател, нарушител на до­говореностите и агресор.

Българският план за войната против бившите съюзници предвиж­да генерално настъпление на всички­те 5 армии по фронта без достатъчно голяма яснота какво ще се прави по-нататък. Идеята на Фердинанд е „да сплаши съюзниците и да ги направи по-отстъпчиви“ с тази демонстрация на военна мощ. Като изключим тази безпочвена наивност, необходимост­та от незабавни офанзивни действия е породена донякъде и от факта, че Со­фия се намира само на 60 км от сръб­ската граница със струпаните по нея сръбски войски и при задаващата се война е по-изгодно да атакуваме пър­ви и да водим офанзивни действия от­въд границата, отколкото дефанзивни зад нея и в опасна близост до столица­та на Царството.

Пушки и карабини Манлихер, модел 1895 г. – основното оръжие на пехотата и конницата в българската армия по време на Балканската война

Пресеченият планински терен на Македония, Източна Сърбия и За­падна България сериозно възпрепят­ства бързото настъпление и комбини­раните действия на войските. Не съ­умяваме да пренесем на този терен блес­тящите военни операции, проведени няколко месеца по-рано в откритите равнини на Тракия. Армиите са при­нудени да се разпръснат и да действат изолирано една от друга между пла­нинските била и речните котловини. Пътищата са малко и тесни, което за­труднява линейното придвижване на войските. 1-а армия трябва да настъпи към Княжевац и към Пирот; 3-а армия – също към Пирот, в района на който да се съедини с частите на 1-а армия; новосформираната 5-а армия трябва да играе ролята на ос между 1-а и 4-а армия и да прикрива фланговете им; 4-а армия трябва да настъпи в района на Щип; 2-а армия трябва да атакува в Южна Македония в района на Гевгели и на Солун.

В крайна сметка трябва да се знае, че макар този план да е одобрен от Щаба на действащата армия, впо­следствие висшето командване дори не се стреми да го изпълни така както е бил начертан.

↑↑

Началото на войната

75-милиметрово оръдие „Шнайдер“ на въоръжение в българската артилерия

Още на 12/25 юни в София са по­лучени сигнали за сериозни стълкно­вения между българи и сърби близо до Щип по поречието на река Злетовска. Българското правителство неза­бавно предупреждава Русия, че това може да предизвика война и че трябва да се сложи край на сръбските изстъп­ления над българското население, из­вършвани пред очите на българските войници в близост до българските по­зиции. Два дни по-късно ген. Иванов изпраща известие за сериозни про­блеми и с гърците, които очевидно се опитват да провокират българската армия. Тези действия на сърби и гърци могат лесно да се обяснят, тъй като двете държави се опитват да предста­вят България като агресор и по тази причина всячески се стремят да пре­дизвикат българите на фронта.

На 15/28 юни ген. Михаил Савов издава заповед на 17/30 същия месец 2-а и 4-а армии да предприемат офан­зива, за да се покаже на бившите съ­юзници мощта на българската армия. Сърбите това и чакат и просто поста­вят дата на отдавна готовия Манифест за обявяване на война срещу Царство България. На 18 юни/1 юли българ­ското правителство заповядва прекра­тяване на военните действия, но вече е твърде късно, тъй като Сърбия и Гър­ция са получили така дълго чакания повод и вече могат да започнат война против България.

↑↑

Боевете при Брегалница

Най-важната позиция за отвоюването на окупираната от сърбите Ма­кедония се заема от 4-а армия, сфор­мирана през отминалата зима. Тя е разгърната под формата на арка, като Щип се намира на върха й. Това раз­положение прави фланговете й уязви­ми и създава добри условия за враже­ски контраатаки, с които центърът й да бъде обхванат и разбит.

Основни направления на съюзническото настъпление

Първите сражения избухват на 29-30 юни, при сблъсъка на българ­ската 4-а армия със сръбските 3-а и 1-а армии плюс черногорската дивизия в района на р. Злетовска. Първоначал­но левият фланг на българската армия напредва и с тежки боеве достига Вар­дар до село Удово. Центърът на 4-а армия обаче не успява да напредне и като цяло настъпателният план в този участък се проваля. Объркаността и нерешителността на София пропиля­ват първоначалния успех на фланго­вете.

Стихийното избухване на бое­вете и общото положение на фрон­товете внася хаос в българския щаб и разстройва плановете и подаването на командите. Така например, министър-председателят Стоян Данев изда­ва заповед ген. Михаил Савов да спре бойните действия, като това става на 1 юли. В същият този ден генералът получава втора заповед от цар Фер­динанд с точно обратното нареждане – атаката да продължи. Настъпва мо­мент на пълно объркване, в който ни­кой не знае какво точно да прави.

Превземането на Лозенград от българската армия през 1912 г.
(българска пропагандна картичка)

На 3 юли цар Фердинанд увол­нява ген. Савов, обвинявайки го за провала на офанзивата. В същия ден генералът се оказва уволнен а втори път – сега от Правителството, което го обвинява, че е заповядал офанзивата. Твърде вероятно е уволнението на ген. Савов да е предизвикано от провала на войските му, които е трябвало да донесат бърза победа, въпреки тежка­та и сложна ситуация на фронта.

На негово място като помощник-главнокомандващ (фактически глав­нокомандващ) е назначен команди­рът на 3-а армия ген. Радко Димитриев, който  е отявлен русофил. Този ход представлява отчаян сигнал към Петербург с надеждата Русия да се на­меси в събитията на страната на Бъл­гария. Командването на 3-а армия пък е поверено на отколешния любимец на цар Фердинанд ген. Рачо Петров.

Всички прекъсвания на бойни­те действия, противоречия в Щаба на действащата армия и промени­те във висшето командване имат не просто объркващ, а направо парали­зиращ ефект върху българските вой­ски. Особено неприятна изненада за войниците от 7-ма пехотна дивизия на 4-а армия е заповедта успешното им настъпление да спре и да се върнат на изходните си позиции. Тази маневра не само пропилява шансовете ни за победа, но и създава реална опасност за самите войници, поради близостта на предните сръбски редици. Поради множеството проблеми във високите ешалони на държавната власт и воен­ното командване, загубите ни в първи­те няколко дни са тежки, а успехите -крайно незадоволителни.

Последвалите три дни на за­тишие дават време на сърбите и гър­ците да се възстановят от първона­чалните български удари. През това време обаче те не прекратяват огъня по българските позиции, въпреки ня­кои опити на български офицери да им обяснят, че атаката е започнала в резултат на грешка. Сърби и гърци дори си позволяват да нарушат основ­ни военни правила и убиват неколци­на български парламентьори с което разкриват истинската си хищническа природа. Сред българските редици настава объркване, вследствие на кое­то българската армия не успява бързо да възстанови първоначалния си ред и ритъм на действие. Една заблудена рота от 7-а дивизия дори е обкръжена и пленена от сърбите без бой.

Въпреки организационния хаос, първоначалните български атаки из­тощават сериозно сръбската 3-а ар­мия, поради което командващият я ген. Янкович моли главнокомандва­щия ген. Радомир Путник да му раз­реши оттегляне, но исканията му са отхвърлени. Путник заповядва на 3-а армия да се държи и да контраатакува. Когато българските атаки стихват на 1 юли, сърбите преминават в контранастъпление по цялата линия от Щип до Кочани и успешно изтласкват десния фланг на българската армия от р. Злетовска към р. Брегалница. Към 4 юли те вече са създали удобни условия да пробият българските позиции в бли­зост до Горна Джумая (Благоевград). Ако това се случи, би означавало раз­гром на 4-а армия и отрязване на 2-а армия, която воюва с гърците на юг. Такъв развой на военните действия би означавал край на войната и сериозно българско поражение.

Българска пропагандна картичка за превземането на Кърджали

Друг основен фактор за сръб­ските успехи е мудността на 5-а армия или направо казано – пълното й без­действие в северната част на фронта. Когато 4-а армия получава заповед за офанзива, 5-а армия не получава ка­квато и да било заповед за действие. Ген. Тошев моли командването в София за разрешение да се придвижи с войските си към Македония в помощ на затруднената 4-а армия. В София обаче цари пълно объркване след пър­воначалните сблъсъци по фронта и пълна липса на някаква обща позиция по належащите въпроси, в резултат на което молбата му е отхвърлена. На следващия ден неочаквано ген. Тошев получава исканото разрешение да ата­кува. Когато атаката започва, също толкова неочаквано пристига нова за­повед – офанзивата да бъде прекрате­на. В резултат на цялата тази немар­ливост от страна на Щаба, 5-а армия не успява решително да се включи в бойните действия и да облекчи поло­жението на 4-а армия. На 8 юли тя отстъпва от р. Брегалница и боевете стихват. Загубите на 4-а армия са теж­ки, общо около 20 000 души, тежки са и загубите на сърбите: над 16 ооо души, 3000 от които убити. Докато текат боевете около р. Брегалница, на юг българските войски търпят загу­би от многократно превъзхождащите ги като численост гръцки въоръжени сили.

↑↑

Отстъплението на българ­ската 2-а армия

Български наблюдателен балон над Одрин

Още от самото начало положе­нието на 2-а армия (в състав 3 пехотни дивизии и то наскоро попълнени от новобранци) е особено тежко, защо­то тя трябва да се изправи срещу поч­ти цялата гръцка армия (9 пехотни и 1 кавалерийска дивизия), които имат смазващо числено превъзходство над нея, в съотношение повече от 3:1. Освен всичко друго българската 2-а ар­мия е разтеглена на твърде широк фронт от Вардар до Струма. В този участък спорадичните сблъсъци и престрелки между български и гръцки войници започват още преди Първата Балканска война да е приключила и 2-ра армия да бъде прехвърлена там от Одрин, т.е. дори когато все още сме били формално съюзници, като про­вокациите от гръцка страна са едва ли не ежедневие.

На 26 юни 2-а армия получава заповед да унищожи разположените пред нея гръцки сили и да напредне към Солун, без командването да си дава някаква сметка, че това е далеч отвъд реалните възможности на 2-а армия, дори и ген. Иванов да разпола­гаше с повече и по-опитни войници. Въобще, при планирането на общата стратегия на българския щаб ген. Са­вов допуска много груба грешка като недооценява вражеските сили в този участък от фронта. Гръцките войски незабавно предприемат контраатака, разгръщайки силите си в център и две крила. Планът им предвижда по-си­лен натиск от страна на центъра и ля­вото им крило, с цел да бъде отрязан пътя за отстъпление на българите към Струмица. И накрая, левият гръцки фланг е трябвало да се съедини със сръбския десен фланг, което практи­чески би отрязало достъпа на бълга­рите до Македония.

Посещение на цар Фердинанд в Солун през декември 1912 г.

Боевете започват на 30 юни по целия фронт. Гръцките бойни кора­би започват да гърмят по българските позиции до залива Орфанос. Десният фланг на българската армия е изтлас­кан под масирания натиск на гръцката армия. Разтеглена на фронт от близо 200 км и под напора на многократно превъзхождащия я противник, 2-а ар­мия започва да отстъпва организира­но на североизток от Солун, както и на север към левия фланг на българската 4-та армия при Струмица, отбранява­ща се от контраатаките на сръбските войски и на свой ред нямаща възмож­ност да окаже каквато и да било под­крепа на 2-а армия. Въпреки че бъл­гарите предварително изграждат ста­билни отбранителни позиции северно от Солун, съставени от траншеи със за­маскирани по дължината им батареи с множество оръдия, включително и пленени турски, в крайна сметка при започналото всеобщо отстъпление се налага те просто да бъдат изоставени.

Ген. Иванов отбелязва, че 4 юли е кризисен ден за армията му, не тол­кова заради материалните загуби, кол­кото заради психологическите удари. Виждайки броя на прииждащия про­тивник и разбрали, че помощ няма да дойде от никъде, войниците осъзна­ват, че опасността да загубят е реална. В тази ситуация бойният дух не е на необходимата висота и единствен ва­риант на този етап остава стратегиче­ското отстъпление. Командването ре­шава да потърси по-изгодна позиция, където гръцката армия да бъде съкру­шена, след като веднъж е отслабена от разтеглянето на комуникационните и снабдителните си линии. Самото из­тегляне на север от Кукуш протича с чести и кръвопролитни сблъсъци на ариергардите, в които българите да­ват тежки загуби – около 4000 уби­ти и 2000 ранени. Въпреки тежката ситуация и в тези мигове български­ят войник демонстрира огромната си смелост и геройски защитава отстъп­ващите свои братя с цената на живота си. По този начин гръцката армия се сблъсква с един отчаян, но невероятно смел противник, който внушава рес­пект и дори страх у гръцките войници и командири, въпреки несъмненото им числено превъзходство.

В този критичен момент, чак ко­гато положението е на път да излезе от контрол, от София най-накрая се се­щат да изпратят подкрепления, макар и скромни, на затруднената 2-а армия. Тези части обаче пристигат твърде късно и просто се присъединяват към всеобщото отстъпление на север. Тази маневра от своя страна започва да оголва левия фланг на 4-а армия и да я заставя на свой ред да отстъпва, за да предотврати възможността от сръбски обход и врязване на вражеските вой­ски в просеката между двете армии. Това отстъпление започва все повече и повече да накланя везните в полза на нашите противници.

Българска тежка артилерия на позиции

Претърпените загуби и изтласк­ването на 2-а армия от гръцките вой­ски се оказва най-сериозният неуспех за България във Втората Балканска война и най-големият успех на Гърция и за двете войни. При тези боеве гър­ците взимат в плен около 6000 бъл­гарски войници и 130 оръдия. Но въ­преки отчаяното си положение, бъл­гарите не се дават без бой и всъщност цената на тази гръцка победа е доста сериозна – 8700 гръцки войници па­дат на бойното поле северно от Солун. Независимо от тежкото си положение, 2-а армия отстъпва организирано и запазва както бойния си ред, така и боеспособността си. С изтеглянето й от Сяр и Драма обаче става ясно, че е дошъл краят на българските надежди за освобождаване на Егейска Маке­дония. Бляновете на българските уп­равляващи да сложим ръка на Солун, не само са една от причините за раз­рив в българо-гръцкия съюз и то още преди Първата Балканска война да е започнала, но и довеждат до тежкото положение на 2-а армия и загубата на българските етнически територии се­верно от града.

↑↑

Българската „Вартоломеева нощ“ в Солун

Това което провокира 2-а ар­мия да атакува незабавно, всъщност е унищожаването на българския кон­тингент в Солун от гръцките войски и установяването на пълен контрол над града от тях. На 30 юни в Солун се на­мира гръцката 2-а дивизия, заедно с около 2000 души критска жандарме­рия. Българските сили останали там се състоят от един – единствен батальон (3-и, от 14-и Македонски полк), който попада в пълна изолация и е изпра­вен срещу противник с тотално числено превъзходство. Въпреки, че ген. Савов настоява да се изтеглят оттам поради неблагоприятното положение, Правителството в София настоява българските воини да останат в гра­да, като един вид опит за изразяване и отстояване на българските претенции за Солун, без никой да се интересува от факта, че ако бъдат нападнати на българските военни няма да им оста­не друг избор освен да се бият до край и геройски да загинат. Изключено е било контингентът ни в Солун да се надява на евентуална помощ от бази­раната на североизток 2-а армия.

Торпедоносецът „Дръзки“

Българският батальон е напад­нат веднага след като въоръженият конфликт между България и Гърция ескалира. В рамките на два дни – 30 юни и 1 юли 1913 г. се завързва кръвопролитен сблъсък по улиците на гра­да. Българските части бързо свършват патроните си и нямайки възможност за презареждане продължават битка­та с байонетите си в опит да изтласкат многобройния противник. В същото време гърците не се поколебават да използват артилерия срещу българи­те без ни най-малко да държат сметка за това, че тя взима и много цивилни жертви, както и че води до множество разрушени сгради. В крайна сметка 237 български бойци загиват в тази кратка битка, а над 200 са ранени. Ос­таналите живи са пленени от гръцките военни части. По време и след схва­тката гръцките войници пленяват и убиват значителна част от български­те жители на Солун. Всички тези герои – мъченици загиват с ясното съзнание, че каузата им е справедлива и че макар и оставени сами срещу гръц­ките военни, те изпълняват синовния си дълг към Майка България и към своите предци, завещали им българ­ската кръв и българското национално самосъзнание.

Гръцките загуби по време на клането са незначителни – 18 убити и около 30 ранени. Това се дължи на коварната тактика на гърците, които удрят неочаквано и без предупрежде­ние разпръснатите из града български бойци. С кървавата баня в Солун и с изтласкването на 2-а армия на север, Гърция без особени усилия успява да сложи ръка върху всички спорни тери­тории, а освен всичко друго се създа­ват и благоприятни условия за нахлуване още по на север, включително и в старите предели на Царство България.

Територии, контролирани от съюзниците в края на Първата балканска война, и граница между „спорната“ и „безспорната“ зона в Македония

↑↑

Българите в отстъпление и отбрана

В същото време положението на 4-а армия в Македония продължава да бъде тежко и под напора на сръб­ските армии тя е принудена да изоста­ви първоначалния успех на войските от левия си фланг и да предприеме отстъпление по целия си фронт. Така че около 7 юли ситуацията според ген. Димитриев е „съвсем близо до ката­строфа“, поради което той заповядва и на двете армии да отстъпят до старите граници на България, за да прикри­ят взаимно фланговете си. Десният фланг на 2-а армия така или иначе е изтласкан след сблъсъците около Дойран на 7 юли и е принуден да отстъпи. Същото правят и останалите части на армията, изтегляйки се по долината на Струма към Горна Джумая (Благо­евград). В това време гърците влизат в Струмица, а след няколко дни (11 юли) се съединяват със сръбските войски в Македония. Напредването им на се­вер по долината на Струма продължа­ва до 24 юли когато достигат Кресненското дефиле и до там инерцията им свършва. Оказва се, че това е макси­малната дистанция, до която могат да се разтегнат снабдителните и комуни­кационните им линии, а също така и че войската осезаемо се уморява както от постоянните сражения, така и от ус­корения марш.

В другия участък на Южния театър на бойните действия, гърците се справят доста добре и бързо напред­ват. На 11 юли гръцкият флот превзема пристанището на Кавала, а впослед­ствие и целия град. На 19 юли гърците влизат в Неврокоп и 2-а армия се връ­ща на старата българска граница. На 25 юли гръцкият флот превзема и Дедеагач, с което българите окончателно са отрязани от Егейско море.

В центъра българската 5-а армия най-накрая получава адекватни запо­веди и провежда успешни настъпател­ни действия срещу сръбските сили в района на Кюстендил, но те така и не са доразвити поради разбиването и отстъплението на 2-а армия, както и заради големите затруднения на 4-а. Така въпреки успешното си напред­ване, 5-а армия е принудена на 6 юли да се изтегли обратно на старата гра­ница, за да пази района на Кюстендил и югозападните подстъпи към София. 5-а армия заема отбранителна пози­ция и остава на това място до края на войната. Сръбската 1-а армия прави известни опити да пробие българска­та отбрана, но те са осуетени без про­блеми и положението в този участък на фронта остава статично. Нито там е съсредоточено някакво основно уси­лие на сръбските удари, нито е необ­ходимо там да стои цяла бездейства­ща българска армия, чийто сили (или поне част от тях) можеха да помогнат на затруднените 2 армии на юг.

На север 3-а армия започва оф­анзива на 7 юли, настъпвайки разде­лена на две основни групи към Пирот и в перспектива – към Ниш, с цел да прекъсне жп връзката със Скопие. На­стъплението на 3-а армия започва да застрашава Пирот, като същевремен­но се появява реална опасност от се­риозно разкъсване на сръбските връз­ки и комуникации в района. В отговор на това ген. Путник спешно започва да прехвърля части от Южната група, които да отбраняват подстъпите към Пирот. Тези подкрепления успяват да предотвратят българската заплаха надвиснала над Пирот, но за сметка на това редиците на сръбските 1-а и 3-а армия оредяват, което отслабва нати­ска им спрямо българската 4-а армия, така че не се стига до сръбски пробив на българските позиции. Българска­та 3-а армия предприема още някол­ко атаки към Пирот до 23 юли, а след това се връща обратно, заемайки от­бранителни позиции със същия мотив като при 5-а – да охранява подстъпите към София, защото тя се намира само на 60 км от границата. Позициите на българската армия там са достатъчно силни, за да парират всеки възможен сръбски удар по това направление към столицата, но по този начин и 3-а ар­мия с нищо не допринася за първо­началните настъпателни планове на българския щаб в тази война.

В най-северната част на фронта българската 1-а армия започва своята офанзива на 4 юли. В кратко време и след тежки боеве тя превзема сръб­ския град Княжевац и се приготвя за настъпление на юг към Пирот. Въпре­ки че загубите от битката при Княжевац са минимални (280 убити и 800 ранени)  и изгледите за успех на тази маневра са доста добри, още на след­ващия ден щабът в София нарежда на 1-а армия да се върне обратно към старата граница. Появява се идея сред висшите офицери 1-а армия да бъде включена в битките на Македонския фронт. Това решение проваля успеш­ното до момента българско настъпле­ние и води и до загуби в процеса на изтеглянето на българските войски, защото когато те се евакуират от Кня­жевац в изпълнение на получената за­повед, сръбските войски не спират да ги атакуват и преследват. На 17 юли след като се връща обратно в преде­лите на България, 1-а армия започва прехвърлянето си на юг, с което Севе­розападната част на страната се огол­ва за сръбската и румънската армии.

Към средата на юли настъпва умора от войната и в двата лагера. Же­ланието за воюване и инерцията, на­брана през миналата есен, вече съвсем са се изпарили. В отделни части на фронта се правят неофициални опи­ти от обикновени войници и от двете страни за договаряне на поне времен­но прекратяване на огъня помежду им, като всички тези случаи остават нена­казани от офицерите. Такива настро­ения вече са завладели дори и част от генералитета. В телеграма от юли 1913, главнокомандващият 2-а сръбска ар­мия ген. Степанович пише: „Прочетох доклада Ви за загубите от нощта на 10 срещу 11-и този месец със свито сърце, защото тези жертви са безсмислени при липсата на нужда от подобни бър­зи и рисковани действия. Препоръчвам за в бъдеще разумното опазване на въоръжените сили и включването им единствено в крайно наложителни ситуации в интерес на кампанията.“

Румънски войски прекосяват Дунав при Зимнич

През втората седмица от война­та българските позиции са укрепени и стабилизирани. Въпреки че армиите ни отстъпват значителни територии в Македония, те все пак продължават да се бият като непокътнати и ефектив­ни бойни съединения, а линиите им за снабдяване и комуникация остават стабилни. Въпреки, че българското на­стъпление в северната част на фронта спира и започва сръбско контранастъпление, скоро и то е прекратено, като линията на фронта остава приблизи­телно същата. Инициативата все по­вече и повече преминава в ръцете на българите и за един миг е изглежда­ло, че дори първоначалните грешки на политиците и висшето командване няма да се окажат фатални и българ­ската армия ще нанесе поражение на своите довчерашни съюзници, желае­щи да заграбят колкото се може пове­че територии населени с наши единокръвни братя. Неслучайно българите запяват по браните полета марша „Съ­юзници – разбойници“.

↑↑

Румънската интервенция

В този миг се случва едно съби­тие предопределило до голяма степен изхода на войната. На 10 юли в Бълга­рия нахлуват румънските разбойници (от румънски: război – война, гаzboinic – войник). Срещу тяхната близо по­ловин милионна армия, разполагаща

Схема на българския план за войната

със 126 полски, 15 гаубични и 3 пла­нински батареи (повечето производ­ство на Круп), в този критичен момент България не е в състояние да противо­постави абсолютно нищо. Румънският 5-и корпус под командването на ген. Йоан Кулчер (80 000 души) минава сухопътната граница и окупира Южна Добруджа до линията Тутракан-Балчик – територията за която румънци­те претендират като „компенсация“ за придобитите от българите територии след успехите по бранните полета по време на Първата Балканска война. Кавалерийските части на корпуса дос­тигат до Варна, но скоро след това се връщат обратно, след като установяват отсъствието на каквато и да било бъл­гарска съпротива. Четири дни по-къс­но, 250 000-ната румънска Дунавска армия под командването на престоло­наследника принц Фердинанд преко­сява Дунава при Оряхово и Никопол. Решението на българския щаб е прос­то да не прави нищо срещу румънски­те войски, оставяйки българските ар­мии на досегашните им позиции. Без да срещат никаква съпротива по пътя си румънските бойци се разделят на две части, едната се насочва към Враца и Фердинанд (днешният Монтана), а другата навлиза в Искърското дефиле в посока към София. Части от кавале­рията на тези две групи се разпръсват в различни посоки из Западна Бълга­рия.

Това румънско нахлуване през Дунав е практически решаващият мо­мент във войната. Преди румънската интервенция българите вече са успели да стабилизират позициите си срещу сърбите и гърците и подготвят контраофанзивата. Но с разположението на всички армии на запад и на югозапад българите няма как да спрат румън­ското напредване в сърцето на стра­ната, заплашващо дори и откритата столица. На 23 юли предните части на румънската кавалерийска дивизия достигат до село Враждебна, намира­що се само на 10-тина километра от София. А това вече означава не само, че те могат да превземат столицата, но и да излязат в тила на 3-а армия, която в този момент се сражава срещу сър­бите. На 25 юли румънските войски се срещат със сръбските при Белоград­чик и с това Видин остава изолиран. Паралелно с настъплението на пехо­тата румънците използват и авиация за разузнавателни цели.           Пилотите им правят фотографии от въздуха и също така хвърлят листовки над София. Ма­кар че вражеските самолети не бомбар­дират града и не причиняват никакви физически щети, самото им присъст­вие се приема от обществото като пси­хологически удар и сериозна заплаха. Въпреки всичко, духът на българите не е сломен и сред част от цивилното и немобилизирано на фронта мъж­ко население се заражда желанието да бъде наказан румънският агресор, като румънските войски дават жертви в схватки с цивилни български мъже, презрели страха от смъртта и посвети­ли се на защитата на честта на род и Родина. Интересен факт е, че загубите които понася румънската армия в тази кампания са доста сериозни. Пора­ди лошата организация и плачевните условия, в румънската армия избух­ва холерна епидемия, а щом войска­та доближава Балкана, доставките на храна и лекарства през понтоните над Дунава се забавят и дори напълно спи­рат. В резултат на това загиват 6000 румънци, съвсем недокоснати от вра­жески щик или патрон. По-късно, за­върналите се болни войници разпрос­траняват холерата и сред румънското цивилно население.

↑↑

Турците се връщат в Одрин

Руският външен министър Сергей Сазонов, който посредничи между България, Сърбия, Гърция и Черна гора за мирно решаване на конфликта

Макар и победена в Първата Балканска война, значително изто­щена от понесените загуби и младотурската революция, Османската им­перия все пак е в състояние да моби­лизира наново значителни сили и да ги хвърли за възвръщане на част от загубените територии. Мотивацията сред младотурците и Енвер бей става още по-голяма когато виждат колапса на Балканския съюз и най-вече тежко­то положение на България, за сметка на която ще стане предстоящото въз­връщане на териториите. На 12 юли общо 250 000 турски войници тръгват безпрепятствено от Галиполи и Чаталджа, позициите до които, отсъст­ващата в момента българската армия ги е изтласкала в миналата война. Те преминават линията Мидия-Енос раз­делени на 4 армии (1-а Османска ар­мия разположена на изток, тръгва от Чаталджа, 4-а – от Галиполи, а 2-а и 3-а действат между тях). Главноко­мандващ на османските сили е Ахмет Иззет паша.

Българските войски са напусна­ли Източна Тракия още през пролетта и са съсредоточени далеч на запад на сръбския и на гръцкия фронт. Един­ствено в Одрин е оставен малък гарни­зон от 4 000 души под командването на майор Вълко Велчев. Тази българ­ска част не получава заповед да остане и да брани града до последния боец и успява с кратки ариергардни боеве да се изтегли невредима. В това време ос­манските войски пристигат и окупи­рат отново вече изоставения град. Од­рин е превзет без нито един изстрел. Контрастът със събитията разиграли се около крепостта само преди някол­ко месеца е поразителен.

Части от османските войски про­дължават и на север от Одрин, преко­сявайки старата българо-турска гра­ница. Започва османско настъпление към Ямбол, което създава паника сред българското население, като част от българите бягат към планините на се­вер. Само преди 9 месеца българската армия е била пред портите на Истанб­ул, а сега вече турците нахлуват в Бъл­гария. Главната им стратегическа цел – да си върнат територията до стара­та граница, явяваща се необходимият хинтерланд на столицата им, плюс Од­ринската крепост за надеждна защита на тези територии е вече постигната. Под натиска на Великите сили, а и на несигурното положение вътре в стра­ната след младотурската революция, турците се изтеглят от старите преде­ли на България и военните действия на този фронт приключват.

Това обаче не означава край на действията на османските войски, които се заемат с извършването на геноцид срещу българското населе­ние в Одринска Тракия. Според акад. Любомир Милетич случилото се в Од­ринска Тракия по време и малко след Междусъюзническата война „надми­нава по ужас най-ужасните масови избивания, на които българщината е била подлагана дори и в историческо­то Баташко клане“. Ужасяващата и це­ленасочена политика на обезбългаряване на Одринска Тракия, проведена от Османската империя, е свързана с разорението и изтреблението на бъл­гарите в региона. Според независима­та международна Карнегиева комисия избитите българи са около 50 – 60 000 души, т.е. около 20% от цялото бъл­гарско население на областта. Заради нечовешката жестокост на османците, бягайки от развилнелите се зверове, над 250 000 българи напускат зави­наги бащините си огнища и се засел­ват в границите на Царство България. Картината на османския геноцид над българите е ужасяваща и едва ли е по силите на цивилизован човек да си представи всички извършени мерзос­ти и престъпления.

↑↑

Кръвопролитията при Калиманци

На фона на общата безизходи­ца успешните отбранителни действия против сръбската офанзива донякъде окуражават българския щаб, а фактът че вече са изтласкани почти до стари­те граници мотивира войниците да ги отбраняват още по-упорито. Но вра­жеските атаки не спират. В проливен дъжд, на 18 юли сръбската 3-а армия, заедно с черногорската дивизия ата­куват българските позиции при Калиманци (в Североизточна Македония). Достигайки на десетина метра от бъл­гарите, сърбите опитват с мятане на ръчни гранати да ги изтласкат от по­зициите им. Българските редици оба­че остават стегнати и не отстъпват. На някои места от фронта българите це­ленасочено оставят сърбите и черно­горците да се приближат съвсем бли­зо, поддържайки нарочно максимал­но слаб огън на тези позиции, което мотивира врага да се насочи именно натам. Достигайки до самите траншеи сърбите са посрещнати от гора от на­сочени към тях български щикове и след жестоки кръвопролитни ръко­пашни боеве врагът е обърнат в бяг. Българските атаки „на нож“ смразяват за втори път след 1885 година кръвта на сръбските войници, които в паническото си бягство често загиват по нелеп начин и напълно разстройват бойния си ред. На други позиции от фронта българската артилерия също се оказва изключително ефективна в спирането на сръбските атаки. В щи­ковите боеве при Калиманци и под яростния артилерийски обстрел и двете страни дават близо по 3000 убити  и по около 5000 ранени. Сблъсъците на това място продължават чак до края на войната когато започват преговорите за примирие. В крайна сметка бълга­рите печелят важна дефанзивна битка, удържайки срещу врага позициите си около Калиманци до край и не давай­ки възможност на сърбите да нахлуят в старите предели на България и да се съединят с гръцките войски в доли­ната на Струма. Противното би било катастрофално и за 4-а и за 2-а армия, и би довело до далеч по-тежки после­дици и загубата на още територии, на­селени с българи. Победните защитни боеве на 2-а и 4-а армии заедно с оф­анзивите на 1-а и 3-а укрепват целия западен фронт и успешно прикриват подстъпите към София и към всички стари български предели от сръбската инвазия. От юг обаче гръцката офан­зива продължава.

↑↑

Блокирането на гръцката ар­мия в Кресна

Дефанзивните победи срещу сърбите дават възможност на бъл­гарския щаб да предприеме контраофанзива на гръцкия фронт. Дости­гайки Кресненското дефиле гърците достигат и предела на логистичните си възможности и губят първоначал­ната инерция на своето настъпление. На 25 юли започва придвижването на части от 1-а армия от северозапад в подкрепа на 2-а армия на юг. На 29 юли южно от Рила българите атакуват гръцките войски, центърът на българите задържа гръцкия, докато леви­ят и десният фланг бързо изтласкват враговете на юг по долините на Стру­ма и Места. Това бързо напредване на двата фланга създава чудесна възмож­ност те да тръгнат един срещу друг и съединявайки се да поставят гръцката армия в пълно обкръжение и прак­тически пред капитулация или дори пред възможността от поголовно из­требление. Виждайки изпадналата в безнадеждно положение армия, гръц­кия крал Константин, който до преди този момент не иска и да чуе за мир преди войниците му да са влезнали в София, заповядва на Елевтериос Венизелос спешно да телеграфира до Бу­курещ и да иска незабавно примирие, чийто условия в последствие ще се уго­варят. Гръцката армия е поставена на колене и българският войник отново доказва на Европа и света, че за него няма непреодолими препятствия или непобедими противници. Въпреки благоприятната възможност гръцка­та армия да бъде тотално унищожена, с оглед на факта, че османците и ру­мънците действат необезпокоявано в българския тил, нашето правителство се съгласява да сключи предложеното примирие.

↑↑

Обсадата на Видин

Прехвърлянето на българската 1-а армия на юг към Македония огол­ва северната част на фронта и дава възможност на сръбската 2-а армия да напредне в Северозападна България. След като безпрепятствено влизат в Белоградчик, сърбите се насочват към Видин и го обсаждат. Градът разпо­лага със стабилна фортификация, но за охраната му българската армия е оставила едва 7 пехотни роти, които заедно с милицията в града са всич­ко 5 700 души, разполагащи само с 16 остарели оръдия. В същото време от другата страна на Дунав при Калафат се извършва концентрация и на ру­мънски части, с което градът е напъл­но обкръжен и изолиран. На 29 юли сърбите подлагат на артилерийски обстрел Видин, но не им се отдава да го превземат с пехотни щурмове. За­щитниците на града геройски успя­ват да го удържат до 31 юли когато се сключва примирието и така града ос­тава в български ръце. Защитата на Видин е поредната славна страница от българската военна история и е пока­зателна както за изключителните ка­чества на българския войник, така и за факта, че, макар и в тежко положение и обкръжена от врагове, българската армия не е била победена и все още е могла да нанася смъртоносни удари. Действията при Видин разкриват и множество слабости в действията на сръбската армия, а и на румънските войски, които въпреки огромното си числено преимущество не успяват да превземат важното дунавско приста­нище. Тези слабости биха могли да бъ­дат използвани от българската армия и тя реално е имала шанс да победи алчните си съседи, но не и във война в която се изправя сама срещу всички тях едновременно. Всъщност именно атаката от всички страни и липсата на адекватна международна подкрепа за българската кауза са основните причини за решението да се седне на масата за преговори и да се съгласим да подпишем примирие в Букурещ. Българските политици, а и част от ге­нералитета, решават, че е по-добре да сложим край на военните действия и да свием бранните знамена за по-до­бри дни, които е изглеждало, че скоро ще дойдат. И действително българите се оказват прави. Съвсем скоро в кър­вавите, но славни, дни на Първата све­товна война нашите войски ще вземат реванш на бойното поле от сърби, ру­мънци и гърци.

↑↑

Мирните договори

Примирието между България от една страна и Сърбия, Гърция, Черна гора и Румъния от друга е сключено на 18/31 юли 1913 година в Букурещ, 10 дни по-късно е подписан официално и мирният договор с който завършва войната между балканските християн­ски държави. Според член 2 от дого­вора от 28 юли/10 август 1913 година България отстъпва на Румъния тери­торията на север от линията Тутракан – Еркене. Освен това, България тряб­ва да разруши крепостите си в Русе и Шумен. Според член 3 границата между България и Сърбия е от връх Патарица по старата българо-османска граница и вододела между Вар­дар и Струма до планината Беласица, където ще стига до новоустановената българо-гръцка граница. Според член 5 българо-гръцката граница ще започ­ва от Беласица по билото на планина­та, ще преминава през Ченгел – чак до устието на Места, като България се от­казва от претенции върху остров Крит. Българската армия се задължава да се демобилизира на следния ден след подписването на договора. Така Буку­рещкият мирен договор се превръща в крушение на надеждите на поколения българи всички наши сънародници на Балканите да заживеят в една дър­жава и тази държава да е България. Попарени са надеждите на стотиците хиляди българи сражавали се храбро по бранните полета в защита на единокръвните си братя и сестри в Тракия и Македония. Унижението и горчи­вината оставят траен отпечатък върху милиони българи, но те продължават да носят в сърцата си надеждата, че ще дойде нов ден, ден на справедливост и тогава българската армия ще накаже коварните съседи. Териториалните придобивки на България след Буку­рещкия мирен договор в сравнение с положението отпреди 1912 година се състоят основно от земите на Пирин­ска Македония.

Териториални промени в резултат на двете Балкански войни

Османската империя не участва в Букурещката конференция и следо­вателно България продължава да се намира в състояние на война с нея, което е използвано от османците като оправдание за продължаващия ге­ноцид срещу българското население в Одринска Тракия. Преговорите с Османската империя стартират едва след подписването на Букурещкия мир и завършват чак на 16/29 септем­ври 1913 година, когато в Цариград е подписан мирен договор между двете страни. Решено е границата да минава по река Резовска, после по стара­та граница на 2 км от Свиленград, по река Арда, по река Марица до устието й. В крайна сметка България запазва територията между реките Места и Марица (Беломорска Тракия) с гра­довете Гюмюрджина, Ксанти и Дедеагач. Клаузите на договора включват още и уреждане на множество имотни и други юридически въпроси, които и до днес представляват нерешен про­блем между Република България и Ре­публика Турция. Най-болезнен за нас българите е въпросът с обезщетяване на тракийските българи, който макар да е международен, остава нерешен.

↑↑

Заключение

След подписването на Букурещ­кия и Цариградския мирни договори идва краят на една кратка, но много кървава и злочеста за нас българите война. Макар всячески да се опитват да избегнат конфликта, нашите поли­тици и военачалници в крайна сметка са въвлечени в него и са пропилени плодовете от паметните български по­беди по време на Първата Балканска война. Междусъюзническата война не само заздравява позициите на Осман­ската империя, която е била застра­шена от окончателно прогонване от Балканите, но и създава една взриво­опасна обстановка, в която повечето балкански държави са се облагодетел­ствали за сметка на България, която макар временно да се е примирила, не е забравила обидата и се готви за раз­плата. По този начин недалновидните действия и прекомерните амбиции на сърби, гърци и румънци създават условия за нов военен конфликт на Бал­каните, който ще се разгори с пълна сила в годините на Първата световна война.

Много често български истори­ци, политици и общественици са на­ричали Междусъюзническата война Първа национална катастрофа. Не бива обаче да забравяме, че въпреки всичко ние излизаме от Междусъю­зническата война с 23 187 кв.км. нови територии, населени с около 400 000 българи. Свободата на всеки шест но­воосвободени наши братя и сестри ко­ства живота на 1 български войник, което е показателно за изключителна­та саможертва на българската армия, поднесла целия си живот в служба на Родината и на българския народ. Тази саможертва не бива да бъде забраве­на! Макар да са унизени и ограбени от двата мирни договора, българите не са пречупени. Нашият устрем ще си про­личи още в първите дни от включване­то ни в Голямата война (Първата све­товна война). Колкото и големи да са негативите, които претърпяват Бълга­рия и българското общество в резултат на Междусъюзническата война, ние трябва да помним героичните постъп­ки на българските войници и офицери на фронта, които макар и обкръжени от всички страни не се предават и се борят до сетен дъх за Майка България! Техният подвиг, техният пример, тях­ната саможертва трябва да стане наша пътеводна светлина и в днешния все по-динамично развиващ се свят тряб­ва да помним, че националните инте­реси са над всичко останало!

В история рядко има „ако“. По тази причина няма нужда да умуваме какво би станало ако заповедите на висшето командване бяха по-адек­ватни, ако позицията на Царя и Пра­вителството бяха по-съгласувани или ако бяхме избрали да ликвидираме гръцките и сръбските въоръжени сили с цената на румънска окупация на Со­фия. Важното е да помним, че десет­ките хиляди български бойци дадоха живота си за своята Родина и за своя народ и не преклониха глава пред многократно превъзхождащия ги про­тивник. Впечатляваща е онази сила на духа, проявена от българските коман­дири, полеви офицери и войници, кои­то устояват срещу армиите на всички балкански държави взети заедно и не само не губят битката за нашата дър­жава, но дори съумяват да уплашат толкова враговете, че те да позволят българско разширение в Пиринска Македония и Беломорска Тракия. В крайна сметка, въпреки всичко Бълга­рия устоя на това върховно изпитание и преклонението ни към българските воини, извършили неописуем подвиг ще бъде вечно!

          Поклон пред стотиците хиляди мъченици, прогонени от бащи­ната си, българска земя и засе­лили се в Свободна България!

          Дълбок поклон пред вас, без­смъртни герои, показали по

бранните полета, че българинът знае как да мре и никога не се предава, дори и сам срещу всич­ки!

От списание Българска наука

↑↑

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: