Централните („национални“) банки   2 Коментари

Катасонов

Валентин Юревич Катасонов

Валентин Юревич Катасонов – професор в МГИМО, доктор на икономическите науки – известен като изследовател на задкулисните страни на световната финансова система. В своите книги той показва, кой и как реагира на финансовите потоци в света и главното – защо Русия, при множеството нерешени вътрешни проблеми, играе сега ролята на спонсор на Запада и прехвърля там милиарди долари.

Според мнението на автора, могъщите банкерски кланове на Запада, на първо място Ротшилдите, отдавна са изработили собствена глобална финансова доктрина и правят всичко за това, че Русия неизменно да остава паричен и суровинен придатък на западната цивилизация.

Как е била разработена тази доктрина, какви конкретни действия се предприемали за нейното осъществяване, каква роля е отредена в нея за днешните руски власти – на всичко това Валентин Катасонов подробно се спира в своята нова книга, представена на вашето внимание.

Материалите, представени от автора, са събирани в продължение на много години и носят изключителен характер.

ТОВА СА ЧАСТ ОТ ТЕМИТЕ РАЗГЛЕЖДАНИ В КНИГАТА

ЦЕНТРАЛНАТА БАНКА КАТО ПЪРВАТА ВЛАСТ

ЦЕНТРАЛНИТЕ БАНКИ В НАЧАЛОТО НА XXI ВЕК

КАКВО СЕ КРИЕ ЗАД НАДПИСА „БАНКА НА РУСИЯ“

КРЕДИТНИТЕ ПАРИ – „ВИРУС НА ИКОНОМИЧЕСКИЯ СПИН“

ЦЕНТРАЛНИТЕ БАНКИ: ЙЕРАРХИЯ И СВЕТОВНА ФИНАНСОВА МРЕЖА

„СИВИЯТ КАРДИНАЛ“ В СВЕТА НА ЦЕНТРАЛНИТЕ БАНКИ

ПО ПЪТЯ КЪМ СВЕТОВНА ЦБ

АПОЛОГЕТИ И КРИТИЦИ НА СВЕТОВНИТЕ ЛИХВАРИ

„ПРОФЕСИОНАЛНИТЕ ИКОНОМИСТИ“ КАТО СЪЗДАТЕЛИ НА НОВ ЕЗИК

ЗА ГРЕШКИТЕ И ДОСТИЖЕНИЯТА НА СЪВЕТСКАТА ЕПОХА

„ДЕМОКРАТИЧНА“ РУСИЯ В СВЕТОВНАТА ЛИХВАРСКА ПИРАМИДА

„ИКОНОМИЧЕСКАТА ОПОЗИЦИЯ“ НА ЗАПАДА

ЦЕНТРАЛНАТА БАНКА КАТО ПЪРВАТА ВЛАСТ

Сега ще обърнем внимание на правовия статут на централните банки. Първоначално те били акционерни дружества, а акционерите били предимно отделни физически лица – банкери, а също и юридически лица – частни търговски банки. Съответно, централните банки управляват частните търговски банки. Една такава диалектика на „кокошката и яйцето“.

Всъщност централните банки, както вече казахме, „прикриват“ мошеническата дейност на лихварите. По-горе нарекохме централните банки „генерални щабове на лихварите“. Може да ги наречем и по-простичко: „чадъри“. А този който „прикрива“ мошениците, той самият е мошеник – само че добре маскиран и се е погрижил за неприкосновеността си. Правовият статут на самите централни банки разбрано не могат да обяснят дори най-печените „прависти“.

Ю. Ю. Болдирев, бивш заместник председател на Сметната палата на РФ (Руската федерация), охарактеризира статута на Централната банка на РФ с думите на поета А. С. Пушкин: „Не мышонок, не лягушка, а неведома зверушка“ (не е мишка, не е жаба, а непознато зверче – бел.пр.). Тези думи са приложими буквално към коя да е централна банка в света.

Прави се всичко възможно и невъзможно за да се докаже, че централната банка трябва да е „независим“ от правителството институт. На практика във финансовия свят с неговата твърда вертикална власт „независимост“ на отделните институти не може да има по определение. Това е все едно да говорим, че над някои материални обекти на земята не се разпростира закона на гравитацията. Ако централната банка на една или друга страна е „независима“ от своето правителство, тогава, тя зависи от някой друг. Няма да гадаем от кого. Тя зависи от световните лихвари и техния „генерален щаб“ наречен ФРС (Федералната Резервна Система) на САЩ. Само че тази зависимост по всякакъв начин се крие, а за механизмите за контрол на „националните“ централни банки от страна на ФРС в учебниците по „икономика“ нищо не пише.

Ето как за съдържащите се в учебниците аргументации на това, защо централните банки трябва да бъдат „независими“ от правителството, пише с ирония авторът на статията „Ставка ЦБ (Централната Банка) как фактор кризиса“:

„… Отначало извеждането на емисиите изпод контрола на правителството се обосновавал с такива съображения, че, разбирате ли, правителството не може по разумен начин да се разпорежда с такава тънка привилегия. Че правителството« по определение »ще започне да« печата »парични знаци за покриване на дефицита в бюджета, затова е нужно да се съгласим, че под управлението на «мъдрите» банкери процеса на емитиране ще бъде «по-разумен, оптимален и балансиран», Всичко това било добре, но все пак с какви съображения този подход може да се защити? Да не би банкерите да са особени, изтънчени, безупречни хора? Те какво, обладават някакви особени екзотерически знания? Тези знания са недостъпни за обикновените министри? Е добре, предаваме емисионната функция на отделна независима от правителството структура, а някакви правила или ред за използуването на тази функция някой писал ли е? Някъде да е публикувано? Къде са гаранциите, че новите разпоредители с увлечение няма да подкарат на пълна пара отново? Въпросът стои открит „.

По същество, централната банка на всяка страна е отделен клон на властта, който понякога наричат ​​“петата власт“ в държавата. Тя следва трите „традиционни“ – законодателната, съдебната, изпълнителната и „четвъртата“ (така е прието да се наричат ​​СМИ (Средства за масова информация) В действителност, по влиянието което имат върху всички страни на обществения живот, централните банки могат да претендират. да бъдат „първата власт“.

Примерно в САЩ добре се вижда как централната банка (ФРС) е „затиснала“ под себе си другите власти.

„Федералната резервна система полага всички усилия за да скрие своите възможности, но истината е такава – ФРС е превзела правителството Тя управлява всичко което става в нашата страна и контролира всички наши задгранични връзки Тя произволно създава и унищожава правителства ..“ – Отбелязва в началото на 1930-те години конгресмена на САЩ Л. Макфаден. За тези думи лихварите убили конгресмена.

„Професионалните икономисти“ и други идеологически работници, обслужващи стопаните на ФРС, се опитват да докажат, че ФРС „не е съвсем частна“ структура, че тя се намира под „надзора“ на държавните власти. Основният им аргумент се състои в това, че кандидатурите за членове на Съвета на управляващите ФРС се предлагат от американския президент и се утвърждават от Сената (горната камара на Конгреса на САЩ)

Обаче, това е чисто формална процедура, която не дава на държавните мъже възможности да контролират дейността на ФРС след като членовете на Съвета на управляващите са заели креслата си. Нали решенията на ФРС не подлежат на ратификация от американския президент или Конгреса на САЩ. Още повече, членовете на Съвета на управляващите заемат своите кресла много по-дълго (максималния срок е до 14 г.), отколкото назначилите ги президент и сенатори. Дейността на ФРС не се финансира от държавния бюджет, а Федералните резервни банки почти напълно са освободени от данъци (освен данък върху недвижими имоти).

За Федералния резерв не са писани закони в САЩ! Фактически това е истинска държава в държавата! Съдейки по всичко, „външната“ държава под името „САЩ“ е нужна на „вътрешната“ държава наричана „ФРС на САЩ“ в две качества:

– Като защитна обвивка;

– Като „хранителна среда“ (подобно на това, как паразит не може да живее извън тялото на животно или човек).

Интересно е да се чете приетия почти преди век закон за Федералния резерв (особено, ако го съпоставяме с конституцията на САЩ).

Примерно, параграф 30 на приетия през 1913 г. от закона за Федералния резерв гласи: „Правото за внасяне на поправки в тоя закон се ограничава“. Параграф 25 от закона определя реда за създаване от банките, влизащи в ФРС, на техни филиали в чужбина. При това правителството няма право да контролира тия филиали, даже ако такава необходимост е продиктувана от съображения за националната сигурност.

Параграф 341 (част 2) на посочения закон е още по-интересен. Там се говори, че законът действува в продължение на 20 години, ако през това време не бъде отменен от Конгреса на САЩ или, ако лиценза на ФРС не бъде отнета във връзка с нарушения на закона. Излиза така, че през 1933 г. Федералният резерв е трябвало да прекрати своето съществуване или Конгресът на САЩ е бил длъжен в съответствие с приетите процедури да удължи срока на действие на закона от 1913 г. През тази година, както е известно, на власт в Белия дом дошъл Ф. Д. Рузвелт, приятел и помощник на основните акционери на ФРС. Централната банка на Америка продължила своето функциониране без каквито и да било помръдване от страна на американските законодатели. Видимо, Ф. Рузвелт и обитателите на Капитолия, както и се полага в критични моменти на историята, когато демократичните процедури стават затрудняващи и вредни, са се ръководели от „революционната целесъобразност“.

Ето какво пише по повод на централната банка като най-важен орган на властта на съвременните лихвари Н. Островский в своята интересна книга „Храмът на химерата“: .. „В съвременното общество парите са власт Емисията на пари – това е емисия на власт, разпределяна от емисионните центрове Източник на власт се явява, въпреки демократичната конституция, не народът, а емитентът, «законно» ограбващ производителя с помощта на емисията. При това емисията разорява всички, освен емитента и свързаните с него структури. Емисията поддържа избраните в обкръжението на емитента и разорява неудобните, понеже кредита (а емисионните пари в основата си част попадат в обществото във вида на кредит), за разлика от слънцето, не свети за всички. Кредитните отношения повече от всички останали се основават на личното отношение на кредитора към кредитополучателя. Но ако тези отношения не се регулират от Закона, то цялото останало законодателство е насочено само към социалната « емисия »на мирогледа на кредитора … Емисия, която дори да не води до инфлация, произвежда преразпределение на правата за собственост и власт в полза на емитента и свързаните с него финансови структури, които нямат ни най-малко право на тях … Много от ставащото в Русия и самата политическа система може да се разбере, когато се оцени положението и законодателното осигуряване на петата, а по същество първата и единствена власт – властта на парите, осъществявана чрез централната банка (ЦБ). Особено, като вземем предвид, че държавните власти и ръководството на ЦБ на Русия народа и икономиката на страната – не са основополагащи елементи във формирането на дългосрочните цели и задачи “

↑↑

ЦЕНТРАЛНИТЕ БАНКИ В НАЧАЛОТО НА XXI ВЕК

Да отбележим, в страните, където централните банки не са се „еманципирали“ напълно от държавата с нейните традиционни разклонения на властта, успехите в областта на икономиката са съществено по-забележими, отколкото в ония, където банките напълно „командват парада“. Най-видно е в примера с Китай, където централната банка (Народна банка на Китай) се счита за част от правителството и отговаря за държавната парично-кредитна политика.

А ето в Япония през 1998 г. по препоръка на „професионалните икономисти“ централната банка напълно била изведена изпод контрола на правителството. Обаче очакваното „чудо“ (извеждането на страната от задържалата се стагнация) не станало. Интересно, че новата управляваща партия – Демократическата партия – до своята победа на изборите била за самостоятелна централна банка. Обаче след идването на власт позицията й се изменила. Новият министър на финансите Наото Кан започнал да предприема опити за контролиране на политиката на централната банка на страната.

В условията на сегашната икономическа криза и в някои други страни се правят внимателни опити от страна на правителствата ако не да контролират, то поне да влияят на тяхната политика. Истинска суматоха в света на лихварите предизвикало решението на правителството на Южна Корея да изпрати на заседанието на централната банка на страната свой представител.

А днешният президент на Аржентина Кристина Фернандес де Киршнер се опитала да даде указание на президента на централната банка на страната Мартин Редрадо да преведе част от златно валутните резерви (6,6 млрд. Дол. От 48 млрд. Дол.) За погасяване на съществена част от задълженията на страната към чуждестранни кредитори. Главата на централната банка на Аржентина отказал да изпълни това указание, преценявайки го като посегателство от президента на страната над „суверинитета“ на дадения институт. Историята още не е приключила, но има голям резонанс в света на лихварите.

Накрая, от 1 януари 2012 г. в Унгария влязла в сила нова конституция, която дава на страната възможност да се отдалечи от принципа на независима централна банка (да се чете: пълен контрол на световните лихвари), да се постави нейната дейност под контрола на правителството, да се премине към емисия на национална парична единица без привързване към запасите от чужда валута. А, следователно, за Унгария се появил шанс да застане на пътя на независимото икономическо развитие.

Заедно с конституцията влязъл в сила нов закон за централната банка, който за сега само предвижда вкарване в управлението на тази организация представители на правителството. Но даже това умерено ограничаване на свободата на централната банка било възприето от подконтролните на лихварите СМИ като истинска „национализация“. Конституцията и закона за централната банка предизвикали истинска суматоха, при това не само в Европейския съюз (чийто член е Унгария), но и в САЩ. Малката Унгария, със създаването на опасен прецедент, отправила предизвикателство към стопаните на Федералния резерв! Още в края на 2011 г. Международният валутен фонд прекратил преговорите с Унгария за поредния кредит и затворил своето представителство в тази страна. Същото направила и Европейската централна банка. На страната бил понижен дългосрочния кредитен рейтинг.

Примерите за това, как властите на отделни страни се опитват да излязат от днешната криза, като получат достъп до реални лостове за управление, намиращи се в централните банки (да се чете: в световните лихвари), може да продължим да изреждаме.

Рупорът на световните банкери Wall Street Journal, давайки примери на „набези“ на правителства над централните банки, изказва сериозна загриженост за бъдещето на „генералните щабове на лихварите“:

„Възможно е, това да е сигнал, че финансовата криза, в някаква степен, може да доведе до ограничаването на независимостта на националните централни банки“.

Какво пък, някои ограничения не може да се избегнат. Но това е само тактическо отстъпление на лихварите, и не може да го тълкуваме като поражение. Такива „отливи“ в „паричната революция“ на лихварите е имало и по-рано. Да си спомним, например, че след Втората световна война централните банки на Франция и Англия били даже национализирани и фактически станали части от министерствата на финансите. Но постепенно всичко се връщало на старото си място, „на круги своя“: „генералните щабове на лихварите“ отново придобивали суверенитет.

Признаците на „бунт“ против централните банки започват да се наблюдават не само в редица „периферийни“ страни, но така също и в „родината“ на Федералния резерв – САЩ.

Всичко започнало с това, че информационната агенция Bloomberg отправила запитване във Федералния резерв с молба да предостави данни за това, на кого и в какъв обем този институт е предоставил кредити в рамките на мероприятията за борба с кризата. Когато получила отказ, агенцията се обърнала за подкрепа в съда. Съдът разгледал иска към Федералния резерв и го задължил да назове имената на получилите кредити и да разкрие обема на активите, получени от ФРС в качеството на залог. Федералният резерв стигнал до там, че започнал ежемесечно да публикува своя баланс, но получателите на кредити така и не разкрил. По същество, това било грубо нарушение на закона за свобода на информацията. Поддръжници на ФРС естествено се оказали главните банки на Уолстриит. Скандалът започнал да се развихря, в него се оказали въвлечени сенатори и конгресмени. През ноември 2009 г. в Конгреса на САЩ започнала най-голямата „буря“: били предложени два законопроекта, ограничаващи независимостта на ФРС.

Първият от тях бил предложен от демократа и председателя на банковия комитет на горната палата Кристофър Дод. Същността му се заключавала в това, че да се отнеме от Федералния резерв функцията на надзор на банките.

Вторият (наречен „Акт за прозрачността на ФРС“) бил предложен от конгресмена републиканец Рон Пол, който е известен с това, че тридесет години от живота си е посветил на борбата срещу Федералния резерв. По конкретно, той написал книгата „Сложи край на ФРС“ (край на Фед), която през 2009 г. станала бестселър в Америка. В тази книга Пол подчертава, че правото на ФРС да печата пари противоречи на американската конституция, че Федералния резерв позволява на банкерите „да правят пари от въздуха“, че ФРС се явява главен виновник за кредитните балони и т.н. Същността на законопроекта на Рон Пол е в това, че на конгреса на САЩ да се предостави правото да провежда пълен одит на Федералния резерв (понастоящем има право на одит само на бюджета на ФРС), а ФРС се задължава да представя на конгреса подробен отчет за паричната политика и операциите с други централни банки.

От момента на внасяне на проектите в конгреса страстите се поуталожили. Банкерите успели да убедят част от „народните избраници“ да не правят „резки движения“ в сферата на управление на парично кредитното стопанство на страната, тъй като това може да доведе до пълен крах на американския долар. Въпреки финансовата криза, световните лихвари успели да не допуснат одобрението от конгреса на законите на Дод и Пол. Заедно с това, дебатите в конгреса не преминали без да оставят следа: за първи път от 1913 г. насам „аксиомата“ за „независимостта“ на Федералния резерв била поставена под съмнение в такъв широк мащаб.

През 2009 г. в Конгреса на САЩ се провела серия изслушвания на ръководители на ФРС на САЩ (включително на председателя на съвета на управляващите ФРС Б.Бернанке) с цел изясняване на редица въпроси:

а) Каква е ролята на ФРС в създаването на условия за възникване на съвременната криза?

б) Каква е ролята на ФРС в манипулирането на финансовите и стокови пазари?

в) Какви са реалните мащаби на паричните емисии на ФРС в период на криза?

г) На кои банки са били дадени кредити от ФРС в разгара на кризата? Какви са активите на банките получили кредити? Срещу какъв залог са давани кредитите? Какви са критериите по които ФРС са подбирали банките които да получат кредитна поддръжка?

д) Защо големи суми от финансовата помощ на ФРС за американските банки се оказали в чуждестранни банки?

Ще дадем само един малък пример на това, как ръководителите на ФРС помагат на законодателите на САЩ да „изяснят“ ситуацията в паричното стопанство на Америка.

21 юли 2009 г. конгресменът от Флорида Алан Грейсън попитал председателя на ФРС Б.Бернанке за едно странно „съвпадение“. Става дума за това, че през есента на 2008 г. американският долар поскъпнал по отношение на чуждите валути с 20% – точно по това време, когато ФРС реализирала валутни суапи със задгранични централни банки на сума 0,5 трилиона долара. След като се позамислил за около секунда, Б.Бернанке отговорил: „Да, това е случайно съвпадение“. Предаваме стенограмата на по-нататъшния разговор:

Алан Грейсън (А.Г.): Та кой е получил тези пари?

Бен Бернанке (Б.Б.): Финансовите институти в Европа и други страни.

А.Г :. Кои именно?

Б.Б :. Аз не зная.

А.Г: това са половин трилион долара – и Вие не знаете, кой е получил парите.?

Коментарите, както се казва при такива случаи, са излишни. Ще добавим само, че в началото на 2010 г. в Конгреса на САЩ станало преизбирането на Б. Бернанке на поста Председател на ФРС за втори срок. За световните лихвари не било лесно да убедят обществото и законодателите в това, че човекът, който, в същността си, е организирал в Америка „банков социализъм“ (безконтролно раздаване на кредити на различни банки) заслужава поста на Председател на ФРС, а не затворническа килия. За да повдигнат „рейтинга“ на Б. Бернанке, списанието „Тайм“ (подконтролно на банкерите от Уолстриит) в края на 2009 г. отишло чак до там, че го обявило за „човек на годината“!

„Страстите“ около централната банка на Америка – ФРС, които не на шега се разгорели през 2009 г., показали следното:

– Пълна „непрозрачност“ на процедурите на вземане на решение от ръководството на ФРС и конкретни операции на този институт;

– Откровено игнориране от ръководството на ФРС на всички изисквания от страна на обществеността, съда, Конгреса на САЩ, което за сетен път показва истинската „категория“ на този институт;

– Запазването на „пълна независимост“ на ФРС, тоест статут на намираща се извън контрола на законодателната, изпълнителната и съдебната власти институция и отсъствие на каквато и да било отговорност от ръководителите на ФРС за приеманите от тях решения и действията им;

– Използуването на ФРС за обогатяването на тесен кръг банкери (които ние наричаме „основни акционери на ФРС“ и „световните лихвари“);

– Способността на ФРС да извършва ефективно манипулиране на финансовите и стокови пазари (а, в по-голям мащаб, – реално управление на световната икономика).

Под натиска на Конгреса на САЩ през 2010 г. бил започнат, а през 2011 г. завършен частичен одит, насочен към проверка на законността и ефективността на действията на ФРС по време на последната финансова криза.

Този одит открил скандални факти, за каквито не са подозирали дори такива активни и енергични опоненти на Федералния резерв, като информационната агенция Bloomberg и конгресмена Рон Пол. А именно: излязло на яве, че Федералния резерв по време на кризата раздал във вид на кредити на банките 16 трилиона дол.! Цифрите на кредитите, които циркулирали до този момент в СМИ, обикновено варирали в пределите на един – два трилиона дол. Друга сензация било това, че в обнародваните списъци на получателите фигурирали не само американски банки, но и банки от други страни (това вече са „международни операции“, които в задължителен ред трябва да се съгласуват с Конгреса). Накрая, нито един долар и даже цент от раздадените кредити към момента на одита не бил върнат на Федералния резерв. По такъв начин, проведеният частичен одит потвърдил безконтролност и мъглявост на операциите на Федералния резерв, мащабни злоупотреби от страна на тази организация. Но този частичен одит на ФРС не позволил до край да се ориентират във всички машинации на лихварите.

Вече споменатият от нас Рон Пол се включил като независим кандидат в предизборната борба за президент през 2012 г. Главен лозунг му станал: „Одит на Фед“ („Провери ФРС“). Трябва да обърнем внимание, че банковите проблеми по време на предизборната кампания в САЩ през 2012 г. започнали да заемат съществено по-голямо място в сравнение с 2008 г. За този кратък отрязък от време страната преживяла финансова криза, многобройни скандали около Федералния резерв, през 2011 г. се разгърнало широко обществено движение – „Окупирай Уолстриит“.

Още един проблем на централните банки, който днешната криза показа ясно, – е определянето на главните цели на дейността на тези институти. В продължение на почти две десетилетия, предхождащи кризата, в кръга на централните банки съществувал някакъв „идеен консенсус“: главна цел на дейността на ЦБ да бъде „поддържане на ценова стабилност“, тоест борба с инфлацията. Всичко останало се оказва по периферията на вниманието на централните банки: и темповете на икономически растеж, и заетостта, и инвестициите, и откриването на ранни признаци за назряваща криза, и осигуряване на финансова стабилност и т.н. Съвременната криза застави обществото да се замисли за поставените цели на дейността на централните банки: борбата с инфлацията – не е най-важното. На първо място излязла целта за осигуряване на финансова стабилност, която предполага и откриването на ранни признаци за кризисни явления, и провеждане на активни акции по гасене на финансови „пожари“, и преразглеждане на всички системи за финансово регулиране и надзор.

Тази тема е обсъждана на лондонската среща на Група 20 през април 2009 г. За изместване на приоритетите в политиката на паричните власти свидетелствува отчасти това, че на тази среща е било прието решение за създаването на Съвет по финансова стабилност (Съвет за финансова стабилност), действуващ под егидата на Банка за международни разплащания в Базел и обединяващ всички 20 страни от групата. Както показва името на съвета, неговата основна цел се явява осигуряването на стабилност на световните финансови пазари. Практическата реализация на тези цел трябва да се осъществява от централните банки на Г 20. За което, както се подчертава от участниците на лондонската среща, на централните банки са необходими допълнителни пълномощия. Вече с наближаването на 2010г. Съветът подготвил и представил документ, посветен на принципите на банковия надзор. Практическата реализация на тези принципи трябва да ускори процесите на концентрация и централизация на банковия капитал. Казано по просто, в банковия сектор да останат само гигантските монополи, а средните и малките банки трябва да „умрат“. Освен това, предполага се усилване на наднационалния банков надзор и координация на дейността на централните банки (под егидата на Банка за международни разплащания).

Още сега може да кажем, че централните банки няма да се справят с решаването на задачата за осигуряване на финансова стабилност, защото при решаването на тази задача не се предвижда ликвидирането на такива ключови „дефекти“ на паричната система, като лихвения процент и частичното резервиране на задълженията на търговските банки. Но, съдейки по всичко, реформирането на финансово банковата система може да доведе до това, че на централните банки действително да бъде възложена мисията за „осигуряване на финансова стабилност“. Централните банки не само че не възразяват, но, точно обратното, по всякакъв начин поддържат такъв вариант на реформа. Защо? Защото, тогава те получават допълнителни пълномощия тоест усилва се и без това силната „първа власт“ в обществото. А това, че финансова стабилност няма да има, световните банкери не ги вълнува. И по-рано централните банки (техните ръководители и стопани) не са носели никаква отговорност за неудовлетворителното изпълнение на своите основни „уставни“ цели („поддържане на ценова стабилност“). Наивно е да се вярва, че такава отговорност ще се появи при провал в „осигуряването на финансова стабилност“.

Президентът на САЩ Б. Обама, въпреки ярко изразената строга риторика по отношение на банките на Уолстриит, характерна особено за първите месеци от влизането му в Белия дом, в своите предложения за реформиране на финансовата система започнал постепенно да се съгласява с това, че ФРС да има по-големи пълномощия , отколкото е имала преди кризата.

Без преувеличение може да кажем: всяка икономическа и банкова криза – се явява още една крачка в придвижването на главните лихвари към световната власт. Буквално пред очите ни се претворяват в живота положения от разработената преди век теория от Р. Хилфердинг. Става дума за „теория на организирания капитализъм“, в която се твърди, че управлението на цялата икономика трябва да премине към банките. Това, по мнението на автора на тази теория, трябва да доведе до „тотална отчетност и контрол“, цикличните кризи на капитализма ще останат в миналото, ще настъпи ера на „организирания капитализъм“. При това такъв капитализъм Хилфердинг не се стеснява да нарече „тоталитарно общество“.

Днес на дневен ред пред лихварите излиза планът за създаване на не просто тоталитарно, а световно тоталитарно общество. Важно условие за построяването на такова общество се явява създаването на световна централна банка.

……… ..

Ето още една интересна „информация за размишления“. На 17 септември 2009 г. (В деня на 222-рата годишнина от подписването на Конституцията на Съединените Щати) 290 от 435 члена на Палатата на представителите на САЩ подкрепили проекта за закона „За прозрачността на Федералната резервна система на САЩ“. Такова количество гласове „за“ означава, че президентът на САЩ вече не може да наложи вето на законопроекта. Това е безпрецедентно събитие в историята на Америка – за първи път от цялото вековно съществуване на ФРС било прието решение за проверка на тази затворена организация от страна на държавните власти! Световните СМИ мълчат за това историческо събитие, отвличайки вниманието на обикновените хора с безкрайни разговори за международни „финансови и икономически срещи на върха“: Давоси, срещи на „осморки“, „двадесетици“ и т.н. Анализаторите не могат да дадат никакво друго обяснение, освен това, че американските законодатели най-накрая са „прогледнали“. А защо те, например, не са „прогледнали“ през 1920 или 1929 г., когато ФРС предизвиквала кризи? Смея да предложа своя версия за събитията: сред тясна група акционери започнали „раздори“. Някои от тях (по-скоро на Ротшилдите) трябва да вземат реванш за отслабването на позициите им в групата на главните акционери, а за това е необходимо да организират „перестройка“ на Федералния резерв в нужното за тях направление (например, връщане на златото по един или друг начин в света на парите).

Проверката на Федералния резерв, проведена през 2011 година от Сметната палата, както вече сме казвали, завършила с голям скандал: било извадено на яве, че по време на последната финансова криза ФРС тайно е дала кредити на различни банки (не само американски, а и чуждестранни) на астрономическата сума 16 трилиона долара. Подобен род проверка – е първа крачка по пътя на „перестройката“.

А почти заедно с това в Америка изведнъж започнало широко протестно движение „Окупирай Уолстриит“. То е насочено не само срещу банките, но, в крайна сметка, против Федералния резерв.

По-общо казано много анализатори са склонни да смятат, че групата на Ротшилдите се намира в настъпление. Те поддържат курс към внезапен дефолт на долара, зануляване на всички записи, отразяващи дългове и виртуални активи, преоценка на всички активи и пасиви в унции злато и въвеждане на парична система, която би пряко или косвено била привързана към златото.

↑↑

КАКВО СЕ КРИЕ ЗАД НАДПИСА „БАНКА НА РУСИЯ“

Логично е да завършим разказа за централните банки с нашата руска централна банка. Поради важната роля на централната банка в „икономиката“ и финансовата система на Руската Федерация тази тема заслужава отделна книга. Ще се ограничим само с няколко щриха. Статут, цели, функции, видове операции и други аспекти на дейността на централната банка зафиксирани във Федералния закон „За централната банка на Руската Федерация (Банка на Русия)“. Ние препоръчваме на по-любопитните и любознателни читатели да се запознаят с този документ. Законът е много любопитен и лукав. Ще обърнем внимание на следващите моменти:

Момент първи – законът „За Централната банка на Руската Федерация (Банка на Русия)“ фактически извежда централната банка изпод контрола на държавата. Известният политик и обществен деец, бивш заместник председател на Сметната палата, Ю. Болдирев на въпроса; „Какво представлява нашата Централна банка?“ Отговорил с думите на поета: „Не мышонок, не лягушка, а неведома зверушка“. Ю.Болдирев се опитал да проверява дейността на тази тайнствена институция, Банка на Русия, за което заплатил с креслото си във висшето финансово контролно ведомство на нашата страна.

В Конституцията на РФ се говори, че Централната банка на РФ – е орган на „държавното управление“, но към кой „клон“ на властта (законодателна, изпълнителна, съдебна или още някаква) дадения институт се отнася, обяснения не се дават. А във Федералния закон „За Централната банка на Руската Федерация (Банка на Русия)“ въобще формулировката е загадъчна: „Банка на Русия не отговаря по задължения на държавата, а държавата – по задължения на Банка на Русия“ (член 2).

Дайте, да се опитаме да разнищим тази талмудическа казуистика. Централната банка може да бъде „орган на държавното управление“, но при това да не бъде „държавата“! Как така? Това е възможно в този случай, ако фразата „орган на държавното управление“ се разбира по следния начин: „орган, който управлява държавата“. В резултат идваме до извода: централната банка – е недържавен институт, който управлява държавата. Тоест, централната банка е институт, стоящ над националната държава! Ние не се занимаваме с някаква „конспирология“, а просто внимателно четем нашите руски закони. Съпоставянето на този логически извод с множество други факти на нашата руска (и не само руската) действителност потвърждава, че изводът е верен.

Ето главата на Сметната палата С. Степашин, съдейки по всичко, не е изучил внимателно руските закони и се опитал да проверява такава „непрозрачна“ страна от дейността на Банка на Русия, като „управление на златно валутните резерви“. Обаче с учудване получил отпор от страна на господин Кудрин, който оглавява Националния банков съвет (по закон това е висшия орган в управлението на Банка на Русия) и който е поставен за това, че никой да не посмее да посегне на „независимостта“ на този институт. Одиторите на Сметната палата до ден днешен не са допуснати до прага на тази кантора с надпис „Банка на Русия“, по-секретна отколкото прословутото КГБ в годините на глухия „застой“. Ами ако внезапно научат, че Банка на Русия – е филиал на ФРС на САЩ?

Момент втори в член 2 на закона за ЦБ има такава фраза :. „Уставният капитал и другото имущество на Банка на Русия се явява федерална собственост В съответствие с целите и по реда, които са установени в този Федерален закон, Банка на Русия изпълнява пълномощията си по владеене, ползуване и разпореждане с имуществото на Банка на Русия, включително златно валутните резерви на Банка на Русия. Изземането и обременяването със задължения на посоченото имущество без съгласието на Банка на Русия не се допуска, ако не е предвидено друго във Федералния закон „. Веднага ще отбележим, че главен компонент на имуществото, над което се разпространяват пълномощията на банката, се явяват златно валутните резерви (ЗВР). Тоест половината от това, което руската икономика заработва в парично изражение. Всичко останало (здания, мебели, компютри и т.н.) – са дреболия, не повече от 1% от цялото имущество на Банка на Русия. Та ето, оказва се, че Банка на Русия фактически има „блокиращ пакет“ при решаване на въпросите, свързани с използуването на ЗВР. Тоест собственик на имуществото (ЗВР) като че ли се явява Руската Федерация (именно тя и никой друг, по конституцията на РФ, е единствен собственик на „федералното имущество“). А Банка на Русия – е като управител, или мениджър на имуществото на стопанина. И изведнъж се оказва, че собственика без знанието на управителя не може да се разпорежда със собствеността си. А съгласно житейската логика – управителят се е превърнал в господар!

Ето как коментира авторът на материала „На кого принадлежи ЦБ?“ Подобна „пикантна“ „правова колизия“: „с други думи – държавата може да банкрутира даже при огромен златно валутен резерв ЗВР е неприкосновен ЗВР има, но не за вас господа Ето за това се говори в тази статия (член 2 на.!. Закона за ЦБ -. В.К.) „.

Момент трети Банка на Русия има много голямо сходство с института наречен „валутен борд“ (валутен борд), който е получил голямо разпространение в икономически изостаналите страни. Това е нещо което наподобява „обменно бюро“. С негова помощ натрупаните от износ долари и др. резервни валути, а също така и валутните средства на чуждестранните инвеститори се обменят в национални пари. Получава се така, че емисията на национална валута никак не се обвързва с потребността на страната от пари. Нейният обем зависи изключително от конюнктурата на световния пазар, а също така от настроението на чуждестранните инвеститори, които могат във всеки момент да идват и си отиват от страната.

По този начин нито централната банка, нито правителството на страната имат реални лостове за управление на финансовата система, а, значи, и „икономиката“ на страната. Дори е смешно, когато нашите власти говорят, че в условията на криза те преминават към „ръчно“ управление на страната. Те не ръководят страната нито в „ръчен“ режим, нито в някакъв друг режим, понеже до лостовете за управление на парите не са допуснати. Банка на Русия практически не се занимава с рефинансиране (по-просто казано – с кредитиране) на отечествените търговски банки. Тъкмо с това, нашите банки са принудени да се обръщат за кредити към задгранични банки (тоест към световните лихвари), попадайки във все по-голяма дългова зависимост от тях. По същество, Федералният закон за ЦБ и реалната политика на паричните власти на страната са превърнали Банка на Русия в някакво подобие на филиал на ФРС на САЩ, са лишили Руската Федерация от финансов суверенитет.

Момент четвърти За да няма съблазън Банка на Русия да се превърне от „обменно бюро“ в някакво подобие на ЦБ, законодателите специално поставили в закона за ЦБ член 22. Той гласи: „Банка на Русия няма право да предоставя кредити на правителството на РФ за финансиране на дефицита на федералния бюджет, за купуване на ценни книжа при първоначалното им предлагане с изключение на случаите, когато това се предвижда в закона за федералния бюджет. Банка на Русия няма право да дава кредити за финансиране на дефицити на бюджети на държавни извънбюджетни фондове, бюджетите на субектите на РФ и местните бюджети „.

Ние по-горе сме отбелязвали, че ФРС осъществява парична емисия, преди всичко, посредством предоставяне на кредити на правителството. В ръцете на ФРС по различни пътища попадат ценни книжа на правителството (облигации на съкровищницата), и срещу тях емитират пари. Примерно такъв модел на парични емисии съществува в Европа (ЕЦБ) и в Япония. Значителна част от държавните облигации имат дълги срокове за погасяване, което позволява на банките на развитите страни да формират „дълги“ кредити, с помощта на които да финансират дългосрочни проекти. Емисията на пари срещу задължения на правителството позволява да се провежда парично-кредитна политика, не зависеща от външноикономическите фактори.

Всичко това се намира в поразителен контраст с това, което имаме в Русия: паричната емисия на Банка на Русия пряко се определя от конюнктурата на световния пазар на въглеводороди. Нашите „професионални икономисти“ много обичат да се облягат на „западния опит“, но в дадения случай те се правят, че не забелязват този опит.

Момент пети Банка на Русия имитира бурна дейност по борба с инфлацията, а в действителност, тя се занимава с това, че систематично „задушава“ производителите на стоки. Ръководството на ЦБ бърка причините и следствията в икономиката. А, може би, се прави, че ги бърка. Паричните власти на страната поставят висока ставка за рефинансиране (процент за кредити за търговските банки). Днес, през 2012 г. тя се намира на нивото 8,0%. Това означава, че търговските банки, които също трябва да получат своя доход (така наричания марж – средно 10%), повишават ставките на своите кредити за предприятията от реалния сектор на икономиката до 15-20%, а това ниво се оказва „убийствено“ за предприятията, тъй като рентабилността на производството в повечето отрасли на икономиката днес е по-ниска от 15-20%. В условията на криза централните банки на други страни са понижили ставките за рефинансиране до 1-2%. Например, ставката на ЕЦБ (Европейска Централна Банка) в началото на 2012 г. е била поставена на нивото 1% годишни. Банка на Япония вече дълго време определя лихвения процент за рефинансиране на символичното ниво от 0,1-0,2%.

Защо Банка на Русия тук проявява такава „оригиналност“ и такава „твърдост“ (отчитайки, че икономиката се намира в криза)? Логиката на паричните власти е такава: процентът на рефинансиране не може да бъде под показателя за инфлация. Тоест инфлацията при паричните власти се явява в качеството на фактор, определящ процента по кредитите. Казано по друг начин, за тях инфлацията е причина, а процента по кредитите е следствие. Но всичко е наобратно. Работата е там, че инфлационният ръст на цените се определя в немалка степен от процентите по кредитите. Та нали цената на кредита в условията на „пазарна икономика“ е важна съставляваща на разходите в производството. При „пазарната икономика“ (независимо дали ни харесва или не) парите действително са станали такъв фактор в производството, каквито са работната сила, капитала (основните фондове), земята (природните ресурси). Поскъпването на парите също увеличава инфлационното повишаване на цените, както и поскъпването на работната сила или земята. Ако, да речем, средния процент по кредита е 25%, това означава, че стойността на парите в икономиката също е равна на 25% и че разходите на стокопроизводителите се повишават с една четвърт в сравнение със ситуация, когато ставката на кредита е 0% , В сравнение със ставка 5% превишението на разходите е 20%.

Очевидно, за да се снижи инфлацията, трябва да се понижат ставките по кредита. А ставките по кредита зависят от количеството пари в обръщение. Колкото по-малко са парите, толкова по-голямо търсене, от там и по-голяма цена – по-високи проценти по кредитите. Видно, корена на инфлацията е в недостига на пари. А централната банка на страната тъкмо и създава дефицит на пари в икономиката, поддържайки високи ставки на рефинансиране. Тоест Банка на Русия под предлог за „борба с инфлацията“ не решава своята основна задача – да осигури на стопанството достатъчно количество пари. Днес нивото на монетизация (тоест осигуреност с количества пари) е по-ниско, отколкото в САЩ, Западна Европа, Китай и редица развиващи се страни.

За да сме справедливи, трябва да кажем, че в сравнение с отминалото десетилетие нивото на монетизация на руската икономика малко се повиши. Обаче това стана в значителна степен стихийно – под влияние на външни фактори (високите цени на нефта, увеличение на приходите от износ, обема на нефтодоларите обърнати в рубли). Повишеното предлагане на пари не доведе до здравословно съживяване на руската икономика (ръст на инвестиции в производство, изменение на суровинната структура на икономиката и т.н.), а се трансформира в инфлационен ръст на цените на стоки и услуги, а също така и в появата на „балони“ на фондовия пазар и пазара на недвижим имоти. Процесите, които се развиваха в икономиката след кризата през 1998 г., показват, че централната банка, функционираща като „валутен борд“, не е в състояние да управлява инфлацията в страната.

Наистина, в управлението на инфлацията на Банка на Русия се опитва да помага Министерството на финансите на РФ, което в течение на вече няколко години иззема „излишната“ парична маса от обръщение, формирайки Стабилизационен фонд. Тоест Министерството на финансите следва същата логика, като и Банка на Русия: колкото по-малко пари в обръщение – толкова по-добре.

И така, паричните власти на страната са объркали причина и следствие във връзката „цена на парите – инфлация“ и са следвали в своята парично кредитна политика извратената логика „цената на парите се определя от инфлацията“. От тук произтичат две неприятни за руската икономика следствия.

Следствие първо: висока цена на парите и предизвикано от това инфлационно нарастване на цените.

Следствие второ: бързо нарастване на външната задлъжнялост на руските предприятия и банки, които са принудени да се обръщат за евтини кредити към чуждестранни банки. В средата на текущото десетилетие в руската икономика започнал „бум“, който се обуславял от евтините задгранични кредити. При това, кредити отивали в онези сектори, които били добре обезпечени с залози или имали бърз оборот на капитала: нефтената промишленост, недвижими имоти, търговия. Това означава, че посредством междуотрасловите връзки започнало да достига и до други сектори на икономиката. Банка на Русия и министерството на финансите към посоченото „оживление“ нямали почти никакво отношение. Единственото действие, което предприели паричните власти, е много просто: дали руската икономика „под аренда“ на западните лихвари. При това, обаче, не забравяли редовно да рапортуват за „оживлението“ като за свое „достижение“.

Обратната страна на това „оживление“ станало това, че през последните десет години съвкупният външен дълг на руските компании и банки се увеличил на порядък и надминал в края на 2009 г. 400 млрд. На икономическите, социалните и политическите последствия от бързата външна недържавна задлъжнялост няма да се спираме. Твърде обширна и болна тема. Само ще отбележим: през 2010 г. плащанията по външния дълг трябва да бъдат 106,4 млрд. дол. По наши оценки, тъй наречените „резервни“ пари (Резервен фонд и Фонд на националното благосъстояние) стигат едва само за това, че да се разплатят за дълговете само на значимите руски предприятия. А ако не се разплатим, то те ще станат собственост на лихварите. А вече за повишаване на „националното благосъстояние“ ще трябва да забравим.

По такъв начин, резюмираме: Банка на Русия вярно и неотклонно провежда политика на унищожаване на руската икономика.

↑↑

ЧАСТ 4

БАНКИТЕ – ИЗТОЧНИК НА РАЗРУШЕНИЯ И КРИЗИ

ГЛАВА 14

КРЕДИТНИТЕ ПАРИ – „ВИРУС НА ИКОНОМИЧЕСКИЯ СПИН“

„Съвременната банкова система произвежда пари от нищо. Този процес е най-невероятния фокус, който някога е измислян. Лихварствто е замислено беззаконно и родено от порока. На банкерите принадлежи целия свят, отнемете им го, но им оставете властта да създават пари само с драсването на перо въху хартия и те ще го изкупят обратно. Отнемете им тази велика власт, и всички велики състояния, както и моето, ще изчезнат. А те трябва да изчезнат, за да може този свят да стане по-добър и по-щастлив . Но ако вие искате да продължавате да бъдете роби на банките и да плащате за своето робство, тогава позволете на банките да създават пари и да управляват дълговете. “

Сър Дж. Стемп, директор на Банка на Англия през 1928-1941 г. (Втори по богатство човек в Англия по онова време)

„Аз смятам, че института на банките е по-опасен, от въоръжена армия. Ако американският народ позволи на частните банки да управляват издаването на пари, банките и корпорациите, които са управлявани от банкерите, постепенно ще отнемат от хората цялата им собственост до тогава , докато децата им не се събудят бездомни на земята, някога завоювана от дедите им.

Томас Джефферсон (1743-1826), един ит авторите на Декларацията за независимост на САЩ, третият американски президент (1801-1809) “

КРЕДИТНИ ПАРИ – ЛИХВЕН ПРОЦЕНТ – КРИЗА

Но „напомпването“ на „пазарната икономика“ с излишни (от позиция на задачите по организиране на производство на стоки) пари във вид на кредити означава, че рано или късно тая икономика ще влезе в криза. Защо? Защото, заетите пари трябва да се връщат, а това означава, че в някой момент от време изтичането на пари от „икономиката“ към сейфовете на лихварите ще превиши притока на пари от лихварите към „икономиката“. В този момент от време нормата на печалба като цяло в „икономиката“ ще падне до нула, а след това ще приеме отрицателни стойности. А това вече е криза на „свръхпроизводството“, когато платежоспособното търсене се окаже по-малко от разходите по производството на стоките. Фактически, обществото се сблъсква с кризисните явления в онзи момент, когато парите покрай своите основни функции – средства за обмяна и разплащане – започнат също така да изпълняват функцията на средство за натрупване на богатство, при това в такава специфична форма като средство за извличане на печалба , Използуваме думата „момент“ достатъчно условно, доколкото „мутацията“ на функцията на парите е станала не за един ден и не за една година, а се е разтеглила на десетилетия и столетия. Болестта назрявала много бавно и незабележимо. А се разразила за първи път във вид на мащабна криза едва през 1825 г.

Дисбалансите в „икономика“ с кредитно напомпване са неизбежни. Даже в онзи случай, когато кредитите са безлихвени. Но ситуацията още повече се влошава в случай, когато за кредитите се взема лихва. А лихварите затова се и наричат ​​лихвари, защото дават пари срещу връщане с лихва.

Подробно ще разгледаме механизма на образуване на дисбаланси при даване на кредити с лихва.

Количеството пари, намиращи се в икономиката, са равни на сумата на количествата емитирани от централната банка и търговските банки пари във всичките им форми. Да предположим, че банките са пуснали кредитни пари на сума 1 000 единици. Именно толкова пари ще има в обръщение и други пари в икономиката няма и не може да има. При това в икономиката възникват дългови задължения, които са равни на сумата на дълга, тоест 1000 единици, плюс процентите лихва по дълга. Да предположим, че средния срок за погасяване на дълга е равен на една година, а сумата на начислените лихви представлява 500 единици. По такъв начин, общият обем на дълговите задължения, които трябва да бъдат погасени в края на периода, стават 1500 единици. Но нали парите в икономиката са само 1000 единици!?! Тоест за всички длъжници парите няма да стигнат! По такъв начин, култовата фраза „Парите никога не стигат“, която ние понякога изричаме, има много дълбок смисъл. Става дума, разбира се, не за това, че човек по природа може безмерно да култивира и увеличава своите потребности, за които може да не стигнат парите на целия свят. Става дума за това, че намиращите се в обществото кредитни пари не стигат за това, че да покрият всички възникнали задължения.

По време на „паричната революция“ през късното Средновековие от „алчност за пари“ страдали не много хора, онези за които парите представлявали универсално и най-ефективно средство за власт и господство. За Новото време (епохата на капитализма) „алчността за пари“ станала всеобща болест. Но при това за 99% от тези „жадни за пари“ преследването на парите станало само средство за оцеляване, способ да се измъкнат от дълговата примка на кредиторите-лихвари. Преследването на парите направило конкуренцията норма на живот, именно легализацията на лихварския процент бързо превърнала обществените отношения във „война всеки срещу всеки“ (Хобс).

Отново да се върнем към нашия пример.

Да предположим, че предприемачите, получили кредити разчитат след реализация на стоките да получат печалба, равна на 500 единици. Следователно, цената на стоките трябва да е равна на сумата: 1 000 единици от кредита (който е използуван за заплащане на суровини, заплати, енергия, оборудване и т.н.) плюс 500 ед. лихва (която трябва да плати на кредитора след година) плюс 500 ед. очаквана печалба. Получава се, че общата цена на стоките (заложени от предприемачите) е равна на 2000 единици. В нашият пример очакваната от предприемачите норма на печалба се равнява на 33,3% (500 единици печалби при 1500 единици разходи, включително лихвата). Отчитайки, че предприемачите трябва да заплатят и данък печалба и други непредвидени разходи, то нормата на чистата печалба може да се окаже съществено по-малка.

По такъв начин, нашият условен пример показва, как за всяка парична единица, намираща се в обръщение в страната, се конкурират стоки на стойност 2 парични единици. Ето ви просто числово обяснение на това, откъде при капитализма се взема конкуренцията и защо „професионалните“ икономисти наричат ​​“склонността към конкуренция“ „естествено“ (и даже „вечно“) свойство на човека. За конкуренцията като неизбежен атрибут на „паричната икономика“ по-подробно ще кажем в следващия раздел.

Но, въпреки цялата изобретателност на предприемачите и на ожесточената конкуренция, платежоспособното търсене на обществото се оказва по-малко от предлагането на стоки, при това разликата се оказва равна на величината на начислената лихва (в нашия пример – 500 единици). А вече за планираната норма на печалба (в нашия пример – 33,3%) не може и да се мечтае! Оттук – неизбежните банкрути и всички останали атрибути на кризата на свръхпроизводство.

За съжаление, по-горе изложените прости истински причини за възникването на кризи не се разкриват в учебниците по „икономика“. Не може ли, на студентите на няколко странички да се обяснят три много прости сентенции? Същността им е в следното:

а) причина за кризите се явява печалбата (в крайна сметка банковата печалба – лихвата);

б) съвременната цивилизация (наречена „капитализъм“) е построена по такъв начин, щото да осигури получаване от капиталистите (в края на краищата – от банкерите) на печалби;

в) за преодоляване на кризите на обществото му е необходимо да смени модела на развитие, да се откаже от модела наречен „капитализъм“.

Но нали не за това се пишат учебниците по „икономика“, за да разобличават капитализма („паричната цивилизация“), а, наопаки, за това, че да докажат: „капитализмът – е най-съвършеният обществен строй“. Тоест осигуряват на лихварите условия за да могат безкрайно дълго да получават своя лихвен процент.

Слава богу, днес у студентите (и не само у студентите) има алтернативни учебници по „икономика“. В частност, в интернет напоследък се появиха немалко количество публикации по повдигнатия в тази глава въпрос. Ето, например, статията на Андрей Максон наречена „Антикризисен данък“, в която пише:

„Основното противоречие на съвременната икономическа система на капитализма се заключава в това, че печалбата на капиталиста и лихвения банков процент изземват част от паричната маса от оборота, водейки до хронически недостатък на пари у потребителя. Парите се натрупват у собствениците на средства за производство и банкерите , довеждайки до дефицит на пари у потребителя и снижавайки потребителското търсене Колкото и да е странно, но наличието на печалба у капиталистите днес води до нейното отсъствие у капиталистите утре (ще отбележим, че това положение не се разпространява над световните лихвари -. те винаги получават печалби -. В.К.) В това е парадокса на капитализма За баланса на пазарната система е необходимо, щото паричната маса да циркулира между общо всички производители и общо всички потребители без загуби, тоест без печалби на капиталиста и лихвен процент на лихваря .. И за възстановяване на този баланс е необходимо да се изземе от личните доходи на капиталиста и лихваря онази част, която отива за натрупване на капитал и да се върне в оборота във вид на допълнителни доходи на потребителите „.

↑↑

ЦЕНТРАЛНИТЕ БАНКИ: ЙЕРАРХИЯ И СВЕТОВНА ФИНАНСОВА МРЕЖА

Ние вече водихме разговор за централните банки като генерални щабове на лихварите. Днес в повечето страни на света вече има централни банки. Основната маса от тези институти се е появила едва през 20-ти век, макар в промишлено развитите страни те да са били създадени по-рано – предимно през 19-ти век.

През 1900 г. в света се наброявали 18 централни банки. В края на 20-ти век централни банки освен в Европа имало само в Япония и Индонезия. Към 1959 г. броя на тези банки достигнал 59, я през 1990 г. – 161. В началото на 21-век в света имало около 200 централни банки.

Между централните банки на отделните държави съществуват видими и невидими връзки, образуващи международна мрежа от централни банки. Но това не е „плоска“ или „хоризонтална“ мрежа. Отношенията между централните банки имат и, така да се каже, „вертикално“ измерение. Днес в света се е установила своеобразна йерархия на централните банки.

На най-горното ниво на тази пирамида стои ФРС на САЩ.

Централните банки на развитите страни със свободно конвертируеми валути се намират по-долу, образувайки второ ниво на пирамидата. Най-голяма от централните банки от второ ниво се явява Европейската централна банка (ЕЦБ), която, както е известно, емитира валута наречена „евро“. Централните банки на отделните държави влизащи в ЕС (Бундесбанк, Банка на Франция и т.н.) фактически са предали своите пълномощия на ЕЦБ. Тя в значителна степен е независима – както от националните централни банки, така и от правителствата на съответните европейски страни.

Професорът от Столичния университет в Лондон Дж. Грал във влиятелното парижко списание „Монд Дипломатик“ в статията „Абсурдния статус на ЕЦБ“ прави сравнителен анализ на ЕЦБ и ФРС на САЩ. Той отбелязва, че ФРС макар и формално се намира под контрола на Конгреса на САЩ. ЕЦБ се намира въобще извън всякакъв политически контрол. На това основание той я обявява за крайно недемократичен институт. Ако в закона за ФРС най-малкото се декларира, че целите на Федералния резерв се явява поддържане на икономическия ръст и заетостта, то за ЕЦБ крайни ориентири се явяват парични агрегати и темповете на инфлация. Тоест ЕЦБ даже формално не носи отговорност за социалните резултати на своята дейност, често парично-кредитната политика на ЕЦБ само влошава социално-икономическото положение в страните от ЕС. Сляпото следване от ЕЦБ на ориентири във вида на парични агрегати авторът на статията нарича „макроикономически мазохизъм“. При това той подчертава, че предаването от страните членки на ЕС много от пълномощията си на института наречен ЕЦБ ги лишава от възможност да противостоят на кризисните явления в пределите на своите граници.

При такъв статут на ЕЦБ за стопаните на ФРС е много по-лесно да взаимодействуват с паричните власти на ЕС. Централните банки на отделните страни-членки на ЕЦБ са понижили статута си, по същество са се превърнали в провинциални кантори на ЕЦБ. Затова някои мощни централни банки, като Банка на Франция или Бундесбанк, остават на второ ниво на пирамидата, а фактически се намират по-долу.

На второто ниво се намира също и Европейската система на централните банки (ЕСЦБ), включваща ЕЦБ, централните банки на страните от евро зоната, а също и централните банки на страните от ЕС, които още не са в зоната на еврото (общо – ЦБ на 27 страни). Най-голяма от втората група се явява Банка на Англия (Великобритания не прие еврото като официално платежно средство).

ЕСЦБ има органи за управление, висшият е Съветът на управляващите. Архитектурата на ЕЦБ и ЕСЦБ напомня ФРС, състояща се от Федерални резервни банки, които осъществяват конкретна дейност по места (емисия на пари, контрол на работата на търговските банки, разплащания и т.н.). Съветът на управляващите на ЕСЦБ подобно на Съвета на управляващите на ФРС на САЩ изпълнява ролята на „диригент“, координиращ действията на влизащите в системата банки.

На третото ниво са централните банки на развиващите се страни с преходни икономики (тук се намира нашата Банка на Русия). Тези банки формират своите активи за сметка на доларите на САЩ, а издаваните от тях национални пари – това са долари, но пренарисувани в друг цвят. Тези централни банки се перчат с „независимостта“ си. Обаче в действителност, макар да са извън контрола на националните власти, те са зависими от ФРС на САЩ. Така наречените „национални“ централни банки фактически са станали филиали на Федералния резерв. Те се занимават с това, да натрупват в своите международни резерви на „зелените хартийки“, да ги прерисуват в други цветове и ги пускат в обръщение като „национални пари“.

Има още и четвърто ниво. В някои страни обемът на натрупаната чуждестранна валута е точно равен на обема на пуснатите в обръщение национални пари и при това между валутата и националната единица се поддържа фиксиран курс. В този случай кантората, която издава националните парични знаци, се нарича даже не централна банка, а „валутно управление“ (други популярни имена са: валутна управа, валутен съвет, валутен комитет, валутна комисия, валутна палата (в България – валутен борд – бел.пр.)). Това е нещо като обменно бюро. „Валутното управление“ (ВУ) означава фактически загуба на финансовия суверенитет на тази държава, която въведе този институт.

В икономическата история ВУ е действало в 70 държави. На върха на популярността си през 1940-те години (на прага на залеза на епохата на колониализма) ВУ е действало едновременно в 50 държави, включително Нова Зеландия, Бирма, Йордания, Ирак, Египет и др. Класически пример на ВУ през миналото десетилетие е била Аржентина, което, както е известно, завършило с пълна разруха на страната. От страна на МВФ през миналото десетилетие са били правени опити за налагане на ВУ на Руската Федерация, обаче кризата в Аржентина внесла пълна яснота в това, какви последствия води след себе си въвеждането на ВУ. В средата на настоящето десетилетие ВУ имало в следните страни: Босна и Херцеговина, България, Бруней, Хонконг, Джибути, Естония, Литва и др.

И така, ние имаме ясна вертикала при „паричните власти“ в световен мащаб.

Особено тесни и доверителни отношения се зараждат между ФРС на САЩ и централните банки от второ ниво – ЕЦБ, Банка на Англия, Банка на Япония и някои други. В рамките на „седмицата“ (Г-7) редовно се провеждат съвещания на ръководителите на министерствата на финансите и централните банки на страните-участнички в групата. Между централните банки на „седмицата“, а също и централните банки на някои други икономически развити страни, а още и ЕЦБ могат да се сключват различни двустранни и многостранни съглашения по различни въпроси.

Например, ФРС на САЩ има споразумение за валутни суапове с централните банки на Великобритания, Япония, Швейцария, редица скандинавски страни, ЕЦБ и може би др. по време на кризата ФРС е превела в рамките на тези споразумения около 500 млрд. дол. ликвидности за това, че да помогне на централните банки на другите страни за осигуряване на потребните ликвидности. Фактически, ФРС е оказала помощ на първо място на Американските инвеститори в други държави: тези инвеститори извели своите капитали от своите страни, за което им е било необходимо да обменят националната валута за долари на САЩ.

Тясно е взаимодействието на централните банки на различни страни при посредничеството на Банка за международни разплащания (БМР), която нерядко наричат ​​“клуб на централните банки“. Ще поговорим за нея отделно.

↑↑

„СИВИЯТ КАРДИНАЛ“ В СВЕТА НА ЦЕНТРАЛНИТЕ БАНКИ

Особено място в йерархията на световната „парична власт“ заема така наречената Банка за международни разчети в Базел (БМР). Тя се отнася към тъй наречените „международни финансови институти“ наред с МВФ, Международната банка за реконструкция и развитие (МБРР), Европейската банка за реконструкция и развитие (ЕБРР), и др. подобни организации. Обаче БМР за разлика от много международни финансови институти се намира в „сянка“. За нея се знае доста по-малко, отколкото, да кажем, за МВФ или МБРР. Ще се опитаме да се ориентираме в причините за „скромността“ на банката.

БМР е била създадена през 1930 г. за организиране на преводите и разплащанията по репарациите, които Германия била длъжна да плати на победителите от Първата световна война. Обаче много скоро парите през БМР потекли в друга посока: западните държави (особено САЩ) започнали да оказват финансова помощ на Германия, възстановявайки нейния икономически и военен потенциал. Освен финансово технически въпроси банката решавала и политически въпроси: тя се превърнала в своеобразен „клуб“ на централните банки за обсъждане на текущи и перспективни проблеми на развитието на банковата система. БМР започнала да координира дейността на централните банки независимо от това, в пределите на кой икономически и политически блок те действували.

През 1930-те години „съвета на директорите на БМР взема в свои ръце управлението на цялата мрежа кредитни учреждения, работещи от двете страни на барикадата (има се предвид разделението на света на блок на фашистките държави и онези държави, които формално или неформално противостояли на този блок – В.К.) БМР осигурявала на тези търговски структури държавна поддръжка и небивала свобода на действие От този момент нито едно национално правителство, чиито представители заседавали на събранията на БМР, не смее да осъди банковите дейци в двуличие и предателство на .. държавните интереси. Именно такъв картбланш е бил необходим на инициаторите на международната банка. И те го получили „.

В годините на Втората световна война БМР активно сътрудничела с фашистка Германия. По точно, през БМР нацистите реализирали награбеното в Европа злато, провеждали изгодни обменни валутни операции, плащания по доставките на суровини и стратегически материали. На международната конференция в Бретон Уудс през 1944 г. (На която, както е известно, са били поставени основите на следвоенната международна валутна система) някои делегати предлагали да се ликвидира БМР, обаче представителите на ред централни банки съумели да потулят този въпрос. Банката била запазена, на нея били възложени функциите да осигури реализацията на сключеното през 1947 г. съглашение за многостранните разплащания (за реализацията на програмата за следвоенното възстановяване на Европа).

БМР осъществява координационни функции в света на централните банки, съвместявайки тази дейност с търговски операции (в интерес и по поръчка на централните банки).

Юристи обръщат внимание на уникалния „хибриден“ правов статут на БМР: от една страна, тя е учредена като международна организация, дейността на която се регулира от международното право и се ползува с произтичащите от това привилегии и имунитет; от друга страна, тя има строежа на акционерна компания, която може да се занимава с много видове банков бизнес. Такъв двойствен статут на БМР позволява на централните банки на водещите страни и стоящите зад тях световни лихвари да провеждат своя политика, даже в онези случаи, когато тази политика противоречи на официалната политика на съответната държава. БМР се явява най-важния инструмент на икономическата и политическата власт на световните лихвари.

Още веднъж ще се обърнем към историята на БМР по времето на Втората световна война. Особеният статут на БМР позволявал на световните лихвари ефективно (и едновременно с това невидимо за широката общественост) да подготвят тази война и да трупат богатства чрез нея, без да се гнусят да общуват с нацистите: „Като цяло, за дейността на банкерите ръководителите на воюващите с немците държави просто затваряли очи БМР била извън контрола на която и да е държава … Тя не се контролирала дори от самата Германия (въпреки че много активно си сътрудничела с ръководството й – В.К.) .. Поправки, внесени в устава на банката веднага след учредяването й, гласят, че нейният капитал е неприкосновен и не зависи от никакви външни фактори (повдигнато от мен – В.К.). В случай на война между държавите – партньори банката юридически не може да бъде конфискувана или ликвидирана. Страните, на териториите на които се разполагат корпорации, имащи с банката делови отношения, можели съвсем да прекратят съществуването си – банката от това нищо не губела (по-вярно, не губели банкерите, които стояли зад БМР – В.К.). По този начин, на банката се гарантирало запазване на статуквото при всички обстоятелства. Световната война не била изключение. С някои корекции на стила на нейното функциониране и администриране БМР, въпреки следвоенното решение за ликвидирането й, продължава да работи и сега „.

Специалният статут на БМР я прави подобна на офшорна структура, намираща се на разположение на централните банки на страните от „златния милиард“.

Някои автори считат, че ролята на БМР в световната финансова система е съвсем не по-малка, отколкото ролята на ФРС. Ако ФРС има някаква обвързаност с националната юрисдикция (на САЩ), то БМР понякога класифицират като чисто „наднационален институт“ (дейността на ФРС се определя от американските закони, а тази на БМР – от международни съглашения). БМР понякога наричат ​​и „банка на централните банки“ или „клуб на националните банки“. Именно тези два института, ФРС и БМР, се явяват основни инструменти за завоюване от лихварите на световно господство.

Координационната функция на БМР се осъществява посредством редовни (два пъти в месеца), а също и извънредни съвещания на управляващите и висшите длъжностни лица на ЦБ. Особено тясно взаимодействие се осъществява между централните банки на страните, влизащи в „групата на десетте“ (икономически развити страни). Също така БМР поддържа тесни връзки с международни финансови организации като: МВФ, ОИРС, Базелския комитет и др.

Ресурсите на БМР се състоят основно от депозитите на централните банки (както членове на БМР, така и на онези централни банки, които не се явяват такива). Активните операции на БМР – са преди всичко, кредитиране на централните банки. Свободните ресурси на банката влага в краткосрочни ценни книжа, включително съкровищни ​​полици на САЩ, на депозити в търговски банки, инвестира в злато и др. заслужава си да отбележим, че БМР оказва помощ на ЦБ за настаняване на техните валутни резерви. В същото време БМР се въздържа от каквито и да било отношения с държавните институции: тя няма право да предоставя кредити на правителства или да им открива депозитни или други сметки.

Управляващ орган на БМР се явява съвета на директорите в който влизат управляващите на ЦБ на Белгия, Франция, Германия, Италия, Великобритания, а също и пет представители на финансите, бизнеса, промишлеността, търговията, или др., Всеки един назначени от управляващите на посочените по-горе пет ЦБ. Уставът на БМР позволява да се включват в съвета на директорите така наречените кооптирани директори. В продължение на много години такива се явяват управляващите на централните банки на Швеция и Швейцария. По такъв начин, общият брой на членовете на съвета на директорите на БМР става 13. Те избират председателя на банката.

Членове на БМР днес се явяват ЦБ на 55 страни, но сред тези членове има „ядро“, състоящо се само от няколко ЦБ. Интересно е, че ФРС на САЩ не е представена в БМР, но по неофициални канали (чрез свои хора) господарите на ФРС оказват мощно влияние на вземането на решения от съвета на директорите на БМР.

ФРБ на САЩ имат кореспондентски отношения с БМР. Представители на САЩ участвуват във форумите организирани от БМР. Върху акциите на БМР лежат подписите на американски частни банки начело с банковата къща JP Morgan. Големи пакети акции държат и японски частни банки.

Едуард Епщейн в статията си „Управление на света на парите“, през 1983 г. публикувана в списание Харпърс пише, че в БМР има „вътрешен“ клуб, в който влизат представители на САЩ, Германия, Великобритания, Швейцария, Япония и Италия. Авторът акцентира вниманието върху неформалното членство на американските лихвари.

„Границата, която отделя този вътрешен клуб от останалите членове на БМР, – пише Епщейн, – се явява твърдото убеждение, съгласно което ЦБ са длъжни да действуват независимо от правителствата на своите страни … Второто – тясно свързано с първото – убеждение – се състои в това, че решаването на съдбата на международната валутна система не бива да се доверява на политиците „.

Западният историк професорът от Джорджтаунския университет (САЩ) Карол Куигли в своята нашумяла книга „Трагедия и надежда: световна история на новите времена“ (1966) пише: „Силите на финансовият капитал преследвали още една далечна цел – създаване на ни повече, ни по- малко намираща се в частни ръце световна система за финансов контрол, притежаваща власт както над политическите системи на всички страни, така и над световната икономика като цяло Тази система е трябвало да контролира -. във феодален стил – гладко действуващите ЦБ в света в съответствие със съглашенията , договаряни на частни срещи и конференции Връх на системата е трябвало да стане намиращата се в швейцарския град Базел Банка за международни разплащания -. частна банка, която владее и управлява ЦБ на страните в света, самите явяващи се частни корпорации „(курсивът е мой – В.К.).

Джоан Венон през 2003 г. писала, че фактически цялата световна валутна система се намира под контрола на БМР: „БМР – това е място, където се срещат представителите на ЦБ по света, за да проанализират състоянието на световната икономика и вземат решения за това, как да действуват по-нататък , как повече пари да вкарат в джобовете си – та нали от тях зависи колко пари ще се намират в обръщение и какви лихви ще бъдат определени за правителствата и банките които получават заеми от тях … Когато разберем, че конците на световната валутна система се намират в ръцете на БМР ще разберем, че е във властта им да създават финансов бум или финансова катастрофа във всяка страна Ако някоя страна не се съгласява с това, което искат кредиторите, те трябва само да продадат валутата й „(курсивът е мой. – В.К.).

Първончалното споразумение за създаването на БМР е било подписано от Белгия, Великобритния, Германия, Италия и Франция (Хагското съглашение на ЦБ). Също така била сключена конвенция между държавите учредителки и Швейцария, на чиято територия била установена банката. Макар САЩ да не е сред учредителките на БМР, обаче се смята, че главните инициатори за създаването на тази банка са били ръководителите нс ФРБ Ню Йорк. Друг инициатор бил президентът на германската ЦБ (Райхсбанк) Хелман Шахт. „Въпреки чисто еврейския състав на дирекцията, всички конци на управлението на БМР от самия момент на нейното създаване изцяло и напълно се съсредоточили в ръцете на притежателите на банкерски къщи в Америка“

↑↑

ПО ПЪТЯ КЪМ СВЕТОВНА ЦБ

Завършвайки разговора за мрежата ЦБ, следва да кажем, че нейната структура под влиянието на съвременната икономическа криза може да претърпи съществени изменения.

Първо, могат да възникнат регионални валутно икономически обединения подобно на ЕС. В тези обединения може да бъдат учредени регионални ЦБ, емитиращи регионални валути подобно на това, както ЕЦБ емитира евро. Например, в самият разгар на кризата в САЩ (края на 2008 г.) активно започнали да обсъждат въпроса за създаване на северноамерикански валутно икономически съюз, включващ САЩ, Канада и Мексико. При това планирали създаването на наднационална ЦБ, която да емитира регионална валута наречена „амеро“. Горе долу по това време активно се обсъждали и планове за създаването на регионални ЦБ на ислямските страни, на страните от Латинска Америка, от Югоизточна Азия и т.н. През 2010 г. силата на световната икономическа криза отслабнала. Обаче в случай на втора вълна на кризата (по наше мнение, тя е много вероятна) обсъжданията на плановете за създаване на регионални ЦБ може да се възобновят, и плановете може реално да се реализират.

Второ, определени групи от световната финансова олигархия предлагат планове за създаване на световна централна банка (СЦБ). При това има няколко варианта на такива планове. Например, един от тях предвижда учредяването на СЦБ на базата на днешния МВФ. Привържениците на такъв вариант обръщат внимание в частност на това, че МВФ има вече някакъв опит в емитирането на наднационална валута във вид на „специални права на тираж“ – СПТ (първата партида на такава наднационална валута е била пусната още преди четири десетилетия). Има варианти за създаване на СЦБ от „нулата“ (привържениците на този вариант обръщат внимание на това, че МВФ е проявил пълна „неефективност“ в решаването на световните валутно финансови проблеми и за ролята на ЦБ не е подходящ). Трябва да имаме в предвид, че някои радетели на създаването на СЦБ считат, че даденият институт може да възникне не по-рани от създаването на регионални ЦБ (като ЕЦБ). Други, по-радикални застъпници за проекта СЦБ държат на това, че глобалната ЦБ трябва да бъде създадена веднага, като се прескочи етапа на регионалните ЦБ. Фактически всички тези многочислени варианти на плана за учредяване на СЦБ са производни от варианти на по-мащабни планове на лихварите за създаване на световно правителство и нов световен ред.

Идеята за създаване на СЦБ е представяна от световните лихвари от много време. Разгърнат план за учредяване на СЦБ е бил огласен още от Джон Кейнс по време на Втората световна война, когато съюзниците обсъждали перспективите за следвоенния световен икономически ред.

Още през 1942 г. Кейнс в своите „Предложения към международния валутен съюз“ писал, че „идеалната система би могла да включва, несъмнено, в основата си наднационална банка, която да има с ЦБ на страните отношения, подобни на тези, които има една ЦБ с подчинените й банки „. Съгласно мнението на Кейнс, „световната банка с наднационален статут, свободна както от златния еталон, така и от господството на една национална валута над друга, трябва да притежава наднационална валута за разплащания с централните банки“. Такава банка, получавайки името „Юнион“, „би управлявала сметките, изразени в световната парична единица банкор, определяна в съотношение към златото“. Както е известно, предложенията на Кейнс (в това число и онези, които касаели създаването на наднационална ЦБ) били отхвърлени на Бретон Уудската конференция през 1944 г. и бил приет американският вариант за следвоенното устройство на световната валутно финансова система. В онзи момент от време по-голямата част от световната финансова олигархия решила, че създаването на световна ЦБ е преждевременно и заложила на ФРС на САЩ. В тази връзка Жак Атали пише: планът на Кеинс … бил зле приет от САЩ. Вестникът Wall Street Journal го охарактеризирал като „машина за кабализирането на света“ Удивително, понякога даже контролираните от световните лихвари СМИ казват истината!

След финансовата криза от 2008-2009 г. идеята за създаване на СЦБ витаела във въздуха, обсъждала се в кулоарите на различни световни срещи на високо ниво от типа на Давос, Г8 или Г20. Накрая, през октомври 2011 г. Ватикана направил публично предложение да се създаде СЦБ, която би могла да регулира световните финансови потоци, валутните курсове и да координира дейността на ЦБ на отделните страни. Освен това, се казвало, че такава ЦБ би станала част от световното правителство. Тази новина не била неочаквана за политиците и финансистите. Учудване предизвикало това, че заявлението дошло от Ватикана. След това не остава съмнение, че Ватикана е станал вече неотменима част от световната задкулисна трупа (и, вероятно, далеч не най-главната част). Заявлението на задкулисните актьори, огласено от Ватикана, било само „пробен балон“.

Мисля, че след втората вълна на финансовата криза, която трябва неизбежно да настъпи над световната икономика, световната задкулисна трупа ще се върне към проекта за глобална централна банка.

↑↑

ГЛАВА 18

АПОЛОГЕТИ И КРИТИЦИ НА СВЕТОВНИТЕ ЛИХВАРИ

Всички трудности, сложности и беди в Америка възникват не от несъвършенство на конституцията, не от недостатъчно благочестие и нравственост, а изключително от пълното невежество на народа по въпросите на парите, кредитите и тяхното обръщение.

Джон Адамс (1735-1826), втория американски президент (1797-1801)

Онези немного, които са в състояние да разберат системата (на чекове и кредити), ще бъдат така заинтересовани в нейните възможности или така зависими от нейните услуги, че от тази група може да не очакваме никаква съпротива. Между това, от друга страна, по-голямата част от хората ще бъдат неспособни поради своето ниво на образование да разберат огромните преимущества които капиталът извлича от тази система, и те ще носят своето бреме, възможно даже не подозирайки, че тази система е враждебна, че тя нанася щети на техните интереси.

От писмо на братята Ротшилд (банкерите), написано в Лондон към една от банковите фирми в Ню Йорк на 15 юни 1863 година.

Да, икономическата наука дойде до банкрут, превърна се в схоластика и младият, свеж ум, който се вглъбява и жадно се стреми да я усвои и на нейна основа да построи своя мироглед, рискува да не намери нищо в нея, освен игра на думи и понятия и да излезе осакатен.

С.Ф. Шарапов (1855-1911), руски мислител, обществен деец и икономист.

„ПРОФЕСИОНАЛНИЯТ ИКОНОМИСТ“ МАРКС КАТО ИЗПЪЛНИТЕЛ НА „СОЦИАЛНА ПОРЪЧКА“

Въпреки очевидните факти, класикът на марксизма насочил целият патос на своето учение не против лихварите, а срещу капиталистите предприемачи, подстрекавайки пролетариата към „класова борба“ против тях. Банкерите, истинските творци на кризите и реалните „стопани на живота“, у Маркс остават „зад кадър“. На Маркс не му било трудно да разпали такава „класова ненавист“ – с „капиталистите предприемачи“ работниците имат всекидневен, макар и не винаги пряк контакт (преди всичко, получават заплата, от която винаги са недоволни), а за банкерите работниците имат смътна представа , Нали банкерите лихвари ограбват народа не толкова много и не така направо (тоест чрез кредитите предоставени на физически лица), а на първо място опосредствано – чрез промишлените и търговските капиталисти.

В крайна сметка, промишлените и търговските „капиталисти“ се оказват само „посредници“ в процеса на „изстискване на сковете“ (тоест присвояване на стойността) от лихварите. Самите „сокове“ (новата стойност) създават предимно редовите работници на физическия и умствен труд. Лихварите „изстискват соковете“ от обикновените люде по два основни способа, които са тясно свързани.

Първо, чрез периодична „експроприация“ на печалбите, създавани от наемните работници в сферата на производството, за което току що говорихме.

Второ, чрез сферата на обръщението – кредит, търговия, а също и данъци. За втория способ може да кажем следното: днес в условията на така наречената „пазарна икономика“ почти всеки човек се оказва въвлечен в сложни и гнусни парично кредитни мрежи. Понякога – в качеството си на кредитор, когато слага свои пари на спестовни или други сметки в банките. По-често – в качеството си на длъжник, когато взима от банките различни кредити – ипотечни, потребителски, за образование, „картови“ (когато ползува кредитни карти) и т.н. За това, че жителите на Запада днес живеят основно на кредит, е добре известно. Добре известно е също, че ръстът на дълговете им изпреварва ръста на доходите, и днес те се оказват в „дългов капан“. Най-често, жителят може да постъпва по двата начина – и като кредитор, и като длъжник; за това какъв е крайният „финансов резултат“ на такова участие ще кажем по-долу.

За съжаление, далеч не на всички жители е известно, че те могат да бъдат въвлечени в кредитно дълговите мрежи даже тогава, когато нямат никакви преки отношения с банките. Та нали могат да ни вкарат в такива мрежи, без даже да ни питат. Преди всичко става дума за механизма на данъчно ограбване. Например, ние плащаме като данъкоплатци дълговете на държавата към МВФ (кредитите на който частично или напълно бяха ограбени от руски и задгранични лихвари), до ден днешен продължаваме да плащаме по такъв начин дълговете на други държави. От американските данъкоплатци днес измъкват повече от 450 млрд. дол. за година за погасяване на дългове на правителството към ФРС.

Има още и механизъм за ограбване чрез пазара и търговията. Например, ние внасяме пари за комунални услуги, но даже не подозираме, че в стойността на тези услуги може да влиза и стойността на платените лихви по кредити, които комуналните предприятия са взели от банките (може би, тези кредити на комуналните стопанства не са нужни , но са нужни на отделни ръководители на тези стопанства, с които „оказват услуга“ не на нас и вас, а на банкерите – срещу честна комисионна).

Всички ние помним от студентските години, че основните елементи на разходите за производството се явяват разходите за заплати, суровини, амортизационни отчисления за възстановяване на основните фондове и т.н. Но нали в разходите за производството влизат и плащанията за кредит! Ние понякога не подозираме, каква висока „кредитоемкост“ може да има в конкретни стоки и услуги, особено в условията на „разцвета“ на така наречените „финансови посредници“. Ако отчетем всички форми на участие на хората в кредитни отношения (както преки, така и косвени), то в резултат по всички страни се наблюдава една и съща картинка:

а) преобладаващата част от населението има отрицателно салдо при участие в кредитни отношения (салдото представлява разлика между сумата пряко или косвено платена по лихвите на кредити и сумата получена от лихвите по депозити);

б) неголяма „прослойка“ от обществото имат нулево салдо на участие;

в) „каймакът“ на обществото (няколко процента) имат чисти доходи от участие в кредитни отношения; вие дори сами се досещате, че „каймакът“ се представлява от „финансовите слуги на народа“, тоест банкерите.

Вече споменатия от нас американец Шелдън Амри констатирал ситуация, която възникнала в САЩ през втората половина на миналото десетилетие:

„Милиони работещи семейства в Америка сега дължат на няколко хиляди семейства на банкери сума, която два пъти превишава оценъчната стойност на целите Съединени Щати“.

По някаква причина за ролята на кредита в процеса на имуществената и социална поляризация на обществото класикът на марксизма в дебеличките томове на своя „Капиталът“ почти нищо не казва. А нали неговия знаменит „всеобщ закон за капиталистическото натрупване“ при „превода“ от езика на „посветените“ на езика понятен на „профаните“ означава процес на непрекъснато съсредоточаване на всички богатства в ръцете не на някакви абстрактни „капиталисти“, а в ръцете на банкерите (лихварите), които само могат да се наричат ​​истински капиталисти.

Трябва да кажем, че Маркс е внесъл своята лепта в руската история: на него му се удаде с идеите на своя „Капиталът“ да разпали класова война в нашата страна. При това от една страна на барикадата се оказали наемните работници; от другата страна – така наречените „капиталисти“ в лицето на индустриалци, фабриканти, търговци – представители на промишления и търговския „капитал“. Лихварите, тоест истинските капиталисти, се оказали настрана от тези стълкновения и даже богатеели от тях (фабриките и заводите в резултат на стачките понасяли загуби, обявявали фалит, а след това на безценица се купували от банкерите). Имало в Русия и трезвомислещи хора, които посочвали лукавството и провокационния характер на „икономическата наука“ на Маркс. Сред тях – са руските мислители и обществени дейци С. Ф. Шарапов, А. Д. Нечволодов, Г. В. Бутми, които разобличавали лъжливото учение на Маркс.

Последният от тях, всъщност, писал в началото на 20-ти век (по времето на така наречената „руска“ революция – 1905-1907 г.): „Карл Маркс, а още повече неговите последователи, наричат« капитал »всяко имущество – имение , фабрика, завод -. макар и това имущество да е заложено за сума по-голяма от неговата стойност, а «капиталист» те наричат ​​всеки предприемач, който няма нищо друго освен дългове За всеки е видно, че такъв стопанин, земевладелец, фабрикант или магазинер, има не повече от всеки ратай, заробен с дългове от паричния капиталист Но Маркс и неговите последователи този ратай -. предприемач са кръстили «капиталист» и подбуждат срещу него работника, а и в междоусобна война забъркаха държавата.

Въстанал работника против фабриканта, селянина срещу помешчика и всичко заедно срещу държавата; започнала разпра; работата спряла; пари са нужни на всички; всички отиват при лихваря да залагат (имущество – бел.пр.) и заемат пари за каквито и да са лихви.

А юдеите – лихвари потриват ръце и се смеят, защото всяка разпра касае само видимия капитал – имения, фабрики, магазини. А паричния капитал, който нищо не произвежда и всички разорява и е невидим, – кой ще го отчете? Още повече при тая суматоха? „.

Бутми обобщава: .. „Да, Карл Маркс – е велик юдей Той скарал всички, а юдея – капиталист оставил встрани Но руските хора би следвало да помислят, преди да разпалват вътрешна разпра използувайки учението на Маркс, от която могат да спечелят само юдеите, а и разни отцепници, които ще се възползуват от общата суматоха да се отделят от Русия На тях, на тези лъжеучители, би трябвало да припомним словото на Светото писание: „. проклят, иже слепого сбивает с пути „“.

↑↑

„ПРОФЕСИОНАЛНИТЕ ИКОНОМИСТИ“ КАТО СЪЗДАТЕЛИ НА НОВ ЕЗИК

„С отчитане на току-що казаното, уважаеми читателю, по-нататък в текста думата« икономика »,« икономически »използувани към реалиите на нашия живот аз ще поставям в кавички. Впрочем, думата« икономист »днес също трябва да се използува с кавички, тъй като, хората които се наричат ​​така, се занимават основно не с «домостроителство», а ретранслират и пропагандират идеите на хрематистиката (така Аристотел обозначава науката за обогатяването -. бел пр.) Истинското им име е -. хрематисти. Разбира се, думата е не много удобна за произнасяне. Доколкото тези люде преди всичко са обременени с разни дипломи, степени и звания, то тях може да наричаме «професионални икономисти». За странични хора входът в този «затворен клуб» (или «професионална гилдия ») е строго забранен.“

Слава богу, днес в нашето общество някои хора вече започват да осъзнават, че под формата на „икономика“ на нас ни „пробутват“ съвсем друга „стока“, която няма нищо общо с „домостроителство“ или „система за поддържане живота на обществото“ ,

М. Ю. Медведев в книгата си „Алтернативна икономика Критически поглед на съвременната наука и практика.“ Пише:.?. „Съвременната икономика само се преструва на икономика, а в действителност не е такава А какво може истинско да има в борсата, олигарсите и други подобни стопански парадокси, с които е пълен съвременния живот Нищо икономическо Когато видя на лавиците на книжарниците книги със заглавия „Как да играем и спечелим на борсата», «Маркетинг», «Банково дело» и други подобни, аз затварям очи и, като след махване с вълшебна пръчица, заглавията се променят на: «Как по-ловко да ограбиш ближния »,« Как да пробуташ на купувача некачествена стока »,« Лихварство »и т.н. Подмяната е толкова видима, че ми се иска да се смея с глас. Да отсрочи осъзнаването на този доста елементарен факт, че съвременната икономика като такава – имам предвид икономика – не съществува, може само крайното нежелание на хората да осъзнаят дадения факт – така е по-лесно. Обаче да си криеш главата в пясъка като щраус не винаги е възможно – понякога се налага да отвориш очи към обкръжаващия те свят и, след като се убедиш в неговото несъвършенство, да представиш доказателства за своята правота: отначало на самия себе си, а след това и на читателите „.

За обозначаване на всичко това, което „професионалните икономисти“ наричат ​​по недоразумение или съзнателно „икономика“, даденият автор предлага термина „не-икономика“. Продължавайки хода на мислите на Медведев, ние бихме могли да предложим по-точен термин – „антиикономика“, доколкото капитализмът не изгражда, а разрушава това, което се нарича икономика (система за осигуряване живота на обществото).

При използуване на точните думи всичко отведнъж ще си дойде на местата. В този случай не ни трябват дебелите томове, скучно обясняващи (а в действителност объркващи понятията на читателите) тези или онези процеси в съвременната „икономика“. Например, за обясняване на онези изменения, които се извършваха в нашата „икономика“, на нас отегчително ни натрапват думата „реформа“. Обаче, ако в процеса на такива „реформи“ производствения потенциал на страната се намалява даже в по-голяма степен, отколкото през Великата отечествена война, то навярно е нужна друга дума. Например, „икономическа война“ или „икономическа диверсия в много големи размери“. Или просто „разрушаване на икономиката“. Предлагам читателят сам да си избере дума, която най-точно да опише онези разрушения, които се извършиха в нашата страна през последните 20-25 години.

Централната банка в нашата страна по някаква причина наричат ​​“Банка на Русия“ (така е записано във федералния закон) макар, че когато започнеш да изучаваш „кухнята“ на този институт на паричната власт, то идваш до извода: към Русия тя има доста опосредствано отношение. По-правилно е да го наричаме „филиал на Федералната резервна система на САЩ“. И тогава всичко си идва на местата.

Нашите журналисти и „професионални икономисти“ обичат да „освиркват“ ръководството на централната банка за негови различни „грешки“. Не може да се разбере – дали е добре изигран спектакъл или е нелечима слепота на нашите „критици“. А ако погледнеш на така наречената „Банка на Русия“ като на филиал на ФРС на САЩ, то тогава всичко си застава на местата – дадения институт много последователно и дисциплинирано реализира на територията на Руската Федерация парично кредитната политика на ФРС на САЩ (тоест на световните лихвари), не е допуснала през почти две десетилетното си съществуване нито една сериозна „грешка“.

Незабелязано се провежда тиха и незабележима подмяна на едни думи с други. Например, онези, които играят на финансовите пазари, винаги са били наричани „спекуланти“. Сега те получават доста благопристойното име – „инвеститори“. Под „инвестиции“ по-рано разбирахме, на първо място, капитални вложения в строителството на предприятия и други стопански и социално битови обекти, тяхното разширяване и техническа реконструкция. По същото време СМИ съвсем наскоро с голям ентусиазъм ни съобщаваха, че в страната са дошли „инвестиции“ на стойност десетки милиони долари. Но нови заводи и фабрики в нашата страна така и не се появиха. А и защо да се появяват? Нали днес под „инвестиции“ се разбира купуването на вече съществуващи заводи и фабрики, а и всякакви книжки, не свързани с активите от реалния сектор (например, задължения на министерството на финансите от типа на прословутите ГКО).

Вече в продължение на дълго време сред „професионалните икономисти“ се води интересна, но не безобидна, „игра на думи“. Тази каста „професионалисти“ счита, че тя се занимава с „икономическа наука“. Но това е поредната лъжа. И не само затова, че вече отдавна няма икономика, но и затова че никаква наука няма (и не е имало). Всяка наука покрай всичко останало има система устойчиви понятия, която позволява на учените да общуват на понятен език и да предават своите знания на учениците си и следващите поколения учени. Нищо такова в „икономическата наука“ няма. Ние вече изяснихме, че под формата на „икономика“ „професионалните икономисти“ незабелязано ни пробутват „антиикономика“.

↑↑

ЗА ГРЕШКИТЕ И ДОСТИЖЕНИЯТА НА СЪВЕТСКАТА ЕПОХА

Още веднъж ще подчертая простата мисъл, която вече изказвах по-горе: съветския модел на икономика беше значително по-ефективен, отколкото западния, и СССР фактически спечели икономическото съревнование с Америка през 70-те години на миналия век. Обаче, съветското ръководство или не забеляза това, или съзнателно не се възползва от неочаквано възникналото преимущество в „студената война“. Няма да се задълбочаваме в тази деликатна тема, нека с нея се оправят историците и политиците.

Ще обърна само внимание на следното обстоятелство: Западът правеше всичко възможно и невъзможно за това, че в хода на нашата „перестройка“ и нашите „реформи“ да прехвърли развитието на руското стопанство от релсите на „плановата и централизирано управляема икономика“ на релсите на “ пазарната икономика „. Западните експерти, „професионалните икономисти“, не по-малко „професионалните“ работници на идеологическия фронт от вашингтонския обком на партията доказвали, че първият от тези модели е „неефективен“, а втория – „ефективен“ и само той може да изведе Русия като лидер на световната икономика. Но възниква законния въпрос: защо му е на Запада да извежда Русия в лидерство. Ние вече показахме, че „паричната цивилизация“ е склонна към външни експанзии и съсипване на конкурентите – както реалните, така и потенциалните. През цялата история на „паричната цивилизация“ не е известен нито един случай, страна, отнасяща се към „ядрото“ на тази цивилизация, да е свършила дори една безкористна постъпка, акт на благотворителност и помощ по отношение на други страни (макар пропагандна ПР – „пяна“ по повод на такава благотворителност и помощ да има в изобилие). Русия в очите на Запада – е реален конкурент, подлежащ ако не на унищожение, то, най-малкото, на съсипване.

На това така наречено „противоречие“, което не знам защо в нашите „върхове“ никой не искал да забележи през последния четвърт век, са обръщали и сега обръщат внимание много отечествени автори. Например, Валерий Подгузов е писал: ?? „Защо американските предприемачи са били заинтересувани от замяната на« неефективната социалистическа икономика в СССР »на« ефективната »пазарна Сигурно от голяма вродена щедрост Та нали ако икономиката на СССР е била действително безнадеждно болна, то тя, за всеобща радост на буржоазията, би умряла по естествен път. Но бизнесмените от НАТО настоявали на това, че СССР да излекува своята икономика … чрез пазара.

А все пак трябва да си идиот, за да припишеш на предприемачите желание да помогнат на СССР да стане още по-резултатен конкурент. До Татчър в историята не е имало прецедент, когато на мошеника да му се отдало да съблазни своя конкурент да премине на «по-ефективния» (от гледна точка на изкусителя) метод на стопанисване. Образования човек би съзрял в подобни уговорки измамата. Но Горбачов и Елцин към числото на образованите люде никой и не причислявал. А и руските дисиденти винаги са знаели, но са мълчали, и за ограничеността на главатарите на «перестройката», и за онези причини, които принуждавали глобалистите настойчиво да «пробутат» на ръководството на КПСС (в това число и на Елцин) идеята за пазарната «благодат».

За високото ниво на безумност «бащите на руската демокрация», тоест ръководството на КПСС и руските журналисти свидетелствуват фактите. Например, по онова време по задание на Горбачов Явлинский (възпитаник на Абалкин) разработвал «програма» уж за преминаване на икономиката на СССР на пазарна основа за 500 дни. Явлински честичко се хвалел на журналистите, че в разработката на «неговата програма» вземат участие 200 американски професионали и че именно това обстоятелство гарантира нейното високо качество. Степента на тази глупост е по-лесно да се разбере, ако си представим за миг, че Сталин е поканил за разработването на плана за разгрома на фашистите при Сталинград професионали от германския щаб, които също така, както американските, не можем да назовем съвършени кретени , Казано по друг начин, не е трудно да си представим съдържанието на истинското задание, с което американските експерти са дошли да «помагат» на Явлински.

Въпреки това, идиотският слух, усърдно тиражиран от журналистите, за желанието на бизнесмените от САЩ да видят СССР процъфтяваща, конкурентоспособна страна е бил с възторг «погълнат» от демократичните жители „.

Ние в най-общ вид ще формулираме следната теза: цялата политика на съветското ръководство (в това число икономическата, социалната, културната, образователната и т.н.) изхождала от лъжливата представа на марксизма за общественото устройство (концепцията за обществената икономическа формация – ОИФ ). Същността на тази представа е пределно проста: обществото (ОИФ) представлява съвкупност на икономическа основа (съвкупност на отношенията, свързани с производството, обръщението, разпределението и потреблението на стоки и други блага) и надстройката, където влизат политическите отношения, правото, културата, общественото съзнание, религията и всички останали аспекти на обществения живот (за по-просто я нарекли „политическа“ надстройка). Тоест икономиката (все пак е „основа“!) Определя всички останали сфери на обществения живот тя е най-главната! Без да се впускаме в задълбочени съждения във философията и политологията, ще отбележим, че такава представа за обществото поставя всичко с главата надолу.

Има други представи за обществото, които изхождат тъкмо от обратното съотношение: база на обществото се явява неговата идеология, общественото съзнание, религията, а ето икономиката – е само надстройка над тази невидима, нематериална база. И загубил „студената война“ СССР именно затова, че тази нематериална база е била в доста лошо състояние. Може да се стори на много от вас бунтарска моята теза: нас ни погуби примитивния, вулгарния материализъм.

А нашите геополитически противници нанасяли удари на първо място по тази самата нематериална основа. Що се касае до онази икономическа машина (включително парично кредитната система), която била създадена в СССР, то тя е била с много по-съвършена и ефективна, отколкото другата, която съществувала на запад.

Накратко, нашата икономическа машина е била конструирана за решаване на такава задача, като производство (средства за производство и предмети за потребление). Западната икономическа машина е била програмирана за решаване на такава задача, като потребление и разпределение на обществения продукт, а производството е заемало подчинено място. Не напразно още в началото на „перестройката“ малкото икономисти (без кавички) се опитваха да разяснят на обществото баналната мисъл: „Пазарът нищо не произвежда, той само преразпределя“. Високият жизнен стандарт в страните от „златния милиард“, както справедливо са отбелязвали тези икономисти, е достигнат чрез „преразпределение“ на обществения продукт в мащабите на цялото световно стопанство. А по-просто, – за сметка на ограбването на страните от периферията на световния капитализъм. Обаче гласовете на истинските икономисти не били чути.

Гласовете на истинските икономисти се заглушавали от гласовете на „професионалните икономисти“, при това многократно ретранслирани и усилени от СМИ, които успели да станат „демократични“. „Професионалните икономисти“ всячески пропагандирали „пазарната икономика“, още повече в центъра поставили „потребителя“. По такъв начин, започнала постепенна пропаганда на това, което е прието да наричаме „духът на консуматорството“. Човекът – производител, благодарение на усилията на „професионалните икономисти“, постепенно започнал да се трансформира в хомо economicus.

Ето какво по повод на подобни „извъртания“ на „професионалните икономисти“ пише В. Подгузов: „… за още по-голямо замъгляване на съзнанието на интелигенцията в икономическата литература широко се« изследва »фигурата на стокопритежателя, малко по-малко – на стокопроизводителя, много място е отделено на« маркетинга », тоест на това, как стокопроизводителя е длъжен да «убеди» купувача да похарчи всичките си пари само в неговия магазин. За купувача в икономическата литература е казано, че той е главното действуващо лице на пазара, че той диктува пазара със своите потребности и принуждава пазара да се подчинява на волята му.

Най-титулованите икономисти на съвременността не разбират, че не съществува такава професия – «потребител», понеже «потребител» може да стане само онзи, който е продал нещо за пари, откраднал е пари или е взел подкуп и затова временно се преструва на « потребител ». Доказано е, че колкото повече един бизнесмен е откраднал, а чиновника е взел подкупи, толкова по щедри потребители те стават. Колкото повече един продавач може да измъкне от продажбата, толкова повече може да купи „.

По такъв начин, в центъра на „пазарната икономика“ се оказва „потребителя“, при това за придобиване на такъв статут той не трябва задължително да става „производител“ на стоки и услуги, необходими за удовлетворяване на естествените потребности на човека.

Той може да „произвежда“ наркотици, оръжие, ГМО, да прави „услуги“ от сексуален характер, „услуги“ по „поръчкови“ убийства на конкуренти и т.н.

Той също може да стане „потребител“, като заработи милион (или милиард) на фондовия пазар с помощта на инсайдерска информация.

Той може да стане „потребител“, получавайки подкупи, ограбвайки банка, придобивайки предприятие в хода на приватизацията при успешна рейдерска операция, получавайки откуп за отвлечени деца на милионер и т.н.

Той даже може да стане „потребител“, печатайки фалшиви пари (особено това се отнася за банкерите, които се занимават с операции с частично резервиране).

Последен в тоя списък на „потребителите“ се оказва оня, който със собствения си труд е произвел стоките, действително жизнено необходими на човека. Но цялата тази широка панорама от „потребители“ остава „зад кадър“ в съвременните учебници по „икономика“.

Бедата се състои в това, че при тази неблагополучна идейно духовна основа, която съществуваше в СССР, съветската икономическа машина не можа да реализира своят най-мощен производствен потенциал. Трябва да отдадем дължимото на геополитическите противници на СССР: те не се намирали в плен на марксистките догми и съумели да напипат „болните точки“ на съветското общество.

У нас през последните години излязоха достатъчно много интересни трудове, в които се анализират отделни причини за гибелта на СССР – недостатъците на икономическата и социалната политика, подривните операции на Запада против страните от социалистическия лагер, предателството и грешките на отделни политически и държавни дейци (Ю . Андропов, М. Горбачов, Б. Елцин и др.).

Обаче, следва да признаем, че до сега труд, съдържащ дълбок анализ на метафизическата природа на случилата се катастрофа, идейно духовните причини за поражението на СССР в „студената война“, у нас са крайно малко. Очевидно е, че без такова разбиране не може да се пристъпи към разработка на икономически програми за възраждане, програми за „освобождаването“ на Русия от световната финансова пирамида, възраждане на суверенната парично кредитна система. Без истинско духовно възраждане на Русия механичното възпроизвеждане на съветския икономически опит ще бъде предварително обречен на неуспех.

↑↑

„ДЕМОКРАТИЧНА“ РУСИЯ В СВЕТОВНАТА ЛИХВАРСКА ПИРАМИДА

След разпадането на Съветския съюз и създаването върху неговите останки много „суверенни“ и „демократични“ държави, всички те моментално се оказали вмъкнати в световната финансова пирамида. Естествено, на приготвеното за тях място на долния етаж на пирамидата. Всъщност, тези нови държави станали „плячка“, която световните лихвари получили в резултат от победата в „студената война“, продължила повече от четири десетилетия.

Всичко трябва да се нарича със собствените им имена: това са били „контрибуции“ и „репарации“, които победените са длъжни да платят на победителите.

За справка:

Контрибуции (от лат contributio.) – Принудително плащане или изземане на имуществото от победената във войната държава.

Репарации (от лат Reparatio -. Възстановяване) – пълно или частично материално или парично компенсиране на щетите, причинени от войната, изплащани от победената държава на победителя.

(Б.А.Райзберг, Л.Ш.Лозов, Е.Б.Стародубцева Современный экономический словарь – .. М: ИНФРА-М, 2006 г.).

В системата на „хранителните вериги“ на „паричната цивилизация“ постъпило голяма маса „хранителна субстанция“, която десетки години се е натрупвала в Съветския съюз (а също и в другите социалистически страни). Мощни „инжекции“ във вид на различни ресурси от победените страни довели до определено оживление на изнемощялия организъм на „паричната цивилизация“, създали илюзията, че това е най-съвършената и ефективна организация на обществения живот в историята на човечеството.

, „Ние постигнахме: За да разберем размерите на контрибуцията, която Америка получила в резултат на победата в“ студената война „може да предадем думите на тогавашния президент Клинтън, които той произнесъл на съвещание на Обединения комитет на началниците на щабове на САЩ през 1995 г това , което имаше намерение да направи президентът Труман със Съветския съюз чрез атомната бомба. Ние получихме суровинен придатък, държава не разрушена от атомна бомба, която би било трудно да създадем. Да, ние похарчихме за това много милиарди долари, но те вече са близо до онова, което руснаците наричат ​​възвръщаемост: .. за четири години ние и нашите съюзници получихме стратегически суровини за над 15 млрд дол, стотици тонове злато, скъпоценни камъни и т.н. По съществуващите проекти на нас са предадени за нищожно ниски суми повече от 20 хил. т мед, почти 50 хил. т алуминий, 2 хил. т цезий, берилий, стронций. През годините на така наречената перестройка в СССР много наши военни и бизнесмени не вярваха в успеха на предстоящите операции. И напразно. Разклащайки идеологическите основи на СССР, ние успяхме безкръвно да изведем от войната за световно господство държавата, която бе основна конкуренция за Америка. “

Предполагаме, че показаната по-горе картина на ограбването на Русия се явява крайно непълна. Може да определим следните големи пера на контрибуцията, изискани от Русия за изтеклите две десетилетия „реформи“:

1. Активи, преминали в ръцете на чужди (западни) инвеститори в резултат на проведената приватизация на държавните предприятия на добивната и обработвателната промишлености и други отрасли на нашата икономика. Приватизацията, както е известно, се провеждаше по символични цени, които в десетки пъти, а понякога в стотици пъти по-ниски от реалните цени на приватизираните обекти.

Само за периода от началото на 1992 г. до началото на 1998 г., по оценки на канадския икономист (без кавички), професора от Отавския университет Михаил Чосуговский, „руски активи за над 500 милиарда долара били конфискувани и предадени в ръцете на западните капиталисти Сред тях -. заводи на военно-промишления комплекс, инфраструктура и природни ресурси „. Както отбелязва М.Чосудовский, „като инструмент за конфискацията послужили приватизационните програми и принудителното банкрутиране“.

2. Масова емиграция на учени, инженери, специалисти от различни отрасли на икономиката и знания в икономически развитите страни (тъй нареченото „изтичане на мозъци“).

3. Незаконно прехвърляне зад граница на стотици тонове злато и други ценности от златновалутните резерви на страната, фондове на Гохран (държавно учреждение формиращо фонд за ценни метали и скъпоценни камъни на РФ – бел.пр.)

4. Прехвърляне от Русия в САЩ на големи партиди оръжеен уран и плутоний.

Става дума за така наречената „уранова сделка“, която неизразимо обогатила и продължава да обогатява САЩ. Понеже в нашата преса почти няма информация относно „урановата сделка“, ще дадем някои сведения за нея. Сделката е била сключена през 1995 г. и се състояла в това, че Русия поемала задължението да достави 500 т плутоний и оръжеен уран, а САЩ да заплати 12 млрд. дол. До 2000 г. по това съглашение в САЩ постъпили 75 т ядрени материали, а през периода 2000 г. до края на 2008 г. – Още 277 т. Към настоящия момент по-голямата част от урана и плутония вече е на разположение на САЩ. Посочената сделка ни нанесе ущърб не по-малък от приватизацията на предприятията. Към момента на сключване на сделката пазарната цена на 500 т ядрени материали е била не по-малка от 8 трилиона долара. Може да кажем, че Америка е получила тези материали почти безплатно. В края на 1980-те години в СССР и САЩ имало примерно по 30 хил. ядрени заряда, в които (във всяка от страните) се съдържало 500-550 т оръжеен уран и плутоний. Според американски източници, Америка е натрупвала това количество ядрени материали в продължение на половин век, похарчвайки за добив и обогатяване 3,7 трилиона долара. Колко сме похарчили ние е неизвестно. Но може да се досетим, че значителна част от нашата икономика в следвоенните десетилетия е работила за създаването на ядрените заряди (разходи за откриване, добив и преработка на ядрените материали, създаване на оборудване, подготовка на кадри и т.н.). А главното – в резултат на „урановата сделка“ ние се лишихме от ядрен щит, което е невъзможно да се оцени в парични единици.

„Контрибуциите“, както следва от даденото по-горе определение, – това са и „имуществени изземвания“. Изземванията могат да се извършват с предаване и без предаване на имуществата в полза на победителя. По този начин, унищожаването на имущество на територията на победената държава – също е „контрибуция“, която отслабва победения и усилва победителя. Примери за такова унищожаване читателят сам може да приведе немалко. Например, едностранното унищожаване на ядрено и химическо оръжие, танкове и ракети. Или закриване на предприятия на промишлеността във вид на „банкрутиране“ и последващо „препрофилиране“ в различни видове офисни и търговски помещения и т.н.

Да обобщим, всички реформи в Русия през последните две десетилетия – това са „имуществени изземвания“ от двата посочени по-горе вида. А паричните власти на Русия в лицето на Банка на Русия и Министерството на финансите – са главните организатори на това изземване.

„Имуществените изземвания“ също така може да разделим на други две категории:

а) първоначални (или еднократни) „изземвания“ (ние по-горе назовахме четири главни групи на такива изземвания, които са имали място през миналото десетилетие); тях може да сравним с „трофеите“, получавани от победителите във войната;

б) текущи (или постоянни) „изземвания“; тях може да сравним с „данъка“, който победителя взема от победения на постоянна основа.

За осъществяване на редовни „изземвания“ победителят създава специална система на грабеж, която днес е известна с кодовото име „пазарна икономика“ „реформи“ и се явява резултат от проведените либерални. По-горе в тази глава ние вече посочихме основните елементи на тази система: нееквивалентен обмен в сферата на международната търговия („ножица на цените“); занижен курс на националната парична единица; отмяна на валутното регулиране и валутния контрол (и произтичащата от това пълна либерализация на международното движение на капитала); натрупване на международни резерви във вида на валута на страните от „златния милиард“; доларизация на „икономиката“ и т.н.

Всички тези елементи присъстват днес в руската „икономика“, която нашите „реформатори“ с гордост наричат ​​“пазарна“. В резултат на ефективното функциониране на тази система на „пазарната икономика“ ежегодно от Русия се преразпределя в полза на страните от „златния милиард“ не по-малко от 20-30% от БВП. Ето това е онази „дан“, която Русия плаща на своите победители, преди всичко САЩ.

↑↑

„ИКОНОМИЧЕСКАТА ОПОЗИЦИЯ“ НА ЗАПАДА

Читателю, може би, може да ти се стори, че авторът сгъстява боите, че, може би, авторът тук там сам допуска логическа грешка и има надежда, че не всичко е така лошо. Ще отговоря кратко: вашият покорен слуга нищо в дадения случай не е „изобретил“. Любопитните умове от страните на Запада вече в продължение на две столетия са имали възможността да се позамислят над това, което за нас, „облагодетелствуваните“ от „даровете“ на капиталистическата цивилизация, все още е новост. Разбира се, на 90% или дори на 99% всички излизащи на Запад публикации по проблемите на парите са издържани в духа на мейнстрийм – „генералната линия“ на „партията на лихварите“. Обаче, при желание, в този мътен поток от книги и статии на „професионалните икономисти“ може да се намерят честни и задълбочени работи на онези автори, които ние условно ще наречем „икономическа опозиция“. Ярки представители на такава „икономическа опозиция“ – са Хенри Форд, Хенри Джордж и Силвио Гезел. Ние говорихме за тях по-горе, тях може да отнесем към „класиците“ на „икономическата опозиция“.

Обаче, слава Богу, и днес се появяват интересни представители на „икономическата опозиция“, които продължават традициите на „класиците“ и развиват техните мисли с отчитане на реалиите на съвременността.

Ето, например, ярък представител на „икономическата опозиция“ – е американецът Амри Шелдън. На много хора в Америка и извън нея е известна работата на Шелдън „Милиарди – за банкерите, дългове за народа“. По своята форма тя се явява сама по себе си ярка публицистика, а по дълбочина и острота на мислите напомня работите на Хенри Джордж, който е творил в Америка сто години преди Шелдън.

Давам само един цитат от споменатата работа на Шелдън: „Единствен способ за новите пари (които, впрочем, не са истински пари, а, по-скоро, представляват дълг за кредит), да попадат в обръщение в Америка – е когато ги вземат от банките на заем. Когато Щатите и населението получават срещу дълг крупни суми, възниква впечатление, като че ли страната процъфтява. Обаче банкерите «създават» само такова количество пари, съответствуващо на основната сума на заема, но никога – и това допълнително количество, необходимо за изплащане на лихвите. А и затова обемът на новите пари никога не може да догони обема на издадените дългове. Сумите, необходими за изплащане на лихвите по заемите, не се «създават», и затова просто не съществуват! В рамките на тази система, при която обемът на новите долари винаги превишава количеството на издадените средства, няма никакво значение, дали вземате много заеми или малко; ръстът на общия дълг с много изпреварва количеството на достъпните средства за тяхното връщане. Хората никога – никога! – Няма да могат да се измъкнат от дълговете „.

Много интересна и информативна е излязлата в края на 1990-те години книга на английския икономист М. Рауботъм, която се нарича „Хватка на смъртта. Изследване на съвременните пари, дълговото робство и деструктивната икономика „. Книгата се базира на анализа на статистически данни във Великобритания през последните повече от сто години. Тази книга е сложна за цитиране, понеже на всеки абзац от нейния 400-страничен текст разкрива малко познати на нашия читател (в това число и на дипломирания „икономист“) „тънкости“ на „дълговата“ „икономика“.

Ето, например, в началото на своята книга М. Рауботъм пише: „по никакъв начин не предизвиква учудване онзи факт, че нациите се намират в състояние на хронически длъжници, правителствата не разполагат с достатъчно ресурси, обществените служби са недостатъчно финансирани, а хората обременени с задлъжнялост по ипотеки и кредитен овърдрафт (овърдрафт – кредит , по който длъжникът може да получава допълнителни средства свръх първоначално отпуснатия лимит – В.К.). Причината за този паричен недостатък и неплатежоспособност се състои в това, че финансовата система … във всички страни, фактически се базира на дълга … създаването на съвременните пари и дълг върви паралелно …

Създаването и предлагането на пари в днешно време почти напълно е дадено на банките и други кредитни институти. Повечето хора си мислят, че ако заемат от банките, то те заемат от други хора. Парите дадени на заем от банката, не представляват самите те заем на по-рано съществуващи пари; парите, дадени на заем от банката – са допълнително създадени пари. Потокът на пари, генериран от хората, предприемачите и правителствата, постоянно вземащи заеми от банките и другите кредитни институти удовлетворява потребностите на цялата икономика. По такъв начин, предлагането на пари зависи от хората, вземащи заеми, и нивото на задлъжнялост вътре в икономиката не е нищо друго, освен показател за обема пари, които са били създадени „.

А малко по-нататък Рауботъм обръща внимание на това, че съвременните хора са престанали да чувствуват разрушителното влияние на растящия дълг (подобно на това, как хората може да не усещат пагубното въздействие на радиацията) и че днешната парична система, базираща се на дълга, се явява най-лошата за обществото от всички проекти за парични системи: „Последните 30 години са почти уникални в сравнение с трите предишни столетия с това, че хората са престанали да мислят за проблема с дълга … През целият 18-ти век се чували постоянни призиви за провеждане на реформа (финансова реформа за облекчаване на дълговото бреме – В.К.). През 19-ти век много специалисти са посочвали голямата банкова активност като основна причина за това, че по цяла Европа и Америка се разпространявали вълни на ужасни бедствия през периода на развиващата се индустриализация и селскостопанско развитие. В настоящия век, по време на депресията през 1930-те години, финансовата система хванала икономиката под строг контрол и я довела почти до пълен крах – през периода, който, може би, за първи път в историята се характеризирал с богатство, когато технологията предлагала на хората реална свобода и материално процъфтяване …

… По онова време (в годините на депресията – 1930-те години – В.К.) се предлагали около 2000 варианта на реформиране на паричната система – и всичките категорично изключвали вариант на системата, базиращ се на дълга – онази, която след това все пак се утвърдила. Тази система продължава да действува и до днес, модифицирана само в някои детайли, но непроменена в основата си; и неотдавнашната финансова криза в Азия (кризата през 1997 г. – В.К.) показва, че потенциалът за крах се запазва „.

За икономистите от рода на Рауботъм, безусловно, днешната криза се явява не случайност, а „желязна“ закономерност, обусловена от кредитната природа на парите.

Аз мога до безкрайност да цитирам известни, не много известни и съвсем неизвестни автори от страните на „победилия капитализъм“, които повтарят вече отдавна станалата за тях банална истина: банковият процент (лихварството) представлява „вирус“, който води до хронически и неизлечими болести на капиталистическата „икономика“. Тази болест се проявява не само в кризи на свръхпроизводство, инфлация, безработица, хищническо използуване на природните ресурси, забавяне на техническия прогрес, имуществена поляризация на обществото, колониализъм, наркотизация на обществото, замърсяване на околната среда, постепенно превръщане на природните хранителни продукти в продукция на химическата промишленост, ръст на психичните заболявания и самоубийствата, „сексуална революция“ и „сексуална просвета“, разрушаване на моралните устои и традиционната култура, насаждане на сатанизъм, война и тероризъм и т.н. Всичко това са „метастази“ в организма на обществото, които са породени от „вируса“ на лихварството. Ето, в сферата на кредитните отношения възниква така наречените „сложни лихви“ (тоест лихви, начислявани на лихвите). Задлъжнялостта в случая с начисляване на „сложна лихва“ расте в геометрическа прогресия. Точно така нарастват и раковите клетки. Затова често банковите лихви ги наричат ​​не само „вируси“, но и „ракови клетки“ на „икономиката“.

На Запад, където царува „абсолютната демокрация“, за да се неутрализират сериозните автори и техните трудове по проблемите на кредита, „дълговата икономика“, „процентните вируси“ власт имащите (тоест все същите лихвари) включват мощни „заглушители“. Такива „заглушители“ са, първо – многомилионните тиражи учебници и дебелички монографии на „професионалните икономисти“ по „икономика“, „монетаризъм“, „пазарна икономика“ и всичко такова, което на английски език се нарича мейнстрийм (в свободен превод на руски това означава: „генералната линия на вашингтонския обком на партията“). Второ – университети и други висши учебни заведения, където идеите на мейнстрийм се ретранслират от професори от високи катедри пред милиони млади хора. Трето – СМИ, с помощта на които мейнстрийм влиза във всеки дом. След такова мощно „заглушаване“ в главата на средно статическия гражданин не остава никакво съмнение, че банкерите са благодетели на обществото, и той смело и с радост нахлузва на врата си „дълговата примка“. Неслучайно Рауботъм е казал, че „хората са престанали да мислят за проблема с дълговете“.

↑↑

2 responses to “Централните („национални“) банки

Subscribe to comments with RSS.

  1. страхотно четиво – аз съм финансист и досега такъв материал не е излизал в България ! браво и за блога – супер материали …поздрави на автора на блога !

  2. Блогът е върха ! Браво! Владимир Богданов, bog.vlado@gmail.com

    Владимир Богданов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s