9 май – 70 години   Leave a comment

Девети май и цинизма на победителите от Студената война

70 години изглеждат като една прашинка, едно историческо мигване с очи, все едно никакво време не е минало. Един кратък човешки живот. Ни повече, ни по-малко. Но ето, в навечерието на 70-годишнината от края на Втората световна война се оказва, че това време е достатъчно не само много хора да загубят спомените си заисторията, но и да започне мощен процес по пренаписване на събитията, да стартира злостна кампания, която да изкара победителите поробители и това е само един от симптомите, че времето, в което живеем, боледува жестоко. Ако човек изгуби ориентирите си за това кое е добро и кое лошо, той става лесно управляем и объркан, а някой цели точно това. Някой иска да разкаже по нов начин целият 20-ти век и от нас, от всички нас зависи да се противопоставим на този опит.

Аз съм израснал с книги за Втората световна война. Отново и отново като ученик препрочитах брилянтния роман „Волоколамското шосе“ на Александър Бек и преживявах битките заедно с героя, легендарният червеноармеец Баурджан Момиш-Ули. Потъвах в историята на невероятния разузнавач Николай Кузнецов и неговата тиха битка в тила на врага. Сърцето ми се късаше, когато четях за фашисткото зверство над Зоя Космодемянска и никога, ама никога няма да се откажа да препрочитам „Повест за истинския човек“ на Борис Полевой, описал издръжливия до фанатичност пилот Алексей Мересиев, който пълзи над 45 дни из руските гори, за да се добере до своята част, след като самолетът му е свален, а краката му счупени. А след това се научава да кара самолет с протези. Това не е литература. Това са истински истории. И това ги прави само още по-вълнуващи.

Денят на победата е по-емоционален, отколкото можем да си представим. Той засяга хората по цял свят, независимо от техния пол и раса, този празник би трябвало да е универсален, да не разделя хората, а да ги обединява. Да не изправя народите един срещу друг, а да им преподава отново и отново урока за това, че когато злото в неговия най-чист вид се появи на света, само обединените усилия на държавите могат да го пратят в историческата морга и после да бдят то никога да не излезе обратно оттам. Но ето, че днес, точно когато се навършват 70 години от Победата, светът посреща тази дата по-разделен и противопоставен, отколкото беше в последните 25 години. И заради това 9 май ни дава повод не само за историческа, но и за политическа равносметка на всичко, което планетата ни преживя. Тази политическа равносметка обаче не може да бъде направена с равния глас на близкото минало. Когато всички говорят лъжи, ние трябва да казваме истината по радикален начин.

Горчива историческа истина е, че мирът обикновено трае докато и последният от поколението, което помни войната, не си отиде от този свят. Тяхната памет за ужаса, техните спомени за преживяното, са най-ефективната противоотрова срещу идеята да тръгнеш със сила да уреждаш политически проблеми. Но ветераните от Втората световна война стават все по-малко, в света се е настанило някакво ново политическо лицемерие и ето как ветровете на студената война започнаха да подухват отново и да подсказват, че в далечината се задава нова геополитическа буря.

И това е вината на безпаметните. На тези, които се опитват да сритат историята и да накарат човечеството да не помни какво се е случило.

Тези, без памет, не са руснаците. Напротив. Изумява ме как тази велика държава съхранява спомена не само за битките, но и за всички, които са участвали в тях. По Първи канал на руската телевизия от месец насам тече една рубрика за внуци, които си спомнят за участието на своите прадядовци във войната. Внуците знаят детайли за всички битки, съхраняват снимки, помнят истории, пазят ордените и медалите. За тях войната не е някакво абстрактно понятие от страниците на учебниците, а е част от живота на семействата им, част от техния собствен живот. И с това те са щастливци. Щастливи са, не само защото помнят, а защото никой не води битка с техните спомени и не се опитва да ги заличи. За руснаците Втората световна война е Велика отечествена, не само защото по-голямата част от нея се води на руска територия, но и защото именно величието на войниците на Червената армия спря кафявата чума и даде възможност на Стария континент да заживее нов живот. Дали обаче Европа си спомня това? Дали тя все още е наясно, че никакъв Европейски съюз нямаше да съществува, ако не бяха тези обикновени руснаци, които с винтовка в ръката строшиха зъбите на фашизма и накараха Хитлер да се самоубие в своя бункер, разбрал, че е разгромен от тези, които очакваше да прегази само в рамките на половин година?

Навръх 70 години от великата победа срещу нацистите, европейските лидери решиха, че няма да почетат победата в Москва, а ще организират свое собствено честване, където няма да канят никакви руснаци. Защо ли да ги канят?

Присъствието на руснаци само ще напомня горчивата истина, че в онзи трагичен момент за света единствено и само Русия можеше да спре Хитлер и тя го направи с цената на върховно самопожертвование.

Официалната статистика е потресаваща. 28 милиона руснаци загиват във Великата отечествена война. Вероятно всъщност са много повече. И огромна част от тези жертви не са войници, а мирно руско население – систематично избивано по план, сътворен от сатанинското съзнание на нацистите. Представете си само – 28 милиона! Това е един океан от пролята кръв. И тази кръв е пречистващата баня на Европа. Тази Европа, която преди войната Александър Вутимски нарече „Европа-хищница”.

Нова Европа бе възможна само с върховната саможертва на тези обикновени руснаци, на техния невероятен подвиг. И сега някой ми казва, че нямало какво да се празнува? Така ли?!

Отричането на този подвиг означава, че някой се опитва да даде индулгенция на нацистите. Лакеите на геополитическото статукво много държат да покажат, че техният днешен враг винаги е бил изверг. А това е подмяна не само на истината, това е подмяна на етиката, на ценностите и на всеки опит човек да се ориентира в мъглата на днешния хаос.

Ето това е основата на върховния цинизъм на хората, които днес твърдят, че на 9 май няма какво да се празнува. Значи руснаците нямат право да празнуват Деня на победата, а тези, които до последно отлагаха откриването на втори фронт, които се шубелдисваха до 1944 година, увлечени от геополитически сметки, вместо от желание да спрат злото, имат такова, така ли?

Какво ще отбелязват историческите шмекери?

Американците ли изнесоха битката за Берлин?

Американците ли плениха фелдмаршал Паулс в развалините на Сталинград?

Те ли унищожиха близо 4 хиляди немски танка в битката при Курск?

Те ли развяха знамената на свободата?

Ако човек е формирал своята историческа култура от холивудски филми, може и да живее с такова съзнание, но това е подменено съзнание, белег на цинизма на победителите от Студената война, които днес с тройни усилия се опитват да заличат истината.

Между другото, има една интересна история за откриването на втория фронт. Става дума за една реплика на легендарната Людмила Павличенко, най-успешната жена-снайперист в историята, за която наскоро бе направен страхотният филм „Битката за Севастопол“. През 1942 година тя става част от руска делегация, пратена в САЩ, приета лично от президента Франклин Рузвелт, а след това се среща с многохилядна тълпа в Чикаго. И именно там тя казва своята легендарна реплика: „Джентълмени, аз съм на 25 години, но на фронта вече успях да унищожа 309 фашистки агресори. Не ви ли се струва, джентълмени, че вие твърде дълго се криете зад моя гръб?“.

Днес обаче джентълмените решиха, че вече истината за войната, истината за победата вече не им е необходима и започна грандиозен процес по пренаписването на събитията. Няма да успеят.

Руснаците донесоха мира в Европа и заради това паметниците на Червената армия в много европейски страни стоят като светиня. Всяка година хора поставят цветя пред тях, защото пролятата кръв е неизплатим дар. Той те задължава не политически, а емоционално. Не може да се изплати с възклицания, а с благодарност и признателност.

Получават ли обаче те такава?

Нищо подобно.

В Украйна, например, наскоро хунтата гласува закон, който приравни бандеровците с героите от войната. Сега фашистите и техните потомци ще се ползват от същите социални придобивки като тези, които са воювали срещу тях. Съюзниците на Хитлер, неговата кървава секира в Украйна, бяха законово реабилитирани и най-позорното от всичко е, че Европа сега признава бандеровците. Същата тази Европа гледаше съвсем безпристрастно как на 2 май 2014 година в Профсъюзния дом в Одеса неофашистите горят живи хора и не реагира по никакъв начин. Заради това днешният 9 май е особено важен. Това е празник не само на победата, това е празник на паметта. Докато има хора, които се събират и отказват да се подчинят на господарите на амнезията, това ще е знак, че фабриката за промиване на мозъци няма да успее.

Денят на победата обаче е пряко свързан и с нашата страна. Отказът на българския президент да отиде в Москва на парада аз лично възприемам като заплюване на хилядите жертви на български войници, които дадоха своят принос в разгрома на фашистите. Това е опит за пренебрегване на величието на българската антифашистка съпротива, която още от 1941 година не спира своята битка. Днес е модерно „умните, красивите и богатите“ да се подиграват с партизаните и с техния подвиг, но това е просто симптом за цинизма на епохата. Именно тези хора, толкова обругавани сега, спечелиха своята битка. И не само я спечелиха, но и тези, които оцеляха, участваха в съграждането на една друга България, която имаше своите грешки, но която беше модерна, европейска, индустриална държава. Никой няма правото да се гаври с българските антифашисти, защото именно те бяха истинските европейци на своята епоха. Те не бяха гешефтари, преяли циници или нагли сноби, а хора-идеалисти, отдадени, светли, идейни и толкова истински, че не се поколебаха нито за миг да жертват своя живот в името на свободата. Точно тези хора има предвид Веселин Ханчев, когато в своята стихосбирка „Стихове в паласките“ казва убедено и гордо:

Аз за тая земя се сражавах.

С мойто тяло в окопа я крих,

всеки цвят, всеки хълм отстоявах

с карабина, омраза и стих.

Бяха мои и нейните рани,

всеки враг и по мене гърмя.

Затова съм аз неин стопанин,

господар съм на тая земя.

Ханчев се бие на фронта с немците и всеки, който смята, че на 9 май няма какво да се празнува, плюе и в неговото лице. Някои хора случиха на президенти. Ние случихме на палячо. Всичко това впрочем щеше да е смешно, ако същият този палячо днес не се опитваше да откъсне от залъка на всички бедни у нас 5 милиарда лева за ново въоръжение. Въпреки че според стандартите на нашите евроатлантици „ново“ въоръжение обикновено означава самолети от 1969 година, купени на кожодерски цени. А най-лошото от всичко е, че това оръжие е необходимо, за да бъде насочено срещу Русия. Истинският победител във Втората световна война почва да става неудобен, защото отказа да се подчинява на измислените правила и реши да се защитава от новата агресия срещу него. А през това време, като знак за гавра с паметта на всички българи, които загинаха през Втората световна война, България пак прие да я нареждат сред фронтовите държави и превива гръбнак пред чужди интереси, които никога, ама никога няма да се близки по дух на нашия народ.

Това са съвременните измерения на българската трагедия. Нашето общество потъна в невиждано неравенство, в неописуемо социално разделение и прослойката на имащите вече следва собствен дневен ред, напълно чужд на обикновените хора. И днес, когато отбелязваме 70 години от Победата, в която участвахме и ние, трябва да сме горди от нашите предшественици. Те ни показаха, че можем да бъдем горди като народ. Ако днес сме тук и още имаме силите да отбелязваме такива дати, това е, защото наистина сме стъпили на рамената на гиганти.

Поклон пред паметта на всички, които разгромиха фашизма!

Поклон пред паметта на всички, които вградиха костите си в нова Европа!

Поклон пред тези, които не се поддадоха, не се пречупиха и ни дадоха възможност днес да сме свободни хора!

Поклон пред българските партизани и антифашисти, които се жертваха, за да ни има нас!

Големият смисъл на всяко отбелязване на такава годишнина е никога да не забравяме. И заради това ви благодаря, че сте тук точно сега. Трябва да си спомняме за победоносния поход на онази Червена армия, която така нарита задниците на нацистите, че когато потомците на Хитлер пак решиха да се появят на историческата сцена, те се оглеждаха плахо и стреснато, да не би отнякъде отново да се появят червеноармейците и да ги пратят обратно в блатото.

И най-накрая, разрешете ми да завърша с един анекдот. Обажда се Ангела Меркел на Владимир Путин и му казва: „Володя, да знаеш, че няма да дойда на 9 май на Парада на победата“. Путин отговаря: „Много правилно. И без това не сме предвидили да има шествие на пленниците“.

Честит празник!
Александър Симов
 POGLED.info

DSC_4396-2

А нам уже нужна одна победа

Няма истински българин, който днес да не е проронил поне една сълза, гледайки военния парад в Москва и прекрасния концерт на Червения площад вечерта. Не е възможно цялата памет за историята да е изтръгната от нас, не е възможно да не си направим неминуемо жестоката равносметка. Жестоката равносметка.

Изгубихме голямата битка, приятели. Дадохме се този път напълно без бой. Лесно ни излъгаха, без да се замислят ни изиграха. Отново сме на страната на разрушаващата се и разрушаваща всичко по пътя си империя. Отново не познахме свободата. Поредният ботуш стъпи самоуверено на нашата земя, поредният завоевател излъга малките души на страхливия ни народ и големите амбиции на продажните ни лакеи.

Толкова сме малки и изгубени в самите себе си. Всеки в своя живот, всеки със своята болка, отчаяни, невиждащи изход. А звярът яде обезумял от плътта ни, и нашата Родина е вече оглозган скелет.

И аз днес пророних своята сълза. Душата ми беше пълна, гледайки триумфа на един братски народ. Това е триумф не над капитулацията на фашистка Германия. Това е триумф на историята, триумф на духа и паметта на един народ. Триумф на вярата, надеждата и любовта.

Велика страна е Русия, защото още пази своя дух. И днес отново съдбата на целия свят зависи от силата на този дух, от способността му да устои на огромния натиск срещу правото му да бъде себе си.

Ще ви призная, че днес много се срамувах. Не само от сричащия неадекватности наш президент, не само от надутия и самоуверен премиер. Срамувах се от народа си, от държавата си, от целия й елит. От всичко, което България е днес.

Ние вече сме държава, която изгуби своя дух. Продадохме го за жълти стотинки на едни пуканкоядци отвъд океана. Какво да кажа повече. Няма какво да се каже. Всичко е изговорено и ясно, но това не води до нищо.

Нещо ни пречи да бъдем народ.

Нещо ужасно много ни пречи.

И се надявам някой по-мъдър от мен да разбере какво е то.

Затова днес се радвахме на Победата, но не на нашата победа. Не сме готови да го изпеем като тях днес –

„А нам уже нужна одна победа,

одна на всех, мы за ценой не постоим…“
Автор: Христина Христова, завършила е Класическа гимназия и Българска филология. Проектира идеите си чрез словото в публицистика, есеистика, драматургия и създаване на специални събития.

Kavork-Kevorkyan

19 денонощия…Безсмъртният полк предупреждава

Народното въображение все още е живо, чувството за хумор – също. 
Ето ви един анекдот, нейде от мрежата: Меркел казала на Путин, че няма да идва на Парада. „Няма проблем – отвърнал той – не се предвижда участие на пленници.

Политическите лековерници, нашите включително, никога няма да проумеят какво се случи на 9 май в Москва. Същия ден Костов се обясняваше как е спасил парите си в КТБ. Един друг – той пък земеделски титан и по съвместителство министър на отбраната – не харесвал паметника на маршал Жуков, открит в Стрелча, и не пропусна да се похвали, ей такива неща. Маршала, при всичките му крайности и дори диващини, няма какво да го мелят палетата, за предпочитане е това да го прави един Виктор Суворов, макар че и той напоследък започна да си противоречи.

Плевнелиев, който не може да задържа нищо зад зъбите си, и той се обадил: „Като държавен глава не се впечатлявам от големи паради и оръжие за масово поразяване.“

Голямо нещастие е думите да те издънват всеки път, щом си отвориш устата, няма друг подобен случай. Държавният глава на една никаква държава, най-непрокопсаната в Европа, не се впечатлява – казва го един човек, който непрекъснато повтаря, че е държавен глава, сякаш все още не е сигурен в това.

Това беше най-тъпото и безсрамно нещо, което се чу около 9 май, и ние трябва да се гордеем, че беше казано на български език. Сякаш чуваме реплика от семейна свада, когато съпругът рогоносец високомерно казва на жена си: „Не се впечатлявам от теб!“ А става дума за честването на историческо събитие, което промени съдбата на света. Българският президент си е един жалък политикан, нека си го кажем направо. Той не се впечатлява, него едва го удържат да не се понесе срещу Москва с едничкия ни вертолет.

А вие от „Преса“ сте направо жестоки: в неделя поместихте снимка на Плевнелиев с японски туристи на площада пред „Ал. Невски“; японките са награбили нашия човек – те обичат да се снимат с каквото им падне, всички го знаете това.

Но е любопитно все пак кой им е подсказал, че този невзрачен минувач е президент, а отгоре на всичко и не се страхува от оръжия за масово поразяване. Най-вероятно е сам да се е представил. А ония викат „Хораа! Хораа!“ – това на японски значело „ужас“, понеже в онзи език нямало дума за „бедствие“.

До края на кариерата му тази снимка трябва да бъде гордостта на Пл. Трябва да я закачат на всяка свободна стена в президентството, за да му напомня непрекъснато какво мислят за него – за разлика от японците – българите.

А Парадът на Полка на безсмъртните на 9 май беше нещо неописуемо и това е слаба дума.

Няма как да не си кажеш, че никой не може да излезе на глава с руския народ.

А и единствено в руския разум може да се роди подобно нещо – най-малко 400 хиляди души само в Москва бяха понесли портретите на свои родственици, участвали или загинали във Войната. Този океан от фотоси бе величествен морален контрапункт  на демонстрацията на военна мощ преди това. 

Това бе величествен апотеоз на Паметта за жертвите. Мъничка отплата за преживяното от тях, а и от всички останали – и то без никакво политиканстване, без нечисти намеци, понеже Смъртта не търпи подобни неща.
Това беше Истинският Парад на Победителите

– такива неща хора като нашия Японец и такива като него не проумяват. Нашите политически дребосъци нямат сетива за подобни неща – между другото и заради това, че никога не сме печелили нито една война.
Това беше едно стъписващо Общение в страданието. Политиката е смешна пред подобно въодушевление – може би и затова не отидоха някои световни лидери в Москва.

Това въодушевление никога няма да секне.

Питаха една жена дали ще дойде на парада и следващата година. „Как не – отвърна тя. – Ние живеем от 9 май на 9 май!“ Както искате разбирайте тези думи. А един малчуган каза за загиналия си прадядо: „Той сигурно мисли за нас.“

Путин предостави Червения площад на народа даде му го под аренда за няколко часа – и направи страхотен удар. И също се включи в марша на Полка на безсмъртните, понесъл портрета на своя баща. Тъкмо да го заподозрем в демагогия, и той си призна пред една репортерка, че героите от този полк никога иначе е нямало да дефилират на Червения площад.

Парадът демонстрира една смазваща – за нас, анестезираните! – култура на Паметта.

Хиляди хора бяха ровили в архивите и издирили всяка троха за своите родственици – нещо, което е напълно непознато и невъзможно тук. Така руснаците разбират величието на човешкия живот. Гробът на прадядото е неизвестен, но наследниците му пазят негова карикатура за „фрицовете“, направена преди войната. За друг пък разказваха, че скрил у дома си репродукция на икона – тогава, когато събаряли църквите и когато по време на войната го обкръжили немците, мислено се помолил на иконата и така се спасил – руският мистицизъм си е жив и до днес.

Една възрастна жена спомена, че наоколо, на площада, група немци непрекъснато се извинявали: „Еншулдиген, еншулдиген!“ Репортерката я попита: „Вашите родители биха ли им простили?“

„Не знам – замисли се жената, – това е сложен въпрос.“

Плевнелиевци веднага биха им простили.

Едно момче разказа как на втората година върнали прадядо му от фронта и го пратили в лагерите да копае въглища – имаше и други такива признания, никой не фризираше Истината. Едно неколкомесечно бебе – Иван, разбира се – пък го возеха на количка танк.

Чуха се много и направо знаменити реплики. По този начин по време на Парада Обикновените хора написаха на живо историята на други Обикновени хора.

От тази история политиците се плашат

С основание.

„Докато помним, победата ни ще бъде непобедима!“ – така казваха мнозина.

Мъртъвците заслужаваха този парад.

Днешните лидери нищо не са научили от Историята, те я използват бакалски за конкретните си нужди – веднъж дъвчат Крим, за който вече не отварят и дума, сетне се захващат с Украйна. И се крият, когато трябва да се почете Денят, в който Злото бе надвито, понеже трябва да поддържат театъра с Украйна, където сметките пак не излизат. А какво общо има украинската бъркотия с победата над фашизма? Японките да ви кажат.

Все пак Меркел се домъкна в Москва – но ден по-късно, а тя трябваше да види на живо Парада на Полка на безсмъртните. И събра кураж да благодари на Героите. Думите й са многократно по-силни от присъствието й на площада, но усещането за неловкост остана. Не е лесно един германски канцлер да признае: „Нека кажа на руския народ, че аз като канцлер на Германия се прекланям пред милионите жертви, които ви причини войната, разпалена от Хитлер. Искам да напомня, че (…) Червената армия заедно със западните съюзници освободиха Германия от нацисткото господство.“

А един от участниците в Парада каза: „Не сме ви нужни като противници!“
Американците мълчат, и правилно: на всеки убит американски войник се падат 80 съветски.

В един момент репортерите се натъкнаха на правнука на Тито и това не бе изненадващо – Югославия даде един милион и 600 хиляди жертви по време на Втората война, което е най-много на глава от населението от всички страни, участвали в Касапницата.

Това бе Парад на дълга към Мъртвите. И една удивителна демонстрация на високата култура на паметта у този многострадален народ. Нашите страдания са незначителни в сравнение с неговите, но и най-малките изпитания ни разочароват. Последно се юрнахме през 1989-а: „Хайде на променитеееее!“ – сякаш Захари Бахаров щеше да раздава на всеки калпак по един джакпот; и бързо се свихме, задоволявайки се да търпим хора, които унищожават тъкмо общата ни Памет.

А 19 денонощия щели да са нужни, за да преминат през Червения площад всички загинали съветски войници.

Кеворк Кеворкян в. Преса

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: