Битката е за информационната матрица   Leave a comment


Достена Лаверн

Достена Лаверн е родена в Пловдив през 1974 г. Завършва средното си образование с отлична диплома от Националната гимназия за древни езици и култури в София и американската Гимназия „Гладстоун“ в Портланд, САЩ. Магистър ПО съвременна история и доктор ПО политическа антропология в Училището за академични изследвания, ЗД социални науки в Париж. Достен Лаверн живее в Страсбург и работи като журналист в списанието за култура на френския ежедневник „Ле Дерниер Нувел д’Алзас“. Дъщеря е на Мария Пиргова. В интервюта през 2010 и 2011 г. Достена Ангелова-Лаверн казва :. „Болката ми е в театъра, който се играе в тъмното В грубото използване на антикомунистическата риторика за конюнктурни цели, в създаването на мита за неопетненото от властта гражданско общество, за да се предотврати създаването на истинско такова … Тая надежда, че младото поколение ще допринесе за това политиката да служи на общите интереси и на ценностите на обществото. Затова обаче е необходимо първо тези интереси и ценности да се осъзнаят и формулират в контекста на настоящата сложна икономическа и духовна криза. „

/Поглед.инфо/ Интервю на К. И; ЕФФО АНДРОЛОВА  ВОЛГИН С ДОСТЕНА ЛАВЕРН, доктор ПО политическа антропология, автор на „Експертите на прехода“, журналист и преподавател в Страсбургския университет.

Как усещаш медийната цензура в Европа?
Бих започнала с един пример. При встъпването във втория си мандат през януари 2013 г. Барак Обама оповести намеренията си, свързани с подписването на Трансатлантическото споразумение (TTIP) между САЩ и ЕС. Бях убедена, че изявлението на американския президент ще предизвика реакция и коментари в европейските медии още на следващия ден. Това не се случи. Нито на следващия, нито на последващия ден. Само ПО трети канал на френската държавна телевизия Франс 3 споменаха новината мимоходом. Трябваше да се изчака почти година, за да излезе подробна статия ПО темата в „Монд Димпломатик“, и то, подписана от американски автор. Примерът е показателен за начина, ПО който функционират медиите в Западна Европа и у нас. Контролът върху това, което трябва или не трябва да се коментира и изнася като новина, изглежда почти административно централизиран. Той се осъществява включително и с помощта на мрежите на тинк-танковете. През 2007-а бе създаден например Европейски съвет ПО международни отношения (Европейски съвет за външни отношения) По модел на американския Съвет за международни отношения (Съвет за външни отношения). Финансиран главно от фондацията „Отворено общество“ на Джордж Сорос, този тинк-танк има офиси в Париж, Лондон, Берлин, Мадрид, Рим, Варшава и София, където българското бюро е оглавено от експертката на ЦЛС Весела Чернева. Освен познатите ни експерти, глашатаи на неолибералните политики в България и в Европа (Иван Кръстев е сред учредителите на този тинк-танк), в него членуват и редица представители, главни редактори и видни журналисти на основните европейски медии, като директора на вестник „Монд „Силви Кауфман, едиториалиста и президент на административния съвет на“ Монд „от 1994 до 2008 г. Ален Менк, влиятелната телевизионна журналистка Кристин Окрент, немския едиториалист от „Ди Велт“ Михаел Щюрмер, директора на „Ел Паис“ Луис Басет, президента на Би Би Си Тръст Крис Патън и т.н. Една от основните задачи, която организацията си поставя, без да крие, е да упражнява влияние върху външната политика на Европа, като съгласува едновременното разпространение на анализи и информация в европейските медии. Дори списание „Икономист“ подчертава парадокса, че именно тинк-танк с американско финансиране се опитва да „спасява“ външната политика на ЕС (Брюксел се нуждае отчаяно от далеч ПО-открит дебат за идеи, 7 юни 2007 г. The Economist).

Откъде основно идва контролът върху това, което трябва да излезе, и това, което не трябва? Глобалният капитал?
Информацията е стока, но и оръжие в ръцете на господстващия в момента глобален капитал, който я използва директно като средство за политическо инженерство и управление на държави, население, територии. Тя служи дори за сондиране на евентуални обществени нагласи и реакции, преди да се вземат определени решения. Пуска се слух например, че ще се строи даден обект с неясни екологични последствия за местното население, и в резултат на реакцията се предприемат По-нататъшни стъпки в медийната кампания и дори политически действия.

Какъв е тогава шансът за независимо говорене?
Почти нулев, що се отнася до големите официални медии. И с това убеждение живеят вече много западноевропейци, които са изгубили доверие към платената журналистика. На какво основание може да се има доверие на медии, чиито собственици са банки, производители на оръжие и т.н.? Получава се ефектът на стария тоталитаризъм: четем официозите със съзнанието, че те изопачават, крият или дори фабрикуват информация. Проблемът е, че за разлика от преди вече няма Би Би Си или „Свободна Европа“, с които да сравним информацията или гледната точка. Хората просто са се отказали да четат и дори да купуват големите вестници в Европа, които са на постоянни дотации от капитала и от държавата, която също е приватизирана и е средство за управление в интерес на капитала. Това обаче ни най-малко не притеснява собствениците на медии, защото нарушаването на доверието към журналистите и унищожаването на публичното пространство, в което вече няма авторитети, е чудесна предпоставка за фрагментиране на общественото съзнание. Ако някой се осмели да направи анализ, който влиза в разрез с интересите на неолибералната докса ПО теоретичен или конкретен повод, той бива заклеймен като поддръжник на конспиративни теории. Няма критична общност, която да гарантира интелектуалната етика. Всеки е сам плувец в океана от информация и интерпретативни модели. От друга страна, интернет е пълен с всякакви конспиративни, духовни, псевдодуховни, комерсиални, здравни и т.н. теории … За всеки според вкуса му. Умните търсачки веднага му доставят още по темата, още ПО вкуса му. Така всеки се капсулира в свой ​​свят, където му се предлагат от политически, духовни и артистични до козметични, текстилни и хранителни продукти. И той лайква до второ пришествие … Но това не води до формиране на критична общност, а до все ПО-засилващи се процеси на алиенация (отчуждение). Неолибералният модел се освободи от журналистите и интелектуалците, както и от демокрацията, ПО твърде безкръвен път. Друг е въпросът, че тези процеси на разграждане могат да се окажат предпоставка за създаване на нов вид постмедийно общество, базирано на друг вид комуникации, за което може само да гадаем …

Къде е ПО-лесно човек да бъде искрен, у нас или в Европа? Става дума за медиите.
Нека не забравяме, че ние отдавна сме част от Европа без значение какви са местните ни митологии. И в Северозападна, и в Югоизточна Европа, макар и ПО различен начин, е трудно да изразяваш свободно критично мнение в официалната преса и медии. Въпрос на лична етика и морал е журналистите и интелектуалците да продължават да го правят с цената на загуба на позиции или материални облаги. Всички ние сме отговорни за загубата на чувствителност на обществото ПО жизненоважни теми, като цената на човешкия живот, на човешкия труд, на правата и свободата. Твърде обезпокоително е например, че една страна като Франция с дълбоки традиции в идеите за човешки права допусна тази пролет така безстрастно да бъде приет закон, накърняващ личната свобода в името на борбата срещу тероризма. Също така твърде малко се говори за плановете на капитала във взаимодействие с държавните и наднационалните администрации за пускането в действие до десет години на така наречения индустриален интернет, който чрез алгоритми ще контролира и движи редица производства, но също така и социални услуги, като болници, училища и пр. Това означава масово съкращение на работни места, тотален контрол върху населението и проспериране на една малка прослойка богоизбрани фашизирани елити върху руините на хилядолетни култури и традиции. В този смисъл въпросът, пред който е изправено човечеството, е свързан с изначално премисляне на смисъла на човешкия живот и общество, но като че ли журналистите и интелектуалците са изгубили ума и дума, понесени от течението на инертни модели от миналото. Така тези важни въпроси са оставени да се разискват на терена на конспиративните теории и биват лишени от пряко влияние върху политическия дебат.

Защо в Европа, люлката на демокрацията, във всички тези класически силни страни като Германия, Франция, Италия, ако щеш … не се формира съпротива срещу тази цензура …?
Съпротива има, но тя много трудно може да преодолее манипулативните медийни и политически технологии. Освен това обществата в тези страни са години наред приспивани от консуматорския модел на съществуване включително и интелигенцията като вид привилегирована прослойка. Тя е отглеждана в университетите, чийто брой неимоверно нараства след Втората световна война, ухажвана е от фондации и спонсори с конференции, пътувания, проекти … Кризата обаче, довела до отнемането на привилегиите и материалната осигуреност на част от интелектуалния и университетския елит, води до неговата радикализация в редица европейски страни. Най-вече в полето на хуманитаристиката, която е подложена на масово орязване и морално унижение. Един професор ПО социология във Франция, който е инвестирал години от живота си в дисертации и конкурси, получава заплата, сравнима с тази на чистачка в мултинационална частна фирма … Това не ни ли напомня с нещо процесите у нас след 1989-а? Въпросът е обаче дали тези процеси ще доведат до тотално смазване на интелектуалната критичност и разкапване на социалната тъкан, или ще стреснат и събудят обществата. В този смисъл примерът с гръцкото „не“ е интересен. От седемдесетте години насам, особено след диктатурата на полковниците, гръцкото общество изпада в сладка консуматорска дрямка. Не е случайно, че през осемдесетте години то вече престава да ражда поезия, музика и изкуство на висотата на Елитис, Рицос, Хадзидакис, Теодоракис и т.н. Шокът, на който гърците са подложени от 2010 година насам, изглежда, обаче събужда дълбоко заспали инстинкти за духовно самосъхранение на общността, което влиза в разрез с прекия икономически интерес. Гърците не са наивни. Казвайки „не“ на грабителската политика на финансовия капитал, на стъпкването на националната им демокрация, на информационната война, която до последно си служи с примамки и заплахи, те знаеха, че няма да спечелят краткосрочни материални облекчения. Тук обаче се включва една отдавна изтрита от неолибералните речници думичка: въпрос на чест, както пее и в един от последните си албуми Боб Дилън. Лишавайки обществата от облагите на консуматорството, неолибералните политики е възможно да доведат до неочаквано дълбоки процеси на събуждане на културните матрици на старите нации, които се включват само в момент на заплаха от материално и духовно заличаване. В Гърция днес се възражда споменът за Гражданската война (1946-1949 г.). Почти всяко семейство има спомен за убити или измъчвани от десните режими, които ПО време и след Гражданската война не се поколебават да изкореняват лявата заплаха с всички възможни средства. Това е и темата на повечето филми на световноизвестния им режисьор Тео Ангелопулос, който бе убит от мотоциклет в центъра на Атина, преди да успее да довърши филма си за гръцката криза. В други страни тези процеси на възраждане на историческата памет могат да доведат и до неочаквани ренесанси на националфашистки и други разрушителни идеологии. Процесите са взривоопасни, но в никакъв случай еднопосочни.

Да, но виж какво стана накрая с гръцкия бунт.
Гръцкият бунт може и да бе смазан, както са били смазвани и въстанията срещу Османската империя на Балканите. Те обаче се превръщат в символ и вдъхновение, които водят до последващи действия. Живеем в тиха война, битки се губят и печелят, но краят остава неизвестен. В много европейски страни, включително и във Франция, Гърция и политиката на СИРИЗА будят симпатии сред населението, въпреки че това не се афишира. От историческа гледна точка е интересно да се забележи, че гръцкият въпрос става европейски в епохата на формирането на националните държави през XIX век и днес в разгара на разпада на националните суверенитети. Сблъсъкът с Германия се корени също далеч в историята. Още през XVIII век, когато, от една страна, Винкелман идеализира наследството на Антична Гърция, а, от друга страна, в Германия се утвърждава идеята, че истинските наследници на тази основополагаща европейските идеали цивилизация са именно немците … Първият гръцки монарх след освобождението на страната от османско робство е от баварска династия. Византия се отрича още оттогава като ретроградно ориенталска империя, а модерните гърци като невъзпитани брадясали православни селяни. Подобна теория защитава в съвремието и Хънтингтън в прословутата си книга „Сблъсъкът на цивилизациите“, а дори и българопроизхождащата Юлия Кръстева. В такъв смисъл сблъсъкът е не само на икономическо, а и на културно-цивилизационно равнище. Западният модел изпада в предсмъртна агресивна конвулсия и заплашва да повлече със себе си целия свят.

Къде са интелектуалците на Франция, които винаги са се съпротивлявали?
Официалната интелектуална сцена на Франция претърпява огромна промяна след 1968 година. Този свещен за лявата интелигенция символ на младежката революция ще претърпи нов исторически прочит. Оказва се, че най-вероятно става дума за първата „оранжева“ революция в Европа, която подменя интелектуалния елит, особено в полето на медиите, издателствата, университетите и т.н. Тя е носител на свободоутвърждаващи и иконокластки антипатриархални идеали, от една страна, а, от друга страна, на дълбоко консервативни процеси на интелектуален конформизъм. Много от пионерите на постмодерната философия днес признават задънената улица на този всепоглъщащ и в крайна сметка духовно опустошителен циничен концептуализъм, с който неолиберализмът си услужва, за да изкоренява културните традиции и етика. Съвременни автори като литературната критичка Ани Лебрюн, социолизите Люк Болтански и Ев Чиапело, антроположката Джанин Уедъл, философите Дани-Робер Дюфур Абонамент Бернар Стиглер, а и много други анализират последствията на тези процеси в наши дни като „делириум“ на западното общество, водещ до заличаване на субективността в политически, социален и културен план. Свидетели сме на паралелна стерилизация на семената от фирми като „Монсанто“ и на стерилизация на въображението в полето на изкуството и на политиката. Това се постига най-вече чрез институционализиране на бунта, дисидентството и инакомислиeто чрез постепенното им превръщане в мода и в маркетингов продукт, тоест в продукт на спекулация, на покупко-продажба. След падането на Берлинската стена например в Западна Европа много хора натрупаха интелектуално и финансово признание, като си измислиха дисидентски биографии и продадоха миналото си в подходяща опаковка. Извън пазара, било то и интелектуален, няма живот. От друга страна, се наблюдава изтощаване и капсулиране на елитите, които прожектират идеята за плурализъм, многообразие и избор, докато всъщност функционират единствено на паразитен принцип. Изолирайки се от масите и обричайки ги на стадна бездуховност, разрушавайки природата в името на лични интереси, те се отказват от сътворчество с общността и се впускат в нарцистично самозадоволяване, свързано с наркотици, секс и желание за безсмъртие на основание на тяхното уж свръхчовешко надмощие. .. Мартин Скорсезе много добре е описал това във филма „Вълкът от Уолстрийт“. Става дума за процеси, които в крайна сметка възпрепятстват еволюцията на обществата във връзка с директния опит от реалността и конкретните заплахи за оцеляването им: екологичната заплаха, опасността от употреба на оръжия за масово унищожаване, претенцията на технологиите и на властта да подчинят живота във всичките му форми и не на последно място прекъсването на приемствеността като жизнен, ценностен и културен опит между поколенията.

Това прекъсване на приемствеността и култивирането на невежеството целенасочено ли се насажда, или от само себе си се случва?
Подобни процеси се наблюдават в най-суровия им вид в някои страни от Средна и Латинска Америка, където местното население бива изпъждано от родните му места и територията бива усвоявана за икономически цели от мултинационални компании. Прекъсва се връзката с традиционния им начин на живот, със земята и духа на предците им. Хората се превръщат в човешки отпадък, живеещ на улицата в мегаполисите. Виждала съм го с очите си в Меделин и в Манагуа. От друга страна, на стотина километра от Манагуа, близо до вулкана Момбачо, все още някои малки селски общности са останали непокътнати. Гледаш децата как отиват на училище на кон, спретнати, с бели ризки и вирнато чело. Може да са много бедни, но си имат своя градинка, свой ​​поминък, рисуват техните съдове, останала е тази приемственост и връзката с природата и света изобщо. В Европа процесите са ПО-малко очевидни, но и тук нарушаването на приемствеността заплашва да избухне като антропологична бомба след ПО-малко от три десетилетия. Виждам объркаността на моите студенти, които трудно се ориентират в смисъла на това да се обучават и да съзидават. Смразени са от страх, че ще останат безработни, съсипани са от прагматичното мислене, което им се насажда във възраст, когато трябва да се упражняват в мечти и да разширяват кръгозора си. И все пак те са избрали антропологията с идеята да разберат нещо за света извън клишетата. А ето, че в момента с европейска директива се налага тази специалност да бъде окастрена и да съществува единствено като приложна наука за интеркултурен диалог в услуга на бизнеса, който се нуждае от ПО-добро управление на конфликти и напрежения, свързани с културните разлики .. , Съпротивата на една шепа учени остава световнонеизвестна, но последствията от съсипването на интелектуалната автономия са огромни.

Наблюдаваме едно деградиране на идеята за ЕС … Живееш в Страсбург. Как изглежда ЕС от неговия център … Какво мислят обикновените граждани за Европа и за смисъла на ЕС?
Това обезсърчение се наблюдава не само в обществото, но дори и сред служителите в самите институции на ЕС. Съюзът губи притегателна сила поради липсата на ясна идея за развитието на своите институции, геополитическа ориентация и т.н. Сриването на социалната държава в Западна Европа срина до голяма степен и вярата в ЕС. Но Европа губи най вече битката за информационно-интерпретативната матрица в света. Именно за нея се води война, не толкова за петрол и ресурси или дори за пазари, а за това кой ще получи надмощие в овладяването и използването на менталната и социалната енергия на обществата в пряка връзка с начина, ПО който те се самовъзприемат. Векове наред Европа е водеща в това отношение, но след Втората световна война тя постепенно изпада в дълбока криза на идентичността, което постепенно проличава и в полето на културата и изкуството. Теоретици като Адорно провъзгласяват за невъзможно лиричното и сакралното изкуство след трагедията на Аушвиц. Съвременният творец все повече е насърчаван да експонира пустотата на вътрешния си свят и на битието, пълната разруха. Затворен в интелектуалния зандан на концептуалното, той се превръща в чинен служител на проектната мода, на борсата на идеите. Влезте в един музей за съвременно изкуство в някой голям европейски град и си отговорете честно с какво тази гледка ме вдъхнови, насърчи, оплоди … Десетилетия вече никой не смее да каже, че царят е гол, много се осмелиха да се присмеят и да разфасоват умъртвения Бог на Ницше. Колкото и да звучи далеч от политиката, тук се корени и днешната трагедия на ЕС и на Европа – в липсата на градивно вдъхновение.

Аз имам усещането, че САЩ се нуждаят от ЕС, за да могат лесно да управляват цяла Европа, но не от силен ЕС, който може да бъде самостоятелен геополитически фактор, а от ЕС в полуразпад, с фиктивно управление, което да гарантира приклекналост спрямо интересите на САЩ …
Въпросът е в елитите. Има определено несъответствие между предизвикателствата на времето и елита на Европа на политическо, културно и интелектуално ниво. Този елит в ПО-голяма си част е обучаван в САЩ, свързан е с финансовата и информационно-интерпретативната мрежа на тази страна. Този елит много често взема решения и управлява в разрез с чувствата и нуждите на европейските народи. Това създава почва за бунтове, социални и етнически конфликти.

Въпросът е какви ще са исканията на подобни бунтове. Дали ще искат повече справедливост, или ще искат капсулиране на отделните държави, или разпарчетосване, сегментиране и пр.
За мен СИРИЗА и „Подемос“ бяха един шанс за Европа тя да поеме По пътя на уважението към народите. Шанс за левицата да поеме отговорност и да защити интереса на гражданите срещу грабителската и античовешка политика на капитала. Тези партии съвсем не са радикални, те просто са истински леви. Но, разбира се, лявото и дясното са доста условни понятия днес, когато битката се води на ниво съхранение на хуманизма и на планетата като цяло.

Доскоро се говореше за двумоторната Европа – Франция и Германия. Сега Франция я обезглавиха, остана само Германия, ПО-лесно се управлява само тя, даже няма ядрено оръжие.
Не само няма ядрено оръжие. Германия все още не е независима държава, защото при избора на всеки канцлер важи така нареченият Канцлер акт, чрез който САЩ ратифицират този избор. Във Франция се наблюдава все ПО-голяма липса в доверието към институциите и демокрацията. Силно впечатление направи едно интервю през юли на министъра на икономиката Емануел Макрон, в което той казва :. „В демократическия процес и неговото функциониране има една липса Във френската политика липсващата фигура е тази на краля, чиято смърт, убеден съм, не бе желана от френския народ Терорът предизвика един колективен емоционален вакуум:. Краля го няма!“. Фактът, че един социалист в официално интервю призовава фантома на роялистка Франция, говори наистина за дълбока криза на демократичния модел. Нека си припомним контекста на избирането на Симеон Сакскобургготски за премиер в България … Липсват водещи и вдъхновяващи фигури в политиката, защото партиите са се превърнали в колхози за средноинтелигентни кариеристи бизнесмени.

Още на партийно ниво се елиминират силните фигури, за да останат такива като Оланд.
Стигаме отново до този основен проблем в политическата антропология. Това е проблем номер едно в момента. Проблемът за излъчването на елитите и за ендогамността на тези елити, които се самовъзпроизвеждат, като се капсулират. Социалният асансьор отдавна не работи. Връзкарството и корупцията не са инциденти, а структуродвижещи механизми. Проблемът с фамилиите в политиката не е само гръцки. Синът на Саркози е в политиката. Сеголен Роаял е съпруга на Оланд, така както Хилъри е на Бил. Елизабет Гигу, кандидат в предварителните избори за президент на Франция и дългогодишна кметица на Лил, е щерката на Жак Делор. Щерки, синове, любовници … Ципрас се опита да разбие схемите на този уморен, корупмиран и дори извратен елит, който вече няма сила за нищо и единствено си пази рентиерско-паразитните позиции. Този елит не се интересува от нищо, свързано с реалната еволюция на материалния и духовния свят на човечеството. Но хората все повече осъзнават задънената улица. Традиционният френски социалистически електорат надали ще гласува за Оланд на следващите избори …

Марин льо Пен ли е изходът? Идването на националистически партии … на власт. Спомням си един дебат ПО френската телевизия с бащата на Марин льо Пен, когато всички политици се надпреварваха да казват какво ще дадат на емигрантите, как ще ги интегрират, и Льо Пен простичко каза: „Ще им дам 24 часа!“. Хаха. Тогава обаче проблемът не беше толкова остър, сега има огромно напрежение …
За съжаление аз мисля, че тези десни партии са част от статуквото. Те са част от сценария. Те не са извън сценария. Тези, които наистина бяха извън сценария, бяха СИРИЗА и „Подемос“. Знаем кой даде ход на Льо Пен във Франция навремето. Направи го самият Митеран. За да може да се направи баланс, за да може да се спечелят следващите избори. Партията на Льо Пен не е партия, създадена сега. Стигматизирани и оплюти, сякаш са извън матрицата, те играят ролята на жокери и балансьори в схемите на политическите изборни технологии. За съжаление те подготвят общественото мнение и за евентуален изход от демокрацията, за диктатура.

Беше кандидат за евродепутат на БСП. Какво можеш да кажеш за БСП сега?
Струва ми се, че БСП страда от трудността да възпроизведе ляв елит и това се дължи най-вече на факта, че младежката й организация е изцяло подчинена на партийния елит. Тя даже ПО статут не е самостоятелна и действа по задание. Така в нея се оказват привлечени най-вече хора, които си служат с партията като с кариерна стълбичка, без да се интересуват от идеи и представителство на интересите на младежта. Липсва искрата, така характерна за лявата младеж. Младежката организация не излиза дори със становища По въпросите на образованието, на конкретните проблеми на Студентски град и т.н. проблематики, които пряко касаят младите хора. Партията като цяло губи доверието като изразител на националните интереси, които в момента са свързани с духовното и демографското съхранение на България. Днес според мен политическата сила, която успее да мобилизира инстинкта за съхранение на българския код – на физическо и на културно ниво, с реални действия в полето на образованието, културата, здравеопазването и социалните грижи, ще върне доверието на избирателите. Приказките и т.нар. леви дискурси за свобода, равенство и братство, а дори и за демокрация са крайно опорочени от политическата практика и вече не могат да вдъхновяват и да задвижват процесите на съпротива срещу неолибералната мелница.

Какво очакваш от местните избори, които предстоят сега?
Предполагам, че там нещата вече са решени. За съжаление Волен Сидеров, както и Марин льо Пен, се оказват често единствените политици, които си позволяват да изговарят истината. Волен Сидеров заяви по БНР, че изборът отдавна е закупен. Гласуват предимно тези, на които им е платено за това, а другите с достойна походка подминават урните, отвратени от тази „мръсна“ политика. Дори във Франция целенасоченото отвращаване на хората от политиката е в ход. Вестниците непрестанно маскарят политиците и доказват на избирателите, че от тях нищо не зависи, като лицемерно ги подканват да упражнят правото си на демокрация дни преди насрочения вот.

Добре, може ли да има някаква обществена енергия, която да идва отдолу и да може да за храни някакво автентично протестно движение? Или всичко е толкова обримчено в мрежи и схеми, че дори да се появи нещо автентично, то веднага ще бъде хванато в капана?
Труден е отговорът на този въпрос. На базовите нива в обществото се задействат защитни имунни системи, които не се отчитат от сондажните технологии. Има преструктуриране и на духовно ниво. И тук според мен двуполюсният дясно-ляв модел на управление губи почва. Още повече в България, където след падането на Стената, ЗД обективни причини лявото носи консервативен заряд, а дясното се позиционира, поне в началото, като революционно. Голямата битка днес е между елитите на финансовия капитал и хората на труда, между кредиторите и насилствено задлъжнялите общества, между поробители и поробени. За съжаление в света на непрестанната прожекция на илюзии тези елити си служат и с лявоориентирани идеологически фрази и идеали за свобода и плурализъм, феминизъм, толерантност към полово самоопределение и т.н. Реалността се подменя с прожекцията, съществуването с представата, която искаме да създадем за него. От утре мога да реша да съм мъж, да си платя за това дори, но представете си, ако искам да стана и куче, защо не, та нали съм със свободна воля, стига да мога да си плащам за това? Именно смесването на реалност и илюзия, на истина и лъжа е опустошително средство за потискане на обществено съграждащите процеси. Лъжата, която представи бомбардировките на НАТО в Сърбия през 1999-а като хуманитарна акция в името на демокрацията, беше един от съществените компромиси, които минираха бъдещето на обединена Европа. Натрупването на лъжата, безпардонна, безцеремонна и цинична, тъпчеща и неумолима, е с непредвидими последствия за обществата, които са неспособни да се разбунтуват и попадат в клопката на цинизма и недоверието. Не случайно днес писател номер едно във Франция е именно Мишел Уелбек. През април 1999-а той представяше книгата си „Елементарните частици“ в една атинска книжарница и се изказа ПО невероятно циничен начин за съдбите на хората на Балканите … В първата си поетична книга той пише за смъртта на баща си: „Той изстива в пикнята си с едно леко ръмжене „. Днес неговата книга „Подчинение“ описва Франция през 2022 г. като страна, управлявана от Мюсюлманското братство в коалиция със социалистите и либералите, обединени срещу Марин льо Пен. Събитията се разказват от името на един депресиран асоциален университетски преподавател, който в крайна сметка приема исляма като единствената свежа сила, способна да вдъхне енергия на обществото, да разреши проблемите на безработицата, като забрани на жените да работят, да разреши емоционалната недъгавост на мъжете, като наложи полигамията, и т.н. Книгата сублимира дълбоките страхове на френското общество, като говори за неизбежната гражданска война, която лумва в пропастта, отворена между „хората и тези, които от години говорят от тяхно име, политици журналисти“ … За съжаление обаче Уелбек само концентрира ужаса и безизходицата на хванатите в клопката на перверзията и цинизма общества. Затова всъщност битката е за интерпретативната матрица, за връщането на вярата в човека и възможността му да живее, като се стреми към красота и хармония. Не може да показваш на обществото само огледалото на вулгарното и низкото в него. Порнографията е другото лице на смъртта, на застиналите форми без развитие, без изход към сакралното пространство, където човекът черпи вдъхновение за съграждането на живота и обществото. Нека се върнем и към филма По сценарий на Константин Павлов „Илюзия“. Този филм от осемдесетте години продължава да бъде актуален и днес. Качена на дървото – символ на живата връзка със земята и света, абстракцията убива селото. Абстракцията, концептуалната клопка, която може да изкара черното бяло и бялото черно, изтръгва корените на етиката, която е в пряка връзка с дълбокия респект към живота. От какво има нужда днес това село, това общество? От учители, лекари, строители … Не от цифри, които се въртят в компютрите на борсата и които ни карат да им се кланяме, не от роботи, които ни подават с лъжица супата в старчески домове и ни погребват По ред на номерата. Наскоро гледах филм, в който един самотник се влюбва в собствената си роботка – програма за компаньонка, с която ежедневно общува. Тя започва да се наглася според неговите реакции, да се учи от него и в един момент едва ли не тя се превръща в дух. Тук вече опираме в метафизиката, а именно до въпроса, може ли да се възпроизвежда изкуствено душата на човека. Според немския философ Питър Слотърдайк, ляв философ, с когото правих интервю преди 10 години, сме свидетели на фалита на политическата философия от Платон до сега, което идва да покаже, че единственият изход на човечеството е да се подобри чрез генна модификация … Тези негови изказвания го противопоставиха остро на Юрген Хабермас в немската преса. Става дума за едно опасно връщане към ценностите на фашизма и нацизма, за това предупреди отново съвсем наскоро Юрген Хабермас, заклеймявайки политиката на канцлерката Меркел като похабяване на имиджа на следвоенна демократична Германия. Какво ни чака след политиката на остеритет, когато има план за съкращение на 60% от работната ръка в бъдеще, тези хора къде ще отидат? На сапун? Или на биомаса, както ни показаха в един от последните си филми режисьорите на „Матрицата“. Но изкуството, стремежът към свобода са неизличими …

Какво се случва с изкуството при подмяната на истинския свят с фалшив, съставен единствено от вещи и разхищение?
Изкуството се подчини на модата и на борсата, на дифузната власт на капитала. И престана да вълнува хората. Във Франция днес да си поет е, все едно да кажеш, че си привилегирован нехранимайко и откачалник. Къде са поетите, които могат да развълнуват, да вдъхновяват, да изразяват чувствата на хората? Дори рап певците са с ограничен срок и обсег на въздействие. Поканена на Международния фестивал на поезията в Меделин в Колумбия, станах свидетел на нещо, което в Европа отдавна сме забравили. Десет хиляди души на един стадион слушат поезия. Майки с деца, бащи и дядовци, интелектуалци, бизнесмени, безработни, всякакви … Какво е това ?! Общество. Но знаете ли, имам чувството, че енергиите на българското общество все още не са умъртвени, макар и да са дълбоко окопани в рудника, както се изрази писателят Антон Дончев в едно интервю, посветено на 24 май тази година. Прекрасни художници, музиканти, поети и писатели творят, макар и да остават сравнително неизвестни за широката публика. Много българи патриоти с чувство за национално достойнство, за език, за култура и пр. се култивират извън България наред с промитите мозъци, които ни пращат, за да управляват от името на чужди интереси. Има над 200 български училища в Европа. Включително и дъщеря ми, която вече перфектно знае български, ходи на българско училище всяка седмица. Тя се връща през ваканциите в България, както се връщаш у дома. Всичко това са семена, които ще покълнат и ще дадат плод на едно ново общество в момента, когато политиката узрее за тях.

Имаш цяла книга, посветена на механизма, ПО който са ефективни агентите за влияние. Как мислиш, че може да се противодейства на този инструментариум? Те са оглавили и едните, и другите партии, те са навсякъде.
Залагам на еволюционни процеси, но на бърза еволюция. Тоест на нещо между еволюция и революция. От една страна, трябват спасителни инжекции за самата система, защото срути ли се, се срутва всичко. В момент на срутване например никой не знае как може да се употребят оръжията за масово унищожаване. Затова трябва да се включат всички имунни защити на самата система, но не за да се запази празната й черупка, а за да се инжектира обратно в нея смисъл с бърз еволюционен заряд. Например социалистическите партии можеха да почерпят такъв заряд в движения като СИРИЗА и „Подемос“. Всеки на своето ниво следва да се погрижи за това вливане на смисъл. В момента например подготвям експериментална антропологична лаборатория и семинар към Форума за световна демокрация в Съвета на Европа. Идеята е тази лаборатория да експериментира на няколко нива: първо, като предложи опита на т.нар. екзотични общества и малки човешки общности в обсъждането и прилагането на нови демократични форми в Европа, и, второ, като самата тя изпробва оригинални демократични модели на организация на академично-експертни общности, в които участват студенти, преподаватели, представители на различни социални и професионални кръгове и европейски институции.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: