Източникът на властта

    Част от книгата „Търговия с душите ни “ на Марко Пицути

 

          Предисловие

С пълно основание можем да определим системата, с която се създават парите (т. нар. сеньораж) и пазара на кредити в световен мащаб, като най-печелившия трик, който някога е измислян в човешката история. Централните банки, завоалирани зад гръмки имена, като Централна европейска банка или Банка на Италия, са частни компании, собственост на най-мощния и алчен картел от спекуланти в света – глобалния елит. Макар и официално да се представят за държавни, до една са акционерни дружества, изцяло в ръцете на малък брой банкерски фамилии с власт да определят хода на икономическите процеси в свой интерес. За голяма част от изследователите, с малки изключения, е невъзможно да се доберат до списъците със съдружниците или с вътрешните правила. Но и без това измамата е повече от очевидна. Потвърждава я фактът, че хората са принудени да плащат лихва върху парите, които официално се определят като техни! Не е ли видно, че става дума за една от най-добре укриваните тайни, постигната чрез контрол върху политическата и медиийната информация?

Бел. прев.: Сеньоражът е печалбата, формирана от разликата между разходите за създаването на парична емисия и номиналната им стойност. във феодална Европа сеченето на пари е основно право на сеньорите – едрите собственици на обработваеми земи. По-късно единствено правителствата и някои частни институции (Федералният резерв на САЩ и Британската централна банка до 1946 г.) имат монополната власт да емитират пари. Това е доход с доста сериозни размери особено при електронните емисии. Ако разходите за отпечатване на 1 банкнота от 100 долара са 10 цента, то сеньоражът е 99,90 долара на всяка една!

С изключение на монетите, които представляват малка част от паричната стойност в обръщение (тяхното сечене често пъти надхвърля законно приписваната им номиналната стойност), останалата част от парите и от кредита днес се създава от банките. Американските долари, върху които е отпечатан надписът Federal Reserv (федерален резерв), се отпускат в заем на народа и на правителството  на САЩ от частни спекуланти.

При това , банкнотите и металните монети, взети заедно, съставляват по-малко от 3 на сто от световната парична наличност, защото останалата част – 97 на сто, се създава  под формата на заеми от търговските банки. Ако парите, произведени от банкерите и дадени като заем на държавата  за покриване на публичния дълг, съответстваха на действителния еквивалент от материални блага, едва ли някой би се впечатлил – даже би го възприел като нещо напълно нормално. За съжаление обаче не е така.

Монетарният суверенитет принадлежи по Конституция на държавата  и парчетата хартия, отпечатани от частни учреждения,  придобиват законна стойност само в случаите, когато сътворените закони от представителите на народа им присъдят това право. Така че държавата съвсем спокойно може да произвежда монетата (и електронния кредит), от която се нуждае , на действителната й цена и без да задлъжнява с лихви – без да предизвиква увеличаване на публичния дълг и на данъците.          Но през годините корумпираните политически класи прехвърлиха безнаказано контрола над парите от народа на група алчни частни банкери. И по този начин държавата и нейните институции все повече задлъжняват към членовете на един малък, но с изключителни права елит. Това означава само едно – притежателите на по-големи акционерни пакети в централните банки (американския федерален резерв или Европейската централна банка), в големите корпорации и в медиите имат абсолютното право да владеят както механизмите на пазара (и на световната борса), така и на политиката.

Страна като Америка, която едно време се определяше като люлка на благоденствието, с всяка изминала година трупа все повече борчове към своите лихвари, което превръща прословутата американска мечта в истински кошмар. Вече двайсет, а и повече години жизнения стандарт на средната класа непрекъснато спада. Възможностите и сигурността, които едно време бяха реален факт, днес са светъл спомен от миналото. Заплатите са заковани на едно място, а дори и намалени. За да създаде дом и семейство, средният американец е принуден да работи на две или повече места. И ако не бъде предприета коренна промяна с обратен знак на днешните тенденции в Америка, няма как младото поколение да се радва на стандарта на живот на родителите си. Престижни служби с добри перспективи за професионално развитие и подобаващо възнаграждение все по-трудно се намират, а качеството на образователната система все повече се влошава. Данъците продължават да растат, социалното осигуряване е пред колапс, а частните пенсионни фондове, свързани с мощните банки, правят големи пари, без да предлагат изгодни условия и помощ. В САЩ цари атмосфера на нестабилност, а в същото време политическите избранници обсъждат оздравителни икономически мерки, които с нищо не решават истинските житейски проблеми.

Корените на тежкото икономическо положение трябва да търсим в управлението на монетната система, както и в окултния механизъм, прилаган при създаването на кредита. Нужно е да изправим на подсъдимата скамейка силните на деня и сред тях да търсим истината, факт е обаче, че след Кенеди повече никой не се осмели да го направи. Собствениците на централните банки продължават да се кълнат, че управляват умело, а парите с всеки изминал ден продължават да се обезценяват за сметка на всички, които се претрепват от труд срещу все по мизерни заплати и обогатявайки малък брой спекуланти, създаващи и регулиращи валутния поток.

И противно на онова, което тръби чрез вестниците, телевизията и политическите си говорители, през годините международният финансов елит не прави нищо друго, освен да генерира неблагоприятни икономически периоди. Така провокира качествен спад в жизненото ни равнище, като си измива ръцете с корумпираната политическа каста. Вярно е, че т. нар. представители на народа, както е известно на по-информираните, са политически мъже с големи властови позиции, които, един път добрали се до така жадуваните високи управленчески постове, започват да мислят само за това как да трупат привилегии и богатства, факт, който медиите упорито премълчават, както и това, че корупцията, изразена в числа с много нули и нанасяща големи щети на държавния бюджет, се подхранва от силните на деня, които, необезпокоявани от никого и от нищо, управляват законодателните органи от яхтите си.

Колкото повече държавите харчат и затъват с войните (а също и в резултат на мирни мисии и грешно провеждана политика в социално-икономическата област), толкова повече се превръщат в заложник на лихварите. Защото, както вече споменахме, монополът и изключителното право при производството на парите държат акционерите от централните банки, които отпускат заеми на държавите и гражданите, добавяйки незаконна лихва. Затова парите се наричат монета-дълг, тъй като става дума за неоправдано задлъжняване в полза на малцина привилегировани семейства от банкери.      Парите, които носим в джоба си, са само хартийки без никакво реално покритие – същите като в известната игра Монополи. И фактът, че политиците са им приписали някакъв реален курс, съвсем не означава, че е зачетено правото на народа, дадено му по Конституция, да упражнява монетарен суверенитет. Изменили на основния обществен закон, продължават да мамят и да нехаят, че се обогатяват на негов гръб. Самата институционална природа на парите и публичната им функция са реквизити, предоставящи единствено на държавата правото да се разпорежда със създаването им. Стойността на отпечатаните пари трябва да бъде присъдена директно на обществото без никакъв дълг, докато производството им трябва строго да се обвърже с действителното покритие на реалните блага – работна сила и ресурси. Така сеньоражът най-сетне ще може да бъде използван предимно в обществената и социалната сфера, т. е. в полза на хората.

          „Разделяйки електората чрез системата на политическите партии, ние ги подтикваме да се борят и разпиляват енергията си за решаване на незначителни въпроси. И така, действайки предпазливо, успяваме да си осигурим онова, което толкова добре сме запланували и довели успешно докрай.“

— Списание на американските банкери, 25 август 1924  г.

          Един любопитен случай

За илюстрация на онова, което се случва с идеята за свободна пазарна икономика, можем да дадем един красноречив случай: заведеното съдебно дело от Първа национална банка на Монтгомъри срещу Джером Дейли в Минесота, САЩ, през 1969 г. Процесът осветлява някои основни задкулисни игри на т. нар. банков сеньораж .

Банката решава да наложи запор на къщата на обвиняемия, тъй като върху нея тежи ипотека от 14 000 долара. Джером Дейли оспорва изпълнителния лист, като се позовава на факта, че кредитният институт не е превел и цент по този дълг. Еквивалентът представлява съществен елемент за валидността на договора – факт, много добре известен на Дейли, който по професия е адвокат. Той поддържа тезата, че банката не е броила истински пари за заема и следователно задължението по споразумението е невалидно.

Помощник-съдията Бил Дрекслър, който води протокола на заседанието, е силно учуден и впечатлен от привидната абсурдност на защитната теория. Но когато господин Морган – президент на въпросната банка, е поканен да свидетелства, делото взима неочакван обрат. Всички присъстващи в съдебната зала остават силно изненадани, когато той най-чистосърдечно признава, че банката обикновено създава пари от нищото за своите заеми и че става дума за стандартна процедура. В този момент самият съдия Мартин Махони възкликва: „Та това си е чиста измама!“ пред смаяните погледи на съдебните заседатели, кимащи утвърдително с глава. В паметната си бележка съдията заключава: „Тъжителят признава, че в сътрудничество с Федералния резерв в Минеаполис… сумата от 14 000 долара в пари е създадена „от нищото“ в счетоводните книги и че тази сума е използваният еквивалент, за да удостовери както издадената разписка с дата 8 май 1964 г., така и извършената ипотека на същата дата.“ Господин Морган признава още, че не съществува щатски закон или постановление, което да му дава право на това. Благодарение на куража и коректността на членовете на съдебния състав съдът отхвърля предявения иск за запор от банката и обвиняемият успява да задържи жилището си.

Победата на Дейли има противоречив ефект, защото представлява сериозна заплаха за определени среди. Интересите им се излагат на сериозна опасност, в случай че бъдат разкрити публично механизмите, които регулират скандалната измама.        Излишно е да добавям, че съдията Махони умира само 6 месеца след делото по време на инцидент при мистериозни обстоятелства. Оттогава са изминали близо 40 години и като че ли е извършен известен пробив в поведението на медиите, обслужващи режима на властта. Все повече хора започват да осъзнават, че банките увеличават кредита си без насрещен реален еквивалент и че заемите им (при условие че и правосъдието не ги подкрепя) юридически трябва да бъдат обявени за нищожни. Но ако това се случи, ще станем свидетели как империята на глобалния финансов елит ще рухне само за броени дни. Повече от ясно е, че по никакъв начин няма да позволи подобно нещо. Това е и причината, поради която след онзи паметен ден, в който бе произнесена историческата присъда по случая Дейли, нито едно национално информационно средство, съдия или политик да не се осмеляват да разобличат силните на деня. Следват и други опити за прилагане на същата схема за защита, но почти без резултати.

Ето какво твърди неофициално един съдия: „Не мога да ви позволя да сторите това, защото ще доведе до рухването на цяла една система… Не мога да ви разреша да надничате в чекмеджето зад тезгяха…!

          И все пак от време на време има такива, които нарушават мълчанието, а когато изявленията се правят от публични личности, изречените от тях думи карат банките да потръпват.

          „Аз вярвам, че банковите институции са по-опасни за нашата свобода от постоянните армии. Те вече са създали заможна аристокрация, която атакува правителството с презрение. Правото на емитиране на пари трябва да бъде отнето от банките и върнато на народа, на който в действителност принадлежи.“

— Томас Джеферсън.

(Томас Джеферсън е третият президент на САЩ (1801-1809), американски държавник, посланик във Франция, политически философ, революционер, агроном, градинар, земевладелец, архитект, археолог, робовладелец, основател на Университета на Вирджиния.)

 

          Неудобни разкрития

Сър Джошуа Стамп е президент на Британската банка и вторият по богатство човек в Кралство Великобритания през 20-те години на миналия век. По време на официална реч в Университета в Тексас през 1927 г. заявява: „Съвременната банкова система фабрикува пари „от нищото“. Тази схема на производство на пари е може би най-невероятният трик, който някога е измислян в човешката история. Банковите операции са заченати в несправедливост и родени от греха… банкерите притежават земя. Отнемете им земята изпод носа, но им оставете възможността и правото да произвеждат пари и ще видите как с няколко пръски мастило ще изфабрикуват достатъчно пари, за да си я прекупят отново… отнемете им това голямо право и всичките им богатства, както и моето, ще се стопят в нищото… И тогава ще живеем в един по-добър и по-щастлив свят… но ако искате да си останете слуги на банкерите, заплащайки цената на робството си, продължавайте да им позволявате да фабрикуват пари и да контролират кредита.“

Робърт Хемфил, отговарящ за отдел Кредити към федералния резерв в Атланта по времето на Голямата депресия през 1934 г., пише: „Ние сме напълно зависими от търговските банки. Ако банките имат изкуствени пари в изобилие, ние сме богати, в противен случай – гладуваме. Определено нямаме стабилна монетарна система. И ако гледаме по-мащабно на нещата, може да се каже, че е непонятна трагичната абсурдност на безнадеждното положение, в което се намираме. Но за съжаление е така. Става дума за един от най-важните проблеми, върху който всеки интелигентен човек трябва да се замисли, поразсъждава и да се запита защо е така.”

Греъм Тауърс – губернатор на Централната банка в Канада в периода 1935-1955 г., признава: „Банките произвеждат пари. Те служат за това… производственият процес, свързан със създаване на пари, се състои в извършване на операция, която се отразява в счетоводните книги. Това е всичко… всеки път, когато банка отпуска заем… се създава нов банков кредит – чисто нови, прясно отпечатани банкноти.“

Робърт Б. Андерсън, секретар на Министерството на финансите на САЩ, министър на финансите по време на Айзенхауер, предоставя следното интервю на сп. Ю Ес Нюз енд Уърлд Рипорт, публикувано в броя от 31 август 1959 г.: „Когато банка отпуска заем, тя чисто и просто отразява в депозитната сметка на вложителя размера му. Парите не се взимат от депозита на други вложители. Става дума за нови пари, създадени от банката, за да бъдат използвани от заемащия пари.“

          Произходът на частичния резерв

В средновековна Европа най-скъпо струващата стока за размяна са златните монети или части от благородния метал в сурово или обработено състояние. Съхраняването на златото, както и неговото реализиране, създава големи проблеми заради специфичното си тегло и реалната заплаха от кражби. Това принуждава заможните хора да поверят парите си на еврейските златари/лихвари (прототип на съвременните силни на деня), защото разполагат с най-сигурните каси в градовете. Златарите, от своя страна, издават хартиени разписки като гаранция за извършен депозит, които не заемат много място и могат да бъдат изтъргувани от титуляра. Вложителите вече разполагат с най-удобния, бърз и сигурен начин на съхранение и използване на паричните си средства. И от момента, в който средновековните банкери осъзнават, че много малък процент (едва между 10 и 20) могат евентуално да решат да изтеглят еквивалента на издадените хартиени ценни книжа, започват да дават кредити срещу лихва, необезпечени с реално съществуващи авоари.

Така се ражда концепцията за частичния резерв (минимално покритие), с която успяват да извличат печалба, като отпускат пари, създадени от нищото. И започват да дават заеми в пъти повече от действителните им възможности. А в редките случаи, когато се налага да връщат злато в по-големи количества от наличните в касите, на помощ им идват други колеги от еврейски произход, с което се гарантира стабилността на средновековната банкова система. В началото на схемата в обръщение се пускат голям брой пари на хартия – разписки за отпуснати заеми, които на практика не отразяват действителния златен резерв. С наложена лихва от 20 процента и 5 пъти отпуснато като заем златото носи доход 100 на сто всяка година. А такива наличности не притежават! И ако това не е брилянтно замислена измама, с която еврейската лихварска каста успява да изкупи за много кратко време най-големите богатства на европейския континент… Но докато отпускат заеми, създадени от нищото, техните длъжници са заставени да плащат лихви и дългове по силата на закона. Накрая се оказва, че спекулантите се оказват притежатели на суми, значително по-големи от тези, с които на практика може да разполага целият град. Ситуация, при която хората все по-често прибягват до заеми на хартия, за да покриват задълженията си и направените инвестиции. И без да си дават сметка, пренасочват богатствата на града (а накрая и на цялата държава) към касите на златарите, като още повече затъват в дългове.

          Съвременните банки

XIX век идва с реорганизирането на династиите на големите средновековни банкери в модерни структури. Техните приятели – политиците, ги упълномощават да емитират банкноти, и то в количества 10 пъти повече от златните резерви, с които разполагат. Всичко това става възможно благодарение на изпитания счетоводен трик на частичния резерв, но този път с благословията на закона. Така само част от депозитите, управлявани от банката, са в наличност – да не би някой да си ги поиска обратно.

През 1913 г. големите международни банкери нахитряват още повече и с аргумента, че искат да направят икономическата система по-стабилна успяват да наложат монопол върху емитирането на американски банкноти, като създават само една банка с право да сече нови монети. Чрез учредяването на Федералния резерв (известна като FED) супербанкерите с еврейски произход могат да манипулират по свой вкус хода на пазара, като чисто и просто разширяват или ограничават условията на кредити на банките. Парите в обращение с тяхната реална стойност на отпечатване представляват националната монетна наличност, което след 20 години изправя Америка пред най-тежката спекулативна депресия в историята й.

Драматичният срив на борсовия пазар от 1929 г. е предизвикан именно от онези, които гръмко обещаваха да гарантират икономическа стабилност. Централната банка блокира емитирането на пари и въвежда строги ограничителни мерки при управление на кредитите. А това заставя малките и средни банки да затворят врати заедно с по-голямата част от предприятията, останали без ликвидност. Така банкерите от федералния резерв стават собственици на фалиралите предприятия (или такива пред фалит), като ги изкупуват на безценица. Техният човек в Белия дом – президентът Франклин Делано Рузвелт (велик Магистър масон), през 1933 г. одобрява закон, с който освобождава Централната банка от задължението да преобразува стойността на долара в злато (т. нар. Златен стандарт ) с благовидния мотив за стабилизация на пазара от депресията. След като приключва голямото плискане, федералният резерв премахва наложените рестрикции, но сметките му вече са набъбнали значително. А американският народ – да мизерства!

          Бел. прев.: Златният стандарт е парична система, при която стойността на парите съответства на дадено количество злато. С постепенното въвеждане в употреба на банкнотите се налага и гаранцията, че зад купюрата с определен номинал стои точно определено количество злато. въведен за първи път през 1717 г. от Исак Нютон, тогава началник на Английския монетен двор. Цените на златото в монетите и по-късно като покритие на банкнотите варира според световните кризи и пазарните фактори. България възприема Златния стандарт с въвеждането на лева през 1880 г., но преминава към Сребърен стандарт по време на финансовата криза от 1899-1902 г. в света съществува до Голямата депресия през 30-те години. С изключение на Швейцария, днес в нито една страна не се прилага Златен стандарт.

Днес Централната банка на Америка все още използва метода частичен резерв, без дори да има задължението да поддържа златно покритие. И обратното – за да получат нужните им заеми, държавите задлъжняват с емитирането на облигации в гаранция и плащането на лихвите по тях. Дългът им към частните лихвари продължава неудържимо да расте, като се стига дотам, че държавните предприятия, притиснати в смъртоносната им хватка, са принудени да затварят врати и да бъдат обявени за продан. А само като се замислим, че всяка страна може сама да печата парите си!… веднъж завинаги хората трябва да проумеят, че след като на шепа престъпни люде (по-цинична и по-безскрупулна класа от банкерите едва ли съществува в света!) се разрешава да произвежда парите на една държава, то със сигурност ще ги използва, за да си осигури контрол върху медиите (за да манипулира обществеността) и върху политиците (служейки си с корупция и заплахи).

          Спекулиране с инфлацията

Друг законен инструмент за спекулация в ръцете на банкерите, упражняващи монетарния суверенитет, е инфлацията. Достатъчно е да надникнем в някои официални статистики на САЩ (а и на други страни), за да си дадем сметка колко е абсурдно и нелогично сегашното икономическо положение. Индексът на паричната маса, произведена за САЩ (т. нар. МЗ), се покачва стремглаво от 3700 милиарда долара през 1988 г. до 10 300 милиарда през 1992 г. – годината, в която федералният резерв престава да разпространява публично тези данни заради скандалната реалност зад тези цифри. Ако се вгледаме в тенденциите на пазара, няма как да не забележим, че цената на стоките нараства с всяка година, тъй като създаването на нови пари от нищото обезценява косвено стойността им. И облагодетелства този, който произвежда парите (разполага с тях в неограничени количества на нулева стйност) за сметка на този, който ги е спечелил с честен труд. Голямото количество пари, съответстващо на същото количество материални блага, неизбежно води до покачване на цените и до все по-голямо намаляване на покупателната им стойност – минимум 10% за период от 14 години.

И това не е всичко. Често пъти централните банки емитират пари, без да  може да се провери действителното им количество. Какво се случва с еврото – върху банкнотите липсва прогресивно нарастваща номерация, а съдържат поредица от кодове с други функции. Значи е напълно възможно Централната европейска банка да печата по-голямо количество банкноти от това, което в действителност декларира. Вината за стремглаво покачващата се инфлация винаги се приписва на една или друга управляваща политическа сила, за да се отклони вниманието на обществеността от реалните проблеми на глобалната икономика. Истината е, че армията от масони, настанили се в удобните политически кресла, отдавна са одобрили лобистки закони в полза на господарите банкери, като с това са отнели на народа си една от най-важните му функции – монетарния суверенитет!

Растежът на публичния дълг и на инфлацията вече са неудържими, което улеснява поредните корумпирани политици да приватизират институциите. Много скоро здравната, пенсионната и всяка друга форма на социално подпомагаща система ще преминат в ръцете на банкерите, които подготвят идването на Новия световен ред.        През 1816 г. Томас Джеферсън пише на Джон Тайлър (десети поред американски президент в периода 1841-1845): „Ако американският народ продължава да дава право на частните банки да управляват емитирането на монетата, то тогава с редуването на процесите на инфлация и дефлация ще съдействат за израстването на банките и финансовите  дружества, които на свой ред ще изземат от народа всякаква собственост. И така един ден младото поколение ще се събуди без покрив в континента, който бащите им са  завоювали… Мисля, че банковите институции са по-опасни за обществото и от въоръжените армии… Правото на емитиране трябва да бъде отнето от банките и върнато на държавата, на която принадлежи по Конституция.“

          Двойно или нищо

Един долар, отпуснат в заем с лихва 5 на сто, се превръща в 2 долара едва след 14 години. По тази логика се налага паричната наличност да бъде удвоявана на всеки 14 години, за да покрие дължимата лихва върху отпуснатите заеми! И статистическите данни на федералния резерв потвърждават, че от 1959 г. насам монетната маса е нараствала повече от 2 пъти на всеки 14 години. А това означава, че след такъв период банките събират толкова пари под формата на лихви, колкото е имало в цялата икономика преди него.

Монетарният суверенитет принадлежи на народа, защото самото общество със своите закони приема реалната стойност на парчетата хартии. Става ясно, че приватизацията на парите е основната причина за бедността, за икономическото робство, за останалите без фондове правителства и за господството на финансовите олигарси, които дават сериозен отпор на всеки опит да бъде разхлабена примката около политическата власт. Проблемът може да бъде решен, само при условие че се промени посоката на процесите, които го създават. Или по-конкретно – държавата трябва да емитира парите под формата на кредит, за да покрие своите нужди, а не под формата на дълг, както е ставало досега. Истинските господари на богатството, произведено в страната, са гражданите, а не банкерите!

Парламентът трябва да си върне обратно паричния суверенитет и да вмени правомощия на държавните служители да секат монети в строго съответствие с бюджетните програми. За да се предотврати досегашната корупционна практика с обществените фондове (досега използвани като каси на мафията и клиентелизма), управляващите трябва да носят наказателна и гражданска отговорност както за одобряването на програмите, така и за коректното им изпълнение.

          Бел. прев.: Клиентелизъм – неофициални властови отношения, базирани на размяната на услуги между индивиди или групи, които не са в равностойни обществени позиции. Терминът води произхода си от древния Рим и назовава ситуация, в която плебей е бил под патронажа на патриций, който срещу определени услуги от страна на плебея-клиент се е задължавал да пази живота и интересите му. В съвременната си форма започва да се разбира като разпределение на блага и услуги в замяна на политическа подкрепа – личността с по-висок статус (патрон) използва властта и средствата си, за да защитава и облагодетелства някого с по-нисък обществен статус (клиент).

Едновременно с това трябва да бъде премахната схемата на частичния резерв, прилагана от частните банкери, и да остане изключителен прерогатив за държавата. Да бъде наложено на банките да отпускат заеми, обезпечени само с реалната наличност в банковия трезор. Ако правото да се създават пари се върне на държавата, публичният дълг ще се стопи за много кратко време, а заедно с него и непосилните и несправедливи данъци.

          Привидното национализиране на Централната банка на Великобритания

Фактът, че централна банка формално е национализирана, съвсем не означава, че монетарният суверенитет е предаден на държавата. Емблематичен случай в това отношение е Английската банка, която макар и национализирана през 1946 г., остава в ръцете на частни съдружници и акционери, които притежават действителната власт при взимане на решения и разпределяне на печалбите. Във Великобритания частните банки са тези, които създават 90 на сто от паричната наличност под формата на заеми.

 

          Създаване на Американската централна банка

През първите години на миналия век светът на едрите финансови кръгове изцяло преминава под контрола на четири фамилии от еврейски произход – Рокфелер, Морган, Варбург и Ротшилд. Те упражняват натиск върху американското правителство, за да бъде учредена със закон една-единствена централна банка – Федералния резерв, която в действителност е тяхна собственост.

Този амбициозен проект трябва да се пребори с обществената нагласа за несъгласие и опасения от съсредоточаването на парите в алчните ръце на шепа широко известни спекуланти. И за да убедят народа да преглътне подобен залък, големите банкери генерират непреодолим икономически проблем, за който вече имат готово решение.

Дж.П.Морган, известен като финансово светило, използва голямото си влияние и авторитет, с които се ползва в банковите среди, за да пусне слухове за предстоящо обявяване в несъстоятелност и фалит на крупни кредитни институции. Добре замислен план, който би предизвикал колективна истерия и бърза реакция от страна на вложителите, които ще се втурнат мигновено към касите на банките, за да теглят спестяванията си. Това ще застави банките да изискат връщане на отпуснатите до момента заеми, като заставят бенефициентите да започнат да разпродават собствеността си. Така се поставя началото на поредица от банкрути, изземвания и отприщване на социално напрежение.

Историкът от еврейски произход Фредерик Люис Алън заявява по страниците на известното сп. Лайф: „От създалата се паника през 1907 г. Морганови извлякоха максимална полза, като лукаво режисираха разпространението й.“ Конгресът назначава разследване (част от предвидената игра), начело на което застава сенаторът Нелсън Олдрих -доверен човек на банковите картели и сроден с фамилията Рокфелер. Комисията на свой ред предлага учредяването на Централна банка, която официално да поеме ангажимента за недопускане на бъдещи финансови сривове като този от 1907 г.! Международните банкери ловко изиграват картите си и народът пада в капана им. Досещате се, че предложението е прието от Конгреса и банката е учредена от президента масон Удроу Уилсън на 23 декември 1913 г.

Как се стига дотук? През 1910 г. се провежда тайна среща в имението на Дж.П.Морган на остров Джекил, край бреговете на Джорджия, и именно там се ражда идеята за създаване на Централна американска банка, която по-късно наричат FED. Краткото й название трябва да внуши, че става дума за федерална институция, разбирай държавна –федерален резерв. Кръщават проекта Закон за федералния резерв, но нейни автори са не законодателите от Конгреса, а банкерите. Срещата е строго поверителна без знанието на правителството и обществото, а участниците използват псевдоними. Предават го на сенатора Нелсън Олдрих (техния политическия референт) и в навечерието на Коледа (24 декември 1913 г.) се пристъпва към одобряване на скандалния акт. Добре е да припомним, че събитията се разиграват по време на празниците, когато голяма част от членовете на Конгреса са си у дома и празнуват със семействата си. Уилсън няма никакви притеснения да приеме закона, а е можел просто да наложи отлагателно вето.

Само след няколко години самият той си дава сметка, че е бил употребен и се е превърнал в марионетка. Президентът огорчено споделя: „Голямата ни индустриална нация се контролира от кредитната си система, а кредитната ни система е съсредоточена в частни ръце. Следователно растежът и делата на държавата са в ръцете на шепа хора, които, къде по силата на някои обстоятелства, къде поради ограничеността си, спъват, упражняват контрол и задушават свободата в естествения ход на икономиката. В цивилизования свят ние сме едно от най-лошите правителства, върху което в най-голяма степен се упражнява контрол и власт. Вече не сме правителство, основано на свободата на словото, на идеалите и на мажоритарния глас, а правителство, което се управлява според преценката, нуждите и желанията на шепа господстващи групи.“

          А конгресменът Луис Макфадън след одобрението на Закона за федералния резерв заявява: „Учредена е световна банкова система… която се контролира от международните банкери, действащи заедно и единодушно, за да поробят и подчинят света в името на собствените си интереси. На практика FED узурпира правителството.“

Масмедиите разтръбяват, че Централната банка е жизнено необходима и ще превърне инфлацията и икономическите кризи в кошмарен спомен от миналото. Но ако, от една страна, журналистите се надпреварват да разпространяват сред американския народ, че е настъпила новата ера под знака на т. нар. финансова стабилност, от друга – безмилостният трибунал на историята доказва тъкмо обратното. Веднъж поел абсолютния контрол върху валутата, федералният резерв започва да прилага редица спекулативни действия, които му позволяват буквално да погълне свободния пазар. В периода 1914-1919 г. увеличава паричната наличност със 100 на сто, което дава възможност за отпускане на кредити не само от големите, но и от малките банки. След това обаче се дава ход на втората част от плана: през 1920 г. най-неочаквано изтегля голяма парична маса, пусната в обръщение, като с това заставя малките кредитни институти да върнат обратно отпуснатите заеми – поредна провокация на масови банкрути и теглене на пари на каса. Така повече от 5400 банки извън системата на федералния резерв затварят врати, докато безскрупулните банкери заздравят окончателно монопола си върху икономиката.

Членът на Конгреса Чарлз Август Линдберг през 1921 г. заявява: „Чрез Закона за федералния резерв се създава хаос по предварително замислен план. Създалата се суматоха е първият случай на съзнателно програмирана паника, замислена подобно на математическо уравнение.“

Създалата се суматоха е предупреждение за онова, което предстои да се случи – генерална репетиция за криза с опустошителен социален ефект. Между 1921-1929 г. Централната банка отново увеличава паричната маса, предизвиквайки за пореден път бърза експанзия на пазара. Едновременно с това на борсата се появява нов вид много изгоден заем, наречен граничен заем. Става дума за финансов продукт, който позволява на инвеститора да внесе само 10 на сто от стойността на акциите (ценни книжа), докато останалите 90 на сто се отпускат от посредник. Следваща хитро замислена измама, която дава възможност на всеки да притежава 1000 долара в акции, като за тях внесе само 100! И много бързо става популярна тактика през тези горещи години. Но точно когато голяма част от инвеститорите започват да правят пари, истината за граничния заем излиза наяве. Оказва се, че останалите 90 на сто от общата стойност на ценните книжа могат да бъдат изискани по всяко време и платени до 24 часа! Правото на посредника да поиска във всеки един момент изплащането на кредита е наречено добавъчно гранично повикване  и упражняването му обикновено предполага продажба на ценни книжа, закупени на кредит. Лъсва още една грандиозна манипулация – граничният заем, която отприщва вълна от обявени в несъстоятелност предприятия и фалити.

Няколко месеца преди октомври 1929 г. Джон Д. Рокфелер, Бърнард Барух и други банкери тихомълком се отдръпват от борсовия пазар! На 24 октомври 1929 г. Нюйоркските финансисти отправят претенции да им бъдат изплатени т. нар. гранични заеми. И точно както е запланувано, подобни действия провокират масови продажби на ценни книжа и струпвания по банковите гишета, за да се теглят пари и да се покриват дългове. Това, разбира се, довежда до срив на по-малките банки, което на свой ред дава възможност на по-големите банкери да изкупят фалирали предприятия и кредитни институции на безбожно ниски цени. По всичко изглежда, че магнатите от федералния резерв вместо да увеличат пуснатата в обръщение парична маса с цел съвземане на поставената на колене икономика, правят точно обратното – подхранват най-голямата икономическа депресия в историята на Америка.

Възмутен от ситуацията, Луис Макфадън – яростен противник на банковите картели, оглавява действия за подвеждане под отговорност за държавна измяна и корупция на Съвета на Федералния резерв със следните изявления: „Става дума за едно много добре планирано събитие. Международните банкери се опитват да провокират условия на безизходица и отчаяние, което ще ги направи абсолютни господари.“ И не бива да ни изненадва фактът, че след два безуспешни опита за убийството му, накрая е отровен по време на банкет, преди да успее да задейства процедурата по импийчмънт. Но и това не е всичко. След смъртта му банкерите от Централната банка премахват Златния стандарт  – споразумението, което гарантира конвертируемостта на златото във валута, с аргумента, че само така Америка може да излезе от Голямата депресия. Одобрена е и разпоредба (5 април 1933 г.), която задължава американците да предадат на хазната цялото злато, с което разполагат, а за нарушителите е предвидено наказание от 10 години лишаване от свобода!

С отмяната на Златния стандарт валутата се превръща в парче отпадъчна хартия, валидна само по закон. На практика единственият фактор, който е в състояние да определя покупателната й способност, е количеството парична маса в обръщение. И който я манипулира, той създава икономически кризи. Онова, което хората трябва да разберат, е, че Федералният резерв и всички мощни банки в света (единствените в състояние да определят глобалния икономически ход) са в ръцете на малък елит от частни банкери илюминати, които отпускат на правителствата пари, създадени от нищото, но обременени с лихва. И благодарение на съучастието на политическата класа се ползват с извънконституционен юридически статус; на практика те се самоопределят като наднационални институции, които не подлежат на какъвто и да е контрол от страна на обществените институции!

„Дайте ми контрола върху парите на една държава и не ме интересува кой кове законите й.“

— Майер Амшел Ротшилд

          Федералният данък

През 2007 г. големите италиански информационни средства разпространяват репортажи за двама американци, мъж и жена – данъчни бунтари срещу плащането на федералния данък, барикадирани въоръжени в дома си. Но не се обяснява действителната причина за подобно поведение и формата на протест. Представят двамата съпрузи като хора, загубили разсъдъка си, и добавят, че ФБР се въздържа да стреля само от предпазливост. Това е класически пример за това как медиите деформират и укриват информация, за да манипулират общественото мнение в полза на статуквото.

Ето какво пишат някои по-популярни италиански ежедневници: „в бунта на семейство Браун срещу системата има нещо невероятно – млади хора, които не са глобалисти, любители на теориите за конспирация, общуват с бойци от крайната десница, които обещават да им се притекат на помощ със заредени пистолети и автомати, в случай че ги атакуват служители на федералните власти.“  Случаят създава напрежение сред местното население в Плейнфилд, но пък излага на присмех действията на властите. Докато силите на реда опитват да склонят двамата съпрузи да преосмислят поведението си, са посрещнати с предупредителен откос от автоматично оръжие. Служителите от ФБР спазват заповедта да се избягва кръвопролитие и да използват мирни средства. Поставят условието: или да си платят данъците, или ги чака 5 години затвор. Но странната двойка дори и не се замисля над подобна оферта.

Какво стои зад тази история? Едуард Браун Люис и съпругата му Илейн са само върха на айсберга от стотици хиляди американски граждани – данъчни бунтари, които отказват да плащат противоконституционен данък за недоказани дългове. Истината е, че Конгресът на САЩ, освен че е одобрил Закона за федералния резерв, е въвел и напълно незаконен федерален данък върху дохода, с който се плащат лихвите на Централната банка. Абсолюлтно необоснован данък, който се събира благодарение на невежеството на хората и със съучастието на медии и институции.

Големите информационни средства не обясняват, че федералния данък е незаконен във всяко отношение, тъй като нарушава конституционния принцип, според който всички преки данъци трябва да бъдат пропорционални. И още по-скандално: никога не е постиган кворум за приемането му  – факт, който цитират неотдавна издадени съдебни решения: „Ако разгледаме по-подробно 1в-ата поправка, ще открием, че тя никога не е била ратифицирана от необходимия брой щати“?  От средния доход на всеки американски гражданин се отнемат 25 на сто, което му коства най-малко три месеца от годината работа, за да бъде изряден данъкоплатец. Пари, предназначени за плащане на лихвата върху монетата, емитирана с измама от федералния резерв, и които се изсипват право в джобовете на представителите на купола на международните банкери.

И макар правителствата на САЩ да уверяват, че федералният данък е законен, не съществува статут или закон, който да задължава гражданите да го съблюдават. Неопровержима реалност, за която повече от ясно говорят думите на Джо Търнър – бивш американски конституционен съдия, подал оставка именно по тази причина: „Бях повече от сигурен, че съществува такъв закон в юридическите текстове, който да мога да цитирам, и с който да се задължават гражданите да попълват декларация за доходите. Не е възможно да няма, си казвах. Но така и не успях да открия подобен текст в закона. И много други мои колеги и познати не успяха да го открият. в този случай друго не ми оставаше, освен да подам оставка. Декларация за доходи не съм попълвал, откакто напуснах работа.“

          В потвърждение на твърденията му е и свидетелството на Шери Джаксън – друг специалист с авторитет по конституционно право: „Като се позовавам на мои частни разследвания, които са все още в ход и които започнах през 2000 г., така и не открих такъв закон. Попитах Конгреса, а също и мнозина служители от Американската агенция за приходи. Отново не получих отговор. Защото, ако бяха го направили, американският народ ще осъзнае, че федералният данък е една голяма измама. От 1999 г. съм престанала да попълвам декларация за доходи.^„

Федералният данък не е нищо друго, освен един от многото инструменти за поробване лека-полека на цялата американска нация. Тук е мястото да отбележим, че днес САЩ имат най-големия публичен дълг в света и абсурдните войни, в които се въвлича – за мир и демокрация, борба с тероризма и т. н., имат една-единствена цел: да се подхранват властта и способността за контрол от страна на елита.

          Дивият либерализъм на елита

Като се позоваваме на най-тиражираните либерални икономически теории, която и да било публична функция, пряко упражнявана от държавата, е осъдена да бъде скъпоструваща, неефикасна и с лошо качество. Решението, което предлагат, е отново същото – либерализиране. Или продажба на държавните предприятия на частни лица (на големите банкери, които монополизират пазара) с възлагане на небезизвестните обществени поръчки чрез класическите търгове, чийто резултат често пъти е предварително нагласен.

И ако към днешна дата подобна рецепта изглежда най-успешна, то това се дължи чисто и просто на факта, че елитът години наред полага старателни усилия да пречи на държавата да функционира ефективно. А стига само в публичните институции да се приложат същите правила, които важат в частните предприятия – награждават се тези, които заслужават, и се уволняват безделниците. Държавните мениджъри са тези, които на първо място трябва да отговарят с личното си имущество при управленски грешки и пропуски. За безобразията в администрацията трябва да се носи пряка отговорност. Нужни са промени със строго регламентирани правила и важните държавни постове да престанат да бъдат привилегия на корумпираната клиентела. И да дадем път на умни, способни и отговорни хора.

          Сърцето на измамата: как функционира голямата монетарна измама

Изминали са много години, откакто скандалната истина за монетарния суверенитет излезе на бял свят, но все още нищо не се е променило.

Заради понятийната им сложност нормативните актове в по-голямата си част са трудно разбираеми и непонятни за обикновения човек. А това създава още по-голямо объркване и неразбиране, което в крайна сметка води до изместване на заден план на крупната измама с конституционен характер.

Многото дебати и разисквания около незаконните действия на централните банки за регистрирането като пасив на създадените от нищото пари, отпускани после като заем на държавата срещу лихва, в действителност са само празни приказки. На практика супербанкерите съвсем не се нуждаят от двойна игра, защото сами могат да си печатат необходимото им количество пари при пълна тайна. Имат възможността да създават неограничени финансови ресурси за обслужване на интересите им по пътя към установяване на Новия световен ред. А средствата са повече от ясни – корумпиране на политическата каста, провокиране на войни, които да увеличават все повече дълга на държавите към тях, постигане на монопол върху световните ресурси, придобиване на собствеността на мажоритарните акционерни пакети в най-големите световни корпорации, контрол над медиите, партиите, тайните общества и т. н.

Огромна невидима парична маса за сметка на държавния бюджет, която се прехвърля анонимно от централните банки до техните получатели чрез създадения за целта данъчен рай.

Единственият начин гражданите да разберат с колко реално е нараснало паричното предлагане, което официалните данни не отразяват коректно, е да си направят простата сметка с какъв процент е спаднала покупателната им способност заради инфлацията. Изправени пред тази реалност, политическите партии, профсъюзи и институции (с изключение на някой и друг магистрат) са се превърнали в активни съучастници, щедро дарявани с пари и привилегии в замяна на мълчанието си.

Отнемането на монетарния суверенитет от държавата и прехвърлянето му на частен субект, каквато е Централната европейска банка или федералният резерв на САЩ, е действие в разрез с всички конституции, прокламиращи най-тържествено свободата и независимостта. Магистратурата трябва да обяви с обикновен закон за нищожно и неефективно преотстъпването на частни субекти на една така жизненоважна за държавата функция.

Не са малко политическите течения и идеологии, които макар и да признават проблема със сеньоража, подкрепят законното му съществуване. За тях това е необходима процедура, с която да се попречи на политическата каста (вече превърнала се в синоним на корупция) да генерира хиперинфлация в стремежа си да удовлетвори електората с печатането на все повече пари. Но тук става дума само за икономически доктрини, които се пропагандират от влиятелни говорители на самия елит, целящи да накарат хората да повярват, че преотстъпването на монетарния суверенитет е по-малкото зло. В действителност частните банкери, които управляват богатството на света, никога няма да позволят да се случи друго, защото би било против техните интереси. Колкото повече държавата задлъжнява, толкова повече се обогатяват с пари и власт.

Създаването на автономна и независима от изпълнителната власт държавна институция би могла да върне правото на хората, да гарантира зачитането му и да даде трайно решение на наболелите днешни проблеми.

          Независимост, неприкосновеност и безнаказаност за банкерите

Простосмъртните дори не подозират с каква абсолютна независимост и самостоятелност се ползват централните банки, а висшите им функционери имат имунитет и гаранции за безнаказаност, по-големи от който и да било демократично избран депутат. Провеждането на важните събрания и взимането на решения се извършват при съблюдаване на пълна тайна, като държавните съдебни органи нямат право да разследват доколко коректно се управляват банковите дела! Например федералният резерв упражнява контрол върху цялата монетарна система на САЩ, а не е задължен да се отчита пред никого и нито една правителствена комисия няма право да контролира действията му. Даже няма собствен бюджет и не е подвластен и на счетоводна ревизия!

Що се отнася до Централната Европейска банка, за нея се знае, че е собственост на акционерите от централните банки на страните-членки. Става дума за частен субект – наднационален и извън териториален, напълно освободен от всякакъв контрол на институционалните органи на Европейския съюз. Отнемането на монетарния и законодателния суверенитет на страните-членки (съществена част от националната независимост) се определя категорично от чл. 105 и чл. 107 на Договора от Маастрихт. В чл. 7 на Протокола за Устава на Европейската банка се постановява: „Независимост, съгласно чл. 107 от Договора,при упражняване на пълномощия и изпълнение на задачи и задължения, присъдени им по силата на Договора и от настоящия Устав. Централната европейска банка, както и която и да било централна европейска банка или член на овластените да взимат решения органи, се освобождават от задължението да изпълняват инструкции на институциите или органите на Европейската общност, на правителствата на страните-членки или на който и да било друг орган. Институциите и органите на общността, както и правителствата на страните-членки се ангажират да зачитат този принцип, като се изключва всякакво вмешателство или влияние върху членовете на овластените да взимат решения органи на Централната европейска банка и националните централни банки при изпълнение на задачите им.“ Същият Протокол постановява за господата от Централната европейска банка и правото на поверителност (или да не се правят обществено достояние решенията, които се взимат зад гърба на европейските граждани): „Управителният съвет е този, който решава дали да направи обществено достояние резултатите от взетите решения.“ Впрочем в чл. 12 от Протокола, наречен Отговорността на овластените органи да взимат решения, в действителност не се предвижда никаква отговорност. За сметка на това същият този член утвърждава отнемането на монетарния суверенитет на държавите в полза на европейските централни банкери: „Съобразно чл. 105 А, параграф 1 от Договора, Управителният съвет на Централната европейска банка се ползва с изключителното право да оторизира емитирането на банкнотите в Общността. Централната европейска банка и националните централни банки могат да емитират банкноти. Банкнотите, емитирани от Централната европейска банка и от националните централни банки, са единствените банкноти с легален курс в Общността.“ Ето как е извършено окончателното преотстъпване на суверенните права на народа на субект, който се контролира от частни лица и частни интереси и който се самоопределя извън и над каквото и да било политическо публично пространство.

Чл. 11 от италианската Конституция разрешава ограничения (а не преотстъпвания) на националната независимост в полза на други държави (Централната европейска банка не е нито държава, нито орган на други държави!), но само при равни условия (докато квотите в Централната европейска банка не са равни!) и с една-единствена цел – да се осигури мир и справедливост между държавите (докато интересите на частните банкери, както е известно, са точно в обратна посока).

Освен това, необходимо е да се знае, че всички по-влиятелни централни банки в света се контролират от глобалния елит и че по същество се ползват с абсурдни привилегии, за които вече споменахме (имунитет, безнаказаност, безотговорност, поверителност, независимост). Става дума за списък с частни дружества, който включва също така МВФ и Световната банка.

          Второстепенен сеньораж и глобално задлъжняване

Както бе илюстрирано дотук, частните банки вече притежават абсолютното право да създават парична маса от нищото (т. нар. първичен сеньораж), да определят процента на отстъпка и да решават едностранно монетарната политика на държавите, както и да произвеждат кредитни пари (електронен кредит) чрез т. нар. вторичен сеньораж. Само си помислете за парите в кредитната си карта! Сумата им надхвърля повече от 5 пъти стойността на всички материални блага в света! Което означава, че банковата система като цяло е кредитор на парична маса, надхвърляща 5 пъти тази, с която разполага цялата планета.

При това положение трудно би могло да се каже, че съществува демократичен суверенитет на народите и на правителствените институции. А народът не е в състояние да реагира, защото политическата власт активно участва в този процес и се е погрижила да го държи напълно дезинформиран.

Печално известен факт е, че източник на информация за по-голямата част от хората е най-вече телевизията. Те чисто и просто продължават да са пленници на най-голямото реалити в човешката история – светът на официалната информация. Виртуално пространство, където се предоставя широко място на политическия театър, представящ пиеси с измислени проблеми или въпроси с маловажно значение. Едно глобално село, в което жителите му използват интелектуалните си способности, за да гледат футболни мачове, телевизионни новели или предавания от рода на Как се става милионер? или Биг брадър.

          Тайните сметки на невидимото правителство

Както изчерпателно илюстрират Марко Дела Луна и Антонио Миклавес в нашумялата си книга Евророби, едрите финансови кръгове са създали данъчни убежища, като Euroclear u Clearsteam Списъкът от банки с открити сметки в тези дружества е доста дълъг. Както и много свидетелства за това как централни банки създават пари от нищото, за да бъдат използвани за изграждането на фондове в чужди държави (сред тези страни е и Ирак), за финансиране на т. нар. демократизация или приятелски сили, въстания и държавни преврати.

          Депутатът Антонио Ди Пиетро признава съществуването на сеньоража

въпреки натиска, който упражняват силните на деня за опазване на тайната около сеньоража, като се опитват да представят за изгубил разсъдъка си всеки, дръзнал да говори на тази тема, от време навреме някой и друг политик нарушава мълчанието и повдига този така деликатен за определени кръгове въпрос.Така например депутатът Антонио Ди Пиетро, притиснат неотдавна (предаване на Канал Италия с водещ , Анджело Морини от 25 януари 2006 г.) от смущаващите и неудобни въпроси на телевизионен зрител, накрая най-чистосърдечно признава пред телевизионните камери: „Сеньоражът е срамна и скандална практика, по-лошо и от кражбата, най-вече заради това, че се върши с благословията на закона.

          Депутатът Теодоро Буонтемпо хвърля обвинения срещу мълчаливия заговор на Камарата на депутатите

Друг интересен епизод се свързва с депутата от партията Национален алианс Теодоро Буонтемпо. По време на заседание № 168 от 12 юни 2007 г. на Камарата на депутатите той разказва за издадени от магистратурата присъди, с които са осъдени банки, използвали практиката на сеньоража, но вестите за това не са били разпространени от нито един официален информационен източник.

И добавя, че колегите му от Камарата са много предпазливи, когато говорят на тази тема, защото откровено се страхуват от силните на деня: „Политиците отказват да говорят за сеньоража, в това тяхно поведение се усеща известна доза лицемерие и срам, а дори и страх. Страх ги е дори да обсъждат подобна тема, макар и малцина да знаят, че Магистратурата е осъдила Италианската банка да изплати обезщетение на граждани, подали жалба срещу сеньоража. И Италианската банка, разбира се, е заплатила дължимото. Но това е информация, която се държи в тайна. Не я разпространяват!“

          Смущаващите разкрития на европарламентариста Джулието Киеза

Джулието Киеза – депутат от Европейската социалистическа партия, проявява невиждана смелост с думите си по време на конференция, а после и в предоставено интервю: „След като Световният договор за търговия, сключен през 1995 г., предостави на институции като Световната банка и МВФ действителна наднационална власт, каква е тогава ролята и мястото на правителствата при определяне на политиката, насочена по посока на човешките права?… Онова, което трябва да бъде ясно за тези наднационални органи  е, че през годините на глобализация контролът върху политическия, икономическия и социалния живот на планетата премина в други ръце. Днес главни действащи лица са централните банки наред с големите финансови организации, като Международния валутен фонд и Световната банка, които се създават след конференцията в Бретън Уудс!

          Тези структури действат в зависимост от финансовата целесъобразност на международния капитал. Това са организации, които са изцяло лишени от демократична легитимност и не са подвластни на контрол. Така например централните банки са иззели властта от правителствата и действат напълно самостоятелно и автономно. Европейската централна банка взима решения, без да се консултира с никого, защото е възприет принципът, че банките се ползват с независимост и самостоятелност по отношение на правителствата. Това е основната причина, поради която ние (държавите) изгубихме контрола върху икономиката и върху световния финансов свят.

          Сенъоражът съществува и това е повече от ясно. Централните банки не са държавна собственост, макар и хората да са убедени, че са такива, само доколкото печатат пари. Истината е, че банките произвеждат пари и ги отпускат като заем на държавите, които по този начин задлъжняват към частните банкери. За мен сенъоражът е в основата на световната икономическа криза… и мисля, че не може да бъде изработена никаква оздравителна програма, ако не се преборим първо с него.”

Бел. прев.: Конференцията в Бретън Уудс се провежда в едноименния курорт в щата Ню Хемпшър, САЩ, от 1 до 22 юли 1944 г. Участват 45 държави. Основната идея е да се установяват международните парични отношения – организация на валутните курсове и търговските разплащания след втората световна война. Поставя началото на Международната банка за възстановяване и развитие (МБВР) и Международния валутен фонд (МВФ). Щатският долар става световна валута наред със златото.

Банки, които контролират Федералния резерв

Американската централна банка е собственост на големите банки на едрите финансови среди, начело на които по традиция поста директор се заема от лице с еврейски произход, като например сегашния Бен Шалом Бернанке и предшественика му Алън Грийнспан.

          Шестте най-големи кредитни институции, акционери във Федералния резерв

Информацията е изнесена от Юстас Кларънс Мълинс през 1983 г. и не може да бъде актуализирана поради строгата й секретност:

Bankers Trust Company

Chas Manhattan Bank

Chemical Bank National

Manufacturers Hanover Trust

Morgan Guaranty Trust

Bank of North America

 

          Банките, контролиращи Централната европейска банка

Както става видно от списъка по-долу, Централната европейска банка е собственост на други централни банки (въпреки че голяма част от тях официално са национализирани, вътрешните правилници присъждат реалната власт при взимане на решения на частните финансисти), които се контролират тайно от големите банкерски фамилии.

          “Никога не съм се колебал да го казвам, защото искам хората добре да разберат за какво става дума, че по принцип създаването на пари „от нищото“, което върши банковата система, е равностойно на печатането на пари от фалшификатори, които законът съвсем справедливо осъжда. В конкретния случай банковата система прави същото – произвежда фалшиви пари. Но тук разликата е кой извлича ползата.“

— Морис Феликс Шарл Але,

Нобелов лауреат за икономика

(Световната криза в наши дни, 1998)

         

          От държавните пенсионни фондове до частните застрахователни дружества

Ако монетарният суверенитет не премине в най-скоро време в ръцете на държавата, публичният дълг ще стане непогасяем (днес равен на 108 на сто от брутния вътрешен продукт). И ако не се преборим с увеличаването на данъците и с орязването на социалните разходи (болници, училища, обществено осигуряване и т. н.), превърнало се в много честа практика, населението ще затъне до гуша в задължения.      Младото поколение на Италия, което днес плахо пристъпва на трудовия пазар, ще излезе в пенсия със схема, в значителна степен по-неблагоприятна от днешната. С подобна социална политика работниците са принудени все по често да се обръщат към частните пенсионни фондове или тези със смесено участие в търсене на алтернатива и на по-изгодни условия. А това пак ще доведе до обогатяване на големите финансови групировки, в чиито каси ще постъпват все повече и повече капитали.

          Убийството на Ейбрахам Линкьлн

Вместо да финансира Гражданската война с пари от международните банкери и лихви между 24 и 30 на сто, президентът Линкьлн се разпорежда държавата сама да си отпечата нужната й парична маса. Така не позволява страната да потъне в дебрите на публичния дълг и пуска в обръщение повече от 400 милиона долара зелени пари (green bucks), необременени от дълг и от лихви. С тях се осигуряват военните доставки, заплатите на войниците и на държавните служители.

Международните банкери (като Ротшилд), които до този момент са финансирали и двата фронта на войната, не могат да понесат факта, че някой е разкрил картите им. И на 14 април 1865 г. – малко след одобрението на наредбата, която дава зелена улица на зелените банкноти, Линкълн е зверски убит от Джон Уилкс Бут. За да бъдат заличени всякакви следи, е убит и Бут от масона с висока степен и агент на Ротшилд Джуда Филип Бенджамин. След това всичко се връща по старому – елитът се разпорежда да бъде одобрен нов национален закон за банките, правителството отменя този за държавните банкноти и слага край на парите, освободени от данък и лихва. „Дадохме на народа на тази република най-голямата благословия, която някога е получавал – собствена валута, за да плати дълговете си…“

— Ейбрахам Линкълн

 

          Речта на Джон Фицджералд Кенеди пред американската нация

Джон Фицджералд Кенеди, в опита си да отстрани паразитите от властовите позиции, се обръща към американската нация със следната реч:

          „В отворено и свободно общество думата „тайна“ е неприятна и дори отблъскваща. Затова и ние – като народ, принадлежащ исторически на времето, в което живее, се противопоставяме на тайните общества, на тайните клетви и тайните събрания. Изправени сме пред огромна и безмилостна конспирация със световни мащаби, която се основава най-вече на тайни средства, за да разширява сферите си на влияние. Международен заговор, който си служи с внедряване на агенти и с подривни средства, вместо с избори; със заплахи, вместо с предоставяне на правото на избор. Това е система, която е вербувала големи човешки и материални ресурси в изграждането на добре действаща машина; която умело си служи с дипломацията, тайните служби, икономиката, науката и политиката и организира военни операции. Действията и не се огласяват, а се държат в тайна. Грешките й не се изваждат на показ, а се премълчават и укриват; противниците и не се възхваляват, а са заставяни да мълчат. Разходите и не подлежат на оспорване, а тайните си не позволява да бъдат разкрити. Ето защо атинският законодател Солон издава закон, който гласи, че отбягването на спорове е престъпление за всеки гражданин.

Обръщам се към вас за помощ, за да ми помогнете в трудната задача да информирам и да предупредя американския народ за всичко, което се случва. Убеден съм, че с ваша помощ човек ще се превърне в онова, за което е роден – да бъде свободен и независим. “

          Убийството на Дж.ф.Кенеди

Човекът, предприел трудното начинание да освободи американската нация от робството на частните банкери, е велик президент на САЩ на име Джон Фицджералд Кенеди. Но и той като историческия си предшественик е убит за това, че дръзва да застане срещу плановете на големите. През 1963 г. издава указ, теоретично непознат за американския народ – Изпълнителна заповед № 11 110, за да попречи на Федералния резерв да продължава да отпуска заеми, обременени с лихви, на правителството на САЩ. Само с един обикновен подпис президентът Кенеди поставя извън играта Федералния резерв, а заедно с него и глобалния елит, контролиращ едрите финансови кръгове. Ако смелият му проект се бе увенчал с успех преди гибелта му, скалъпвайки фарса за самотния терорист, много страни по света щяха да последват американския пример и така да освободят човечеството от най-наглите паразити.

По силата на този указ Министерството на финансите емитира повече от 4 милиарда долара, но малка част от тях успяват да влязат в обръщение заради убийството на Кенеди. Новата държавна валута, която той одобрява, е емитирана като освободена от лихви и дълг, но със сребърно покритие, отговарящо на сребърния резерв в трезора на държавата. Така прави опит да замени банкнотите на федералния резерв, емитирани от Централната частна банка, с банкноти, собственост на САЩ, отпечатани от Американския държавен трезор. Разпоредбите, свързани с външната политика, включително и монетарната, се оказват единствените, които на практика са в състояние да сложат край на проблема с публичния дълг, като прекратят набързо войната с Виетнам (една от поредните войни, които елитът бе пожелал, за да хвърли в дългове американския народ) и върнат на държавата паричния суверенитет. Ако бяха оставили Кенеди да изпълни поетия ангажимент за изтегляне на войските от Виетнам до 1965 г. и да приложи Изпълнителна заповед № 11 110, това със сигурност щеше да унищожи печалбите и сериозно да застраши упражнявания от банкерите контрол върху света.

Това е и истинската причина, поради която президентът Кенеди е убит на 22 ноември 1963 г. А емитираните по негово нареждане народни банкноти веднага се изваждат от обръщение. Убийството му е поредното предупреждение за всички след него да не се намесват в механизмите за контрол и създаване на богатства. И така Кенеди споделя трагичната съдба на Линкълн, а марката на автомобила, в който се вози в деня на убийството, по ирония е Линкълн.

Кенеди произхожда от фамилия, която традиционно се ползва с протекциите на елита. Затова е и много добре запознат с всички най-тъмни задкулисни игри в икономиката, политиката и войните, организирани от него. Не е тайна, че е избран за президент благодарение на мръсните гласове на мафията, а предизборната му кампания финансират пак същите щедри меценати от едрите финансови среди. Въпреки това, той се заиграва в двойна игра с наивната цел да се добере до стаята с бутоните, откъдето да се опита да промени хода на историята.

          Обстоятелствата около убийството на Кенеди и отклоняването на съдебните органи от вярната следа

Още с встъпването си в длъжност отношенията между Кенеди и ЦРУ са силно изострени. Президентът много добре знае, че Алън Дълес – шефът на ЦРУ по онова време, е доверено лице на силните на деня (тъй като е в близки роднински връзки с Рокфелер и делови човек от едрите финансови среди). По тази причина се разпорежда той да бъде освободен от длъжност заедно със заместник-директорите си Чарлз П. Кейбъл и Ричард Бисел. Предприемайки подобно действие, Кенеди обявява открита война на тайните служби. Алън Дълес е сред кредиторите на Хитлер, подставени от елита, и с уволняването му Кенеди се опитва да неутрализира действията на американските секретни служби, като с помощта на брат си Робърт – министър на правосъдието, премахва и реорганизира оперативните звена.

Не бива да ни изненадва фактът, че убийството на президента Кенеди много бързо е приписано от ЦРУ на Лий Харви Осуалд, макар и да съществуват доказателства срещу тази версия. Разследването, което се води от окръжния прокурор на Ню Орлеанс Джим Гарисън, сочи в действителност, че Осуалд по никакъв начин не може да бъде обвинен за това престъпление, тъй като, както разкриват любителските кадри, заснети от Ейбрахам Запрудер, Кенеди е застрелян с куршуми, идващи от предната, а не от задната част на автомобила. Накратко казано, Осуалд няма как да е бил в състояние да уцели президента от книжарницата, в която се е скрил според възстановката на официалната версия. Истината е, че покушението над Кенеди не е дело на обезумял самотник, както опитват да ни внушат медии и институции, а плод на група добре обучени професионални убийци.

След като си дава сметка, че секретните служби са го превърнали в изкупителна жертва, Осуалд решава да хвърли светлина около случая и да даде показания пред съда, но преди да проговори, е убит от евреина-мафиот на име Джак Руби (истинското му име е Джейкъб Лион Рубенщайн). Въвличането на представители на купола на едрите еврейски финансови среди в това второ поръчково убийство не остава неразкрито.         Добре известен е фактът, че най-силният и влиятелен човек в САЩ е мафиотът-евреин Майер Лански (истинското му име е Майер Сухоблински). Той е и сред инициаторите на проекта, който води до изграждането на Лас Вегас и сътрудничи активно на американските секретни служби. Сред деловите му съдружници са имената на най-видните представители на италианската мафия – Ал Капоне и Лъки Лучано. На свой ред и Джак Руби е убит, за да се потулят отново задкулисните игри, които могат да разкрият истинските извършители на убийствата. всеки път, когато обстановката става опасна, Лански се укрива в Израел, където се ползва с покровителството на високопоставени политици.

Именно един от сътрудниците му – Майер Харис (Мики Коен), който е внедрен в артистичните среди на Холивуд, запознава Мерилин Монро с Кенеди, за да бъде използвана от глобалния елит като агент информатор. Освен че има връзка с актрисата, евреинът Коен е известен и с многото си сексуални забежки с най-големите звезди от света на киното, като, разбира се, използва любовните си аванткюри, за да ги изнудва и заплашва, когато се наложи. След като е употребена, и Мерилин Монро е застигната от злочестата съдба на Кенеди и останалите. Убиват и нея, за да прикрият престъплението, разиграва се сцена на самоубийство след злоупотреба с наркотици.

Между впрочем, Коен е един от най-близките сътрудници на Менахем Бегин (известен терорист, станал по-късно президент на Израел – държавата на Ротшилд). По тази причина той използва Мерилин като троянски кон, за да стигне по-близо до Кенеди, а после да предава информация от първа ръка на израелските тайни служби.    Една от срещите между Коен и Бегин по-късно е описана от Джими Фратиано (шеф на мафията), наречен Шпионина: „След като приключихме разговора, се заразхождахме напред-назад из стаята, а после ни бе представен някакъв си човек на име Менахем Бегин, който бил боса на „Иргун“ – нелегална престъпна организация в Палестина. въпросният човек носеше на ръката си черна превръзка и твърдеше, че е издирван за взривяване на бомба в хотел, където намират смъртта си 100 човека. Той бе един злощастен беглец.^”

В опита си да разкрие истинските убийци, прокурорът Джим Гарисън призовава Клей Лавърн Шоу (бизнесмен и агент на ЦРУ) да даде показания. За съжаление, не успява да свидетелства, защото е убит малко преди да се изправи пред съда. Клей Шоу е оправдан и обявен за невинен. После се разкрива, че години наред е работил за ЦРУ и дори е бил директор на Перминдекс – отдел на Мосад за организиране на убийства. Гарисън посочва и факта, че всички свидетели на убийството са били заплашвани да не излагат версия, различна от официалната. Тук е излишно да добавяме, че по време на разследванията прокурорът непрекъснато е критикуван и нападан както от основните медии, така и от институциите, контролирани от елита.     Впрочем голяма част от хората, дали показания пред Комисията Уорнър, на която е възложено да поеме разследванията, твърдят, че показанията им са били преиначени!

Тук става дума за държавно убийство, което се ползва с протекциите на високопоставени политици и висши институции – убийство, което носи подписа на елита. Но въпреки обструкционизма и непрекъснатото отклоняване от вярната следа, има факти, които повече от красноречиво говорят, че американските секретни служби са съучастници в убийството на Кенеди.

След покушението тялото на Кенеди е транспортирано със самолет от Далас до Вашингтон за аутопсия. Натовареният с тази деликатна задача патолог е заобиколен от държавни служители. И въпреки това мозъкът на президента (който след като бъде обследван, е можел да разкрие откъде са дошли куршумите) изчезва по най-мистериозен начин от моргата. Много други хора, които са разполагали с неудобни факти, свързани със случая, умират при пътнотранспортни произшествия, престрелки или от инсценирани класически самоубийства, които често пъти сполетяват неудобните свидетели в подобен род разследвания.

Втората официална разследваща комисия от Камарата на представителите (NSCA) доказва с 51 свидетели присъствието на втори стрелец от хълма, останал неидентифициран, което потвърждава хипотезата за заговор. Синът на Хауърд Хънт – известен агент от ЦРУ, въвлечен в скандала Уотъргейт, разкрива, че баща му е бил на площад Депли Плаза, когато Кенеди е убит. И наистина са открити снимки, на които Хауърд Хънт е заснет заедно с Джеймс Ърл Рей (убиецът на Мартин Лутър Кинг) и Франк Стърджис. Кой тогава би могъл да организира подобна операция на прикриване и отклоняване от вярната следа, ако не самите секретни служби, обслужващи силните на деня?…

          Убийството на Робърт Кенеди

И Робърт Кенеди – братът на президента, е сполетян от същата трагична съдба. Робърт е дясна ръка на Джон Кенеди като министър на правосъдието по време на неговото управление и е повече от ясно, че добре е познавал всички задкулисни машинации около убийството на брат си. И когато Робърт се кандидатира за президент на САЩ на неговото място, печелейки първичните избори през 1968 г., елитът го премахва, повтаряйки отново сценария с обезумелия самотен терорист. След убийството на Робърт Кенеди отново, както винаги, е открито поредното правителствено разследване, за да потули безспорния заговор.

          Самолетната „злополука“, в която умират Джон Кенеди-младши и съпругата му

Официално синът на Джон Фицджералд Кенеди и съпругата му умират при самолетна злополука. Въпреки това популярното американско сп. Нешънал Екзаминър публикува статия, която хвърля светлина върху това, което действително се е случило. Според известния таблоид няколко седмици преди гибелта си Джон Кенеди-младши споделя твърдото си намерение пред приятели и познати да разкрие убиеца на баща си. Той и фамилията му все още се радват на голяма популярност и влияние в Америка и е повече от ясно, че подобни изявления от негова страна са сериозна заплаха за определени среди. При това Джон е собственик и съосновател на сп. Джордж – ежемесечно издание с висок тираж и авторитет. Чрез него е можел без проблем да вдигне отново шум около убийството на бившия президент.

Повече от очевидно е, че съществува не една причина за отстраняването му. Том Шауф, в качеството си на бивш самолетен инструктор, се заема да разследва отново обстоятелствата около катастрофата и стига до заключението, че не може да става и дума за инцидент. Разследванията, които прави, е събрал в книгата Американската надежда: Как да отмените банковия си заем, без да свършите в съда, в която привежда множество подозрителни факти, включително и това, че необяснимо защо телата на жертвите са кремирани много набързо.

          Роби на банките

Стремителното влошаване на условията на живот на американското население като резултат от публичния дълг и от стратегиите на банкерите ще доведе до още по-големи дългове към кредитните институти до степен, в която няма да успява да покрива разходите си. Веднъж след като се изчерпят всички възможности за разплащане, по всяка вероятност ще ни бъдат предложени други финансови продукти, само и само да не се стигне до социални безредици. Но и в този случай ще бъдем заставени да продължим да работим за банките. И когато това се случи, ще осъзнаем как един път подложени на психологическа обработка, изведнъж се оказваме в положение на материално робство.

Впрочем донякъде този кошмар вече се е превърнал в реалност и ако се замислим по-дълбоко, няма начин да не осъзнаем истинността на тези факти. За работници, служители и пенсионери става все по-трудно да свързват двата края и все по-често са заставени да изплащат разсрочено задълженията си. Когато стигнем върховата точка на задлъжняване, възможно е да се увеличи и срокът на изплащане, но с това само се отлага моментът на тотална неплатежоспособност.

Всичко, което се случва около нас, е дело на елита. Държавните структури са обременени от дългове, а изграждането им и доброто функциониране зависят от способността на държавата да плаща. Днес е невъзможно да си купиш жилище, автомобил, мотор или каквато и да е друга материална придобивка, без да вземеш заем. На пръсти се броят и предприемачите, които са в състояние да развиват някакъв бизнес, без да имат зад гърба си подкрепата на някоя банка.

Хартиените пари окончателно ще бъдат заменени с електронен кредит и така всяка наша операция ще бъде регистрирана и винаги ще може да бъде контролирана от Големия брат. А кредитните карти ще станат задължителна част от ежедневието ни.

Ако монетарният суверенитет не бъде отнет от ръцете на частните спекуланти, накрая ще се окажем в ситуация на пълна зависимост от банките. И тъй като световната банкова система е изградена на пирамидална структура, където управляващата група на върха контролира пряко или косвено капиталите и по-малките кредитни институции, едва ли вече ще има значение към коя банка или финансов институт ще се обърнем, защото така или иначе ще се намираме в положение на безизходица. Конкуренцията между една банкова групировка и друга на практика е фиктивна и има една-единствена цел: да се заобиколят и прескочат антимонополните правила.

Това, разбира се, не означава, че служителите от кредитните институти са наясно с тези обстоятелства; тъкмо обратното – много голяма част от тях е в пълно неведение за глобалната стратегия, на която са дали ход големите банкери.     Истинското лице на глобализацията

Зад онова, което елитът представя на света като нова епоха на братско сближаване между народите, като се премахнат границите и се наложи единен световен пазар, в действителност се крие амбициозен проект на кастова диктатура върху цялото човечество.

Повече от половината от световното богатство на практика е съсредоточено в банковите сметки на по-малко от 2% от населението, а социалните неравенства продължават все повече да се увеличават дори и в по-заможните страни, където т. нар. средна класа на практика вече не съществува. Със създаването на единствен световен пазар елитът цели да концентрира в още по-голяма степен ресурсите на планетата в свои ръце. Казано по друг начин – вместо да се разпространява в хоризонтална посока върху цялото световно население (както искат да ни накарат да повярваме), богатството и благосъстоянието се отклонява към джобовете на обичайния финансов купол, който, освен че ни ограбва под формата на данъци, вече притежава и мажоритарните акционерни пакети на всички най-големи световни корпорации!

Говорим за глобализация, реализирана със създаването на острови на свръхизобилие от материални блага сред океан от бедност и недоимък с все по-нарастващо социално разслоение. Процес, който е в ход от много години и който върви по поска налагане на модела в големите градове – например Рио де Жанейро, където милиони безимотни хора живеят, натъпкани в гета (фавелас), изградени в околностите на луксозни квартали с пищни богаташки къщи, в които са достойни да живеят само малцина избраници на съдбата.

На практика терминът глобализация означава съсредоточаване на всички икономики в един-единствен световен монополизиран пазар на големите корпорации на банкерите, където упражняването на каквато и да било форма на свободна конкуренция ще бъде невъзможна. Жан Зиглер – елзаски парламентарист и специален докладчик в Комисията по правата на човека при ООН, описва най-подробно подобна ситуация, като се обосновава с документи и привежда неопровержими доказателства в книгата си Приватизацията на света. Авторът проследява историята на глобализацията и задкулисните машинации на големите банкери отвъд официалната политика, като се опитва да осветли механизма на действие на днешната глобална икономическа система. „Господарите на света в костюми и бомбета“, които описва авторът, в действителност са безскрупулни хищници, здраво хванали кормилото на капиталистическия пазар, а техен двигател е неутолимата им алчност. И в стремежа си да трупат все по-големи богатства разрушават природата, подклаждат войни, хвърлят човечеството в глад и мизерия, предизвикват бунтове. Все факти, които корумпираните от тях представители на политическата власт премълчават и подминават, а медиите угоднически се поставят в тяхна услуга.

За да управлява трафика на пари, глобалният елит си е създал данъчни райски кътчета: Каймановите острови (наричани Швейцария на Карибите заради филиалите на почти всички големи банки), Княжество Сийланд или клиринговите корпорации Клиърстрийм (бивша Сийдъл) и Евро-клиър. Следите от извършените операции по сметките (а понякога и самата сметка) на тези компании се заличават още същия ден – обикновено до един час след транзакцията, и не остават никакви дири. Планът за абсолютна власт предвижда и разрушаването на всички държавни функции и социални гаранции, служейки си с невероятно удобния лост на публичния дълг.

          Бея. прев.: Княжество Сийланд се намира на бивша военна платформа на около 10 км от английския бряг, близо до град Ипсуич. Изоставена след края на втората световна война и останала единствена неразрушена. През 1967 г. англичанинът Пад и Рой Бейтс я завзема със семейство си и я обявява за независима държава с твърдението, че е извън английски териториални води и де факто не принадлежи на никоя държава.