По пътя към устойчива икономика   Leave a comment

Рудо де Рюйтер,

Независим изследовател,
Холандия

Понякога парите се наричат кръвта на икономиката. Кредитната криза болезнено показа, че икономиката зависи от постоянното вливане на заеми. В момента, в който банките предоставят малко по-малко кредити, предприятията се сриват и следват масови уволнения.

Карат ни да вярваме, че проблемите с високорисковите ипотечни кредити са инцидент. Че с мега-инжекция капитал, малко повече правила и по-добър надзор, банковата система отново би заработила нормално. О, и също така, че трябва отново да повярваме на банките.

Главната причина за дълговата криза

Главната причина за кредитната криза е заложена в самата банкова/парична система. Принципът на паричната система е, че парите постъпват в обръщение чрез предоставянето на заеми и отново изчезват в момента на изплащането на кредита. Западните банки играят по две правила:

1. по отношение на отпуснатите като заем суми те трябва да разполагат с едва 8% собствен капитал.;

2. те трябва да поддържат малък процент резерви в касите си, за да осъществяват плащания към клиентите си и да предоставят налични пари.

С тези две правила по-голямата част от парите, с които клиентите разполагат в чековите и спестовните си сметки, се отпуска като заем (в банка Triodos съотношението е 65%, в повечето други банки то е много по-голямо). Отпуснатите пари се харчат от теглилия заем и впоследствие попада в сметки в други банки. Клиентите на първата банка все още разполагат с банковия си баланс, докато в банките-получатели се създават нови баланси. Тези нови банкови баланси са повод за отпускането на нови кредити. Това се повтаря отново и отново. Банковите баланси постоянно се умножават.

Тази система се нарича „частично банково обезпечение“.  Банките могат да покрият само част от задълженията си. Те са заели парите на клиентите си, въпреки че тези пари могат незабавно да бъдат поискани. Те залагат на това, че клиентите им никога няма да поискат да изтеглят повече пари, отколкото позволяват резервите в касите им и че при нужда централната банка ще им се притече на помощ. Дялът, който банките нямат право да отпускат като заем (така нареченият наличен резерв), може да е определен с закон (в миналото в САЩ съотношението бе 1:9). В много други страни централните банки определят минималния процентен дял. Чел съм, че в Холандия наличният резерв трябва да е едва 3%.

Всеки път, когато кредитополучателя харчи парите от заема си, те се местят в следващата банка, която се възползва от тях, за да отпусне по-голямата част като кредит. Така същите пари се кредитират отново и отново. При система със съотношение 1:9 едни и същи пари могат да се отпуснат под формата на заем до 9 пъти. С наличен резерв от 3% те могат да бъдат отпуснати 32 пъти. И всеки път, когато те се отпускат, банката събира лихви по тях.

За банките съществува класическият риск, че заемите могат да не бъдат изплатени. Рискът се увеличава, когато заемите, постъпващи в обръщение, са по-малко от погасените заеми. Тогава количеството достъпни пари в страната намалява. За банковата индустрия среда, в която паричното предлагане постоянно расте, предлага по-малко рискове. Централната банка се грижи за това паричното предлагане продължава да расте (така наречената 2% инфлация). При нужда банките могат да теглят заеми от централната банка, използвайки като залог ценни книжа или акции. Когато правителството заема пари, паричната маса в страната също се увеличава. Разбира се, най-голямото увеличение се дължи на мултипликационния фактор, който осъществяват самите банки. Когато мултипликационният фактор расте, заемите могат да се изплатят по-лесно. Приходите на банката също растат. Така че съществува естествена тенденция постоянно да се отпускат все по-големи суми. Банките също могат да налагат все нови и нови изисквания към кредитополучателите, за да намалят рисковете. Последствията от тази динамика обаче са, че наличните резерви намаляват.

Целта на наличните резерви е да може клиентите да получават налични пари и, най-вече, да се изпълняват плащания между сметките в различни банки. Когато клиентът на банка А изпълнява плащане към притежател на сметка в банка В, част от наличните резерви на банка А се местят в банка В. И щом клиент на друга банка осъществява плащане към клиент на банка А, последната пак повишава наличните си резерви. Така парите се прехвърлят напред-назад между банките. В миналото можеше да отнеме три дни, докато се осъществи плащане към клиент в друга банка. Банките се нуждаеха от много по-големи налични резерви. Платежните системи днес са модернизирани. Плащанията се придвижват към банката-получател още същия ден. Едни и същи пари могат всеки ден да служат хиляди пъти за разплащане между банките. Днес за взаимното изчистване на платежните нареждания е нужно малко количество налични резерви. Банките също се стараят клиентите им да се нуждаят от колкото се може по-малко банкноти (наличност). Първо, работодателите бяха задължени да плащат заплати по банков път. Всички имат чекове, касови ордери, които биват последвани от кредитните карти и интернет банкирането. В Холандия, от няколко години, дебитните карти се налагат все повече при по-дребните разплащания. За всяко евро, което не пазим в джоба си, банките могат да отпускат умножено количество пари…

Въпреки че растящото парично предлагане е нужно за понижаването на риска от системни сривове, породени от лоши заеми, мултипликационният фактор води до още повече нестабилност в паричното предлагане и причинява смаляване на наличните резерви. Когато банката е принудена да отчете загуба, това не само понижава капитала ѝ, но често и наличния ѝ резерв. Когато банката има по-малко от 8% изискван капитал (отнесено към заемите, които още не са изплатени) или са останали прекалено малко налични резерви, тогава според правилата банката губи играта. Високорисковите ипотечни кредити предизвикаха засичане на системата през 2007, но всъщност която и да е достатъчно голяма загуба, като например заемите за Третия свят, биха могли също да предизвикат кризата. Банките просто имаха прекалено малко резерви, за да поемат загубите. А щом една банка се оказва в трудно положение, това може да се прехвърли и на другите банки, тъй като те заемат пари и купуват ценни книжа едни от други, за да изравнят балансите си. Фактът, че ипотечните кредити бяха оформени като сложни финансови продукти само увеличи негативния ефект. Но главната причина за кризата не са загубите от тези ипотечни кредити, а структурно понижената способност на банките да поемат загуби. Такива са последствията от естествената динамика в „системата на частичното банково обезпечение“.

В ролята на заложник

В много страни правителствата бяха привикани да спасяват банките. Това е забележително, тъй като банковата система действа извън всякакъв демократичен контрол. Директорите на централните банки съпроводиха министрите на финансите на международни срещи (или ги заведоха) и осигуриха на банките невъобразимо високи заеми. Всеки от нас по такъв начин стана гарант по тези заеми посредством бъдещи данъци. Върху тези заеми обаче банките ще трябва да плащат съобразени с пазара лихви. Казано по друг начин, те ще таксуват за това клиентите си: вас и мен. На практика финансовите министри бяха притиснати към стената. Банките нямаха право да загубят; те бяха прекалено важни.

Властта над парите в миналото бе сдадена от членовете на парламента. Те нямаха представа какво представляват парите и как работи системата. Днес банките са тези, които определят колко пари се намират в обръщение и колко трябва населението да плаща за тази услуга. Мултипликационният фактор на парите води и до смяна на властта вътре в страната: банките взимат все повече инвестиционни решения, а правителството – все по-малко. И тъй като достъпни стават все повече пари, все повече неща могат да бъдат купени. Това доведе, например, до отмяната на много задачи, извършвани преди от държавата. Услуги, които са важни за функционирането на обществото, като транспорта, пощите, телефонията, водата и енергоснабдяването, които биват хвърлени в ръцете на търсачите на финансова изгода. Частните фирми, казват, могат да се справят с тях по-добре. Но всъщност зад това се крие прехвърлянето на властта от едни ръце в други заради „системата на частичното банково обезпечение“.

Ние все още твърдим, че живеем в демокрация, но парламентът повече няма думата в паричните въпроси, един от най-важните обществени фактори. За да се върне властта върху парите обратно в руслото на демокрацията, са нужни дребни законодателни промени. За съжаление днешните парламентаристи, с някои малки изключения, все още не знаят почти нищо за паричната система. Това е срамота, тъй като връщайки си силата върху парите и с адекватна банкова реформа те биха могли да спрат кредитната криза почти незабавно.

Банкова реформа

Описана накратко, тази банкова реформа би могла да изглежда така: централната банка става държавна банка, част от министерството на финансите. Държавната банка е единствената банка, която създава пари за заеми. Парламентът решава кой тип заеми трябва да получи предимство в интересите на обществото. Тези заеми могат да се предоставят на изгодни условия. По този начин парламентът получава много повече влияние върху формирането на обществото.

Днешните търговски банки ще станат обслужващо звено за кредитите от държавата към населението. Те ще стопанисват чековите и спестовните сметки на клиентите си от името на държавната банка. Те повече няма да могат свободно да разполагат с тези пари и няма да могат да умножават балансите. Обаче, те ще имат възможност да трупат средства, които да отпускат като заеми.

Етичност

Когато, примерно, касиерът на местния спортен клуб решава тайно да инвестира клубните пари, за да се обогати чрез тях, той поема риска да бъде съден. Но когато банкерите се разпореждат с парите в чековите ни сметки по същия начин, те остават безнаказани.

Корумпираните закони за банките се появяват отдавна, когато златарите, а по-късно банкерите, търсеха начин да мамят клиентите си.  Единствената разлика в сравнение с миналото е, че системата днес има официален статус и закона го позволява. Разбира се, тази практика се пази в колкото се може по-строга тайна. Никъде няма да намерите сайт на банка или централна банка, ясно обясняващ как работят банките и как функционира системата. В училищата – с много редки изключения – този предмет не се разглежда и дори в повечето икономически учения той не е включен в програмата.

В частност, от 1913, след учредяването на Федералната Резервна Банка в САЩ, банкерите в редица страни успяха да се сдобият със собствена законодателна рамка и да поемат властта над местните пари. Във всяка от тези страни една банка поема ролята на централна банка. Наименованията на тези централни банки поддържа външното впечатление, че те са държавни органи, докато те, всъщност, станаха независими от местните парламент и правителство, понякога правейки го на няколко етапа: холандската De Nederlandse Bank N.V. (1914), канадската Bank of Canada (1935), датската National Bank of Danmark (1936), германската Deutsche Bundesbank (1957), френската Banque de France (1993), японската Bank of Japan (1997) и т. н. Върху банкнотите им често са слагани портрети на крале и държавници. В много случаи впечатлението, че парите принадлежат на държавата се подсилва и от факта, че държавата съхранява отговорността да сече монети. Върху монетите също често са гравирани портрети, привличащи доверие. При нужда в употреба влиза дори религията. Холандския гулден дори имаше надписа „Господ да е с теб“ върху тънката си страна.

Безкраен икономически ръст

Благодарение на потенциала за икономически ръст и увеличаващата се достъпност на суровини и енергийни източници през последния век, паричният мултипликатор не водеше до проблеми и дори тласкаше икономическия ръст.

Моята теза е, че днешната банкова система е заплаха за бъдещето на човечеството. Постоянната инфлация, която е хронично заложена в тази система, създава импулс за още по-голяма икономическа активност с цел да се компенсира обезценяването на паричните единици и да се придобият още малко допълнителните пари, вкарвани в обръщение. По мое мнение от тук също и произлиза упоритото схващане, че икономиката трябва да расте, за да бъде стабилна. (A не, например, от спонтанното желание на работническата класа постоянно да се натоварва с още повече работа.)

Устойчивостта, напротив, предполага равновесие по отношение на околната среда. Околната ни среда не расте заедно с нарастването на икономическата ни активност и населението. Последните две я унищожават.

          Трябва да се отървем от инфлационната ни банкова система колкото се може по-бързо и да върнем контрола над парите там, където той трябва да се намира в една демокрация: в парламента.

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: