Глобалният фашизъм чука на вратата ни!   Leave a comment

110425094347-200x184

Нако Стефанов – Професор, доктор на философските науки, д-р по история, японист и изследовател на Източна Азия – Китай, Корея и Япония, специалист по управление

Днес проблемът за фашизма вече не е въпрос на история. От ден на ден той става все по-важен и животрептущ предвид имащите място сега политически и икономически, геополитически и геоикономически процеси в глобален план, в които все по-ясно започват да се проявяват „кафяви тенденции“. Ето защо, макар и в един кратък материал ще се опитаме да разгледаме основните моменти, характеризиращи фашизма като същност и цели – вчера, днес и утре, както като световно явление, но също така и в неговите вчерашни и днешни прояви у нас в България.Несъмнено да се пише за фашизъм в съвременни условия не е лесно. Самото понятие „фашизъм“ стана характеристика, лепваща се, например, от неолибералните средства за масова информация на всеки политически противник, който не им се харесва. Затова ще чуем, че Путин е „руски фашист“, както и може да се сблъскаме с термина „исламски фашизъм“. Да не говорим за това, че всяка проява на национализъм с „лека ръка“ е обявявана за фашистка, особено ако тя е насочена срещу „правилните“ политики, осъществявани от Брюксел и Вашингтон.

Що се отнася до сегашната обстановка в нашата страна, нещата, като че ли са още „по-объркани“. Даже мастити „леви“ изследователи с „апломб“ утвърждават, че в България никога не е имало фашизъм. Значи това някакво си там „Септемврийско антифашистко въстание“, да не говорим за „Антифашистка борба в периода 1941-1944 год.“, са просто инсинуации на „комунистически догматици“. А „дружбата“ на управляващия режим в същото това време с „приятеля Хитлер“ е просто една такава „купонна забава“. Няма да коментирам възгледите и позициите на тези, които стоят „вдясно“, за които същия този режим е невинен като моминска сълза. Някои на Запад и други в бившия Съветски съюз, обявиха че Сталин и Червената армия са „истинските агресори“, а не хитлеристка Германия. Май скоро у нас също официално ще се утвърждава, че именно комунистите са упражнявали терор, а не властта. Тези властници, които по думите на писателя Антон Страшимиров през септември 1923 година „Клаха народа така, както и турци не са го клали!” Тези властници, които през периода 1941-44 год. даваха по 50 000 лева за отрязана партизанска глава и които избиваха невинни деца.

Ето защо за фашизма вчера трябва да се говори и спори за да се показва и преоткрива истината. За фашизма днес е нужно да се предупреждава, с фашизма днес трябва да се борим. За да не се допусне фашизмът утре да унищожи човечеството.

Фашизмът вчера

„Фашизмът вчера“ несъмнено е комплексно явление, което в различните етапи на своето развитие във времето демонстрира понякога противоречиви прояви. Това е една от причините, които позволяват отново да се повтарят редица заблуди. Ето защо ще се опитаме да проникнем през тези митове и заблуди за да се разбере каква е същността на този трагичен за човечеството феномен.

Първата важна особеност на фашизма вчера, с което той се отличава от т.нар. „класически десноконсервативни партии и режими“, господствали във времето на неговото възникване през 20-те и 30-те години на ХХ век в Европа, е, че той е срещу статуквото. Т.е. той е в известен смисъл противник на същите тези режими. Той е „революция отдясно“. Неговата т.нар. „революционност“, а по-точно борба срещу статуквото, произтича от факта, че фашизмът е „превантивна контрареволюция“. В смисъл на това, че е създаден да се справи предварително с евентуално революционно антикапиталистическо усилие, още преди последното да се формира и да се прояви. Не бива да се забравя времето на възникване на световния фашизъм – „Великата депресия“ от 1929-32 год. Световният капитализъм вече има „опита“ на такова усилие проявено от руските болшевики и най-вече резултатът от това усилие – СССР. Затова създава инструментите за „убийство в зародиш“ на заплахата за своето господство.

Второто, което трябва да имаме предвид, е различието между „фашизма-движение”, т.е. фашизмът на етапа на неговото възникване и борба за власт, и „фашизма на власт”, т.е. „фашизмът-държава”.Фашизмът-движение като борба срещу статуквото в условията на политическия процес излиза извън рамките на буржоазния парламентаризъм. Той се старае да използва инструменти, които класическите десноконсервативни партии по онова време избягват. Той се стреми да придобие масов характер, за което се старае да имитира действията на левите партии. Но подобна имитация изисква значително по-висока степен на манипулация. Последната може да се открие в много различни прояви. Например, официалното наименование на хитлеристката партия е Национал-социалистическа немска работническа партия(Nationalsozialistische Deutsche Arbeiterpartei -NSDAP). Нацистите се обявяват срещу „плутокрацията“, макар че под плутокрация те разбират преди всичко свръхбогатите еврейски кръгове…, и т.н., и т.н.

Това измамно „левичарство“ на фашизма му позволява част от работническата класа на Германия да се превърне в компонент на масовата база на фашизма. Но веднъж фашизмът дошъл на власт маската се сваля. В деня на провокацията извършена от нацистите – подпалването на Райхстага Хитлер изрича: „Това е божият пръст. Сега нищо не ни възпрепятства да смажем комунистите с железен юмрук”. А Херман Гьоринг заявява през 1934 год.: „Ние бяхме принудени да се отнасяме безпощадно с враговете на държавата. Не трябва да се забравя, че във времето, когато взехме властта, повече от 6 милиона души гласуваха за комунизма на изборите за райхстага през март и 8 милиона – за марксизма. В резултат на това бяха създадени концентрационни лагери, където на първо място ние изпратихме хиляди функционери на комунистическата и на социал-демократическата партии”(цит. по Виктор Шапинов „Что такое фашизм?“ в http://shapinbaum.livejournal.com/36789.html).

Фашизмът става това, чиято същност най-вярно е описана от Георги Димитров в резолюцията на XIII пленум на ИККИ (Изпълнителния комитет на Комунистическия Интернационал) и повторена в известния му доклад на VII конгрес на Коминтерна, а именно: „Фашизмът на власт е открита терористична диктатура на най-реакционните, най-шовинистичните и най-империалистически елементи на финансовия капитал” (Г.Димитров «В борьбе за единый фронт против фашизма и войны. Статьи и речи 1935-1937», Партиздат , ЦК ВКП(б), 1937 г.).

Имало ли е фашизъм в България?

Предвид коментираното дотук нека да се запитаме дали е имало фашизъм в България? Българският капитализъм от появата на първите негови форми още в периода на Османската империя, минавайки през Руско-турската Освободителна войно през 1876-78 год., изиграла ролята на буржоазна революция, снемаща редица от османските феодални и полуфеодални ограничения, пречещи на развитието му, до 9.9.1944 год., се проявява като закъснял, недоразвит, доиндустриален тип общество. Съответно това се изразява и в неразвитостта на социално-икономическите и съответно класовите процеси. Но дали тази недоразвитост влияе в такава степен, че да се говори за невъзможност на процеса на фашизация. Ще подчертаем, че за да има фашизъм са нужни две важни условия:

Първото условие е наличието на едра, олигархичен тип буржоазия. Такава, която е готова в името на защита на интересите си да пристъпи към упражняването на терористическа диктатура. И тук е нужно да признаем, че такава в нашата страна вече е изградена. Именно по време на Първата световна война на основата на спекулацията с военните доставки и недоимъка, причинен от военната обстановка, докато българските войници мрат по фронтовете, в тила се ражда крадливият и спекулативен български „едър капитал“. Формиран не чрез производство той е ориентиран не към създаване на богатство чрез съзидание, а обратното чрез кражба и „далавера“. Защото той никога не е знаел, не е могъл и най-вече не е искал да се научи да печели чрез производство и съзидание. Което го прави изключително опасен, тъй като всички са знаели и са осъзнавали, дори той самият, че неговото „благоденствие“ е построено чрез престъпления или действия близки до ръба на престъплението. Ето защо много скоро може да дойде възмездието. И този „едър капитал“ постоянно живее с този страх. Затова морално и физически е готов към осъществяването на терор спрямо собствения си народ, пренебрегвайки и разбивайки духа на национален солидаризъм създаден в предходните времена на национално-освободителна борба срещу османския поробител и за национално обединение, изразени в Съединението и Балканската война.

Второто условие е наличието не на реална заплаха, но просто на потенциал за такава, на потенциал на усилия, насочени срещу нашенския „едър капитал“. Да, такъв потенциал е имало в лицето на значими маси от мъже-камък, минали през огън и вода в три войни – Балканска, Междусъюзническа и Първа световна. Гневни мъже, защото техните най-искрени патриотични чувства са предадени и омърсени от „мръсната пяна“ – тогавашният „едър капитал“. И когато дошлото чрез избори на власт правителство на Александър Стамболийски тръгва, къде колебливо, а къде не, да „търси сметка“, тогава е нанесен превантивният фашистки удар.

Да, фашизацията в България, поради особеностите на българският капитализъм, не може да не протече в различни от „класическия фашизъм и нацизъм“ политически форми. Така например у нас никога не се създава масово фашистко движение, както това става в Италия и Германия. Българското общество, което през 20-те до началото на 40-те години, пък и по-късно, е основно селско. То с неговото патриархално съзнание трудно се подава на въздействието на фашистките идеи, лесно проникващи сред лумпенизираните градски маси. Да, такива има и в нашата страна, но те са малко по брой. Те са достатъчни за отрядите на „шпицкомандите“ през 1923-та година и за жандармерията през първата половина на 40-те години. Но абсолютно не стигат за дълги колони с факли и фанатизиран блясък в очите. Съответно в такава обстановка трудно е да се излъчи „национален водач“ – личност стояща над Бога и морала. Цар Борис е просто „хитра лисица“, стараеща се да запази короната и монархическата институция за поколенията си.

И така на въпроса имало ли е фашизъм в България и откога започва той, мисля, че може да се отговори утвърдително. Да, имало е. Още на 9 юни 1923 година се започва първата вълна на фашизация, която по-нататък се развива по една „колебателна крива”. Докато се стигне до зрялата, пиковата фаза в историята на българския фашизъм в първата половина на 40-те години на ХХ век. Макар че даже и тогава при него липсват някои от ключовите черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота” даже в пиковата си фаза режимът на монархо-фашистката власт напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм в най-важни свои черти.

Той определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ и съседни такива, когато в подрепа на „приятеля Хитлер“ действа като окупационна сила в територии, за които България има моралното и национално право да претендира. Но когато това „национално обединение“ е извършено с помощта на хитлеристка Германия и в нейна поддръжка, страната ни загубва това си морално право. Получава се точно обратното. Срамният съюз с Хитлер довежда България до ръба на поредната национална катастрофа, изразена в откъсване не само на „новите земи“, но и в опасността от отнемане на територии от „Стара България“. От която опасност Родината ни е спасена от „проклетия Сталин и Съветския съюз“.

Фашизмът днес“

Когато говорим за „фашизма днес“ трябва да имаме предвид, че става дума за една нова обстановка на т.нар. „глобализация“. Несъмнено глобализацията е процес древен, колкото човечеството.В случая става дума за един нов етап на глобализация, който следва да наречем „етап на глобализма по американски“. По своята същност представлява опит от страна на най-едрия глобален американски капитал за създаване на моноформатен, т.е. монополизиран свят в ключови измерения на международното развитие, а именно:

  • В геополитически план – еднополярен свят ръководен от единствената останала свръхсила – САЩ, при което само последната има правото и „задължението” на използване на военна мощ, както и други форми на натиск и намеса – дипломатически, информационни и т.н. Безспорно САЩ се опират и на определени многонационални механизми като блока НАТО в зоната на Атлантическия океан или Договорът за сигурност с Япония в зоната на Тихия океан, чрез които да диверсифицират тежестта на носените финансови, човешки и прочее разходи за поддръжката на еднополярния свят;
  • В геоикономически план – като специфична структура, на върха на която са глобалните финансови институции най-вече със североамерикански, но отчасти и западноевропейски, и японски произход, доминиращи производствените мощности, разположени по целия свят, а най-вече в страни с благоприятен климат и ниска цена на работната ръка, каквито несъмнено са страните от Източна и Югоизточна Азия. Като ключов оператор на финансови потоци се разглеждат глобалистичните структури като МВФ и Световната банка, контролирани от САЩ, по-точно от глобализирания американски финансов капитал, а основна световна резервна валута – доларът на САЩ. Значим елемент в този геоикономически план е създаването на ЕС(Европейския съюз) като съюзна и доминирана от САЩ структура, която, обаче, в никакъв случай не следва да се допуска да придобива позицията на самостоятелен фактор;
  • В общополитически план – тенденция на „размиване на националната държава” и на създаване на глобална система на т.нар. „демокрация без граници”, при която всяка страна в света дръзнала по един или друг начин да се противопостави на САЩ, може да бъде обвинена в нарушаване на „демокрацията” и „човешките права” и съответно да бъде „наказана” за това;
  • В икономически план – въздействие върху страните в света в посока на формиране на т.нар. „неолиберални модели на стопанска динамика”. Последните се опират на „три слона” – пълна или почти пълна приватизация на цялото стопанско пространство и даже социалната сфера, квазипазарна конкуренция (тъй като е трудно да се говори за „честна пазарна игра” в условията на свръхмонополизираното световно стопанство, като се изключат ниските етажи на същото) и чуждите инвестиции като базов източник на развитие;
  • В общокултурен план – разработката, разпространението и пропагандирането на ценностите на пазарното общество – развитие на мултикултурализма, свръхпотребителството и свръхиндивидуализма, както и на крайните форми на хедонизма в лицето на т.нар. „джендърна или гендерна теория“, и други.

Предвид гореуказания глобализъм геополитическите и геоикономическите процеси на световно равнище е невъзможно да се разглеждат без да се има предвид ключовата роля на САЩ и по-точно на глобалния американски капитал. Проблемът, обаче, е в това, че, особено от времето на т.нар. „Глобална криза“, започнала през 2008 година, ставаме свидетели на пропукването на изгражданата система на „американски глобализъм“.

В геоикономически план от ноември 2014 година КНР стана по размер на БВП изчислен по паритет на покупателната способност първа икономическа сила в света. В геополитически план междувременно Руската федерация успя почти незабелязано да осъществи изпреварващо превъоръжаване в рамките на днешната спирала на военна надпревара. Като с изстрелването на крилатите ракети „Калибър-НК“ на 7 октомври 2015 година от Каспийско море по цели на ИДИЛ в Сирия Русия заяви за своето завръщане като ключов военно-политически и заедно с това геополитически фактор в международната политика.

На практика от 2008 година насам може да се говори, че глобалният капитализъм навлезе в състояние на системна криза. В отговор на същата се наблюдават превантивните действия, започнати от американският глобален капитал чрез т.нар. „стратегия на хаоса“. Последната включи поредица от разрушителни събития – „Арабска пролет“, Майдана в Украйна, войните в Сирия и Източна Украйна и т.н.

Може да се предполага, че целта е същата като преди Втората световна война, когато „Великата депресия от 1929-33 год.“, възникнала в САЩ е преодоляна чрез този най-страшен в историята на човечеството военен конфликт, основно разразил се на просторите на Европа и най-вече на Източна Европа след нападениеото на хитлеристка Германия над СССР. Именно в резултат на тази война Щатите, запазвайки се невредими от бурите на военните действия, успяват да се превърнат в глобална сила от първа величина.

Като звено от „стратегията на хаоса“ е и инициирането на вълната на т.нар. „бежанци“ от Близкия Изток и Северна Африка в ЕС. При което съзнателно се цели предизвикването на сблъсък с местното население, прекрасен пример за което е случаят в Кьолн. Подобни сблъсъци не могат да не родят защитни рефлекси, но наред с това и ксенофобия.

На фона на глобалистката позиция на Брюксел и на редица европейски правителства и лидери – както такива от либерално-консервативния лагер, но също и тези от ПЕС, вярно слугуващи на интересите на глобализиращия се европейски едър капитал, и на курса на „размиване на националната държава”, осъществяван от Вашингтон, ставаме свидетели на формирането на нов конфликт с разширяващи се размери. Последният формира питателна среда за онези кълнове на неофашизъм, които и без това присъстват в западното общество. Но при такава благоприятна среда тези кълнове бързо могат да се разрастнат, като при това ксенофобските фашизоидни движения да се превърнат в една или друга превърната форма на „посткласически фашизъм“.

Относно глобалния фашизъм на бъдещето

В днешният глобализиран свят следва да се признае, че човечеството е доминирано от глобалния капитал. Следователно каквито и фашистки формати да се появят, то доминиращ ще бъде този на глобалния фашизъм. Казано по друг начин либералната система на капитализма в нейните национални форми роди нацизмът и други видове фашизъм на националните държави. Съответно може да се прогнозира, че неолибералната система на капитализма, доколкото тя съществува в глобален формат с най-висока вероятност ще роди именно глобален фашизъм.

Но доколко може да се говори, че съществуват факти потвърждаващи хипотезата за глобална фашизация. За съжаление трябва да признаем, че в сегашната обстановка на системна криза на неолибералния капитализъм корпусът от такива факти за начеваща фашизация на глобално равнище става повече от показателен. Както и при класическия фашизъм целта на тази фашизация е превантивна контрареволюция, т.е. да не се позволи смяна на системата чрез нанасяне на изпреварващи удари от различно естество.

При наличието на ядрено и термоядрено оръжие, което може да гарантира небитие на цялото човечество в случай, че се тръгне към неговото използване, ставаме свидетели на нови форми на управление на осъществяването и решаването на конфликти като т.нар. „хибридна война“. Последната включва разнообразен арсенал от средства за налагане на своята воля над противника – като се започне от организационно-психологически, информационни, кибервойни, икономически санкции, дипломатически инструменти и се стигне до създаване на всякакъв род и вид саботажни и военни действия с ниска интензивност. При което, обаче, не се прекрачва червената линия на влизане във взаимноунищожителен термоядрен конфликт. Например, базови оръдия на хибридната война стават такива споразумения, налагани от глобалния капитал като Транс-Тихоокеанското партньорство – ТТП(Trans-Pacific Partnership –TPP), Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство – ТТИП(TransatlanticTradeandInvestmentPartnership–TTIP), които ще налагат волята на глобалния капитал над националната държава, а също така и Споразумение за търговия с услуги – СТУ(Trade in Services Agreement – TiSA). Въвеждането, например, на последното означава прекратяване на социалните функции на държавата и приватизация от глобалния капитал на такива „държавни услуги“ като здравеопазване, транспорт, финанси и т.н.

Фактически реализацията на тези споразумения означават начало на създаване на Оруеловски свят ръководен от глобална върховна власт на най-едрия капитал. Редовият трудов човек ще бъде лишен от всякакви права. За народовластие просто трябва да се забрави. Народите ще бъдат подложени на въздействието на най-съвременни средства за манипулация на индивидуалното и масовото съзнание, които ще позволяват осъществяването на ефективен контрол върху индивидите и обществото. Това на практика означава изграждане на системата на глобален фашизъм.

Вместо заключение

Вместо заключение ще повторим това, с което започнахме, а именно, че с фашизма днес трябва да се борим. За да не се допусне фашизмът утре да унищожи човечеството. Но как да се борим, на какви каузи трябва да се основе антифашистката позиция днес. И трябва ясно и открито да се каже, че днес антифашистката кауза освен хуманистичния си заряд, който несъмнено е интернационален, трябва да бъде проникната от ценостите на социална справедливост и социална солидарност, наред със силното чувство на патриотизъм. Само такова обединение ще даде на антифашизма силата, която ще му позволи да вземе връх над антихуманизма на глобалния фашизъм.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: