Архив на автор

„Новият свят“ на извращенците като всемирна содомска антицърква   Leave a comment

Автор: Олга Четверикова

През последните две десетилетия светското общуване стремително потъва в състояние на древно езичество, характерно за онази епоха, в която Христос още не се е явил в света. Макар и случващото да изглежда като обективен процес, става дума за добре управлявана всеобща либертарианска революция, насочена към изменение на самата същност на човека.

Олга Четверикова е доцент, кандидат на историческите науки, преподавател в МГИМО и автор на множество книги, изследвания и публикации в областта на политиката и религията.

„Те замениха истината Божия с лъжа, и се поклониха и служиха на творението повече, отколкото на Твореца, Който е благословен вовеки. Амин. Затова Бог ги предаде на срамотии страсти: жените им замениха естественото употребление с противоестествено; също и мъжете, като оставиха естественото употребление на женския пол, разпалиха се с похоти един към други, и вършеха срамотии мъже на мъже, та получаваха в себе си отплата, каквато подобаваше на тяхната заблуда.” (Рим. 1:26-27)

„… и ако градовете Содомски и Гоморски осъди на разорение и превърна на пепел, та ги постави за пример на бъдещите нечестивци.“ (2 Пет. 2:6)

Хомосексуализъм – извратено полово влечение към лица от същия пол. Тълковен речник на руския език от Ушаков.

През последните две десетилетия светското общуване стремително потъва в състояние на древно езичество, характерно за онази епоха, в която Христос още не се е явил в света. Времето като че ли се е върнало назад и народите, решително отхвърляйки наследството на многовековното християнство, под лозунгите за свобода и прогрес се връщат в допотопните времена, стараейки се във всичко да приличат на наследниците на Каин.

Характерно, че точно когато християните отбелязват 1700-годишнината от приемането на Миланския едикт (313 година), утвърждаващ свобода на вероизповеданието в Римската империя и полагащ началото на християнизация на държавата, на Запад повсеместно се легализират содомитските бракове. Ако християнските императори Констанций II и Констант въведоха за содомитите смъртно наказание, то днешните европейски управници обявяват за престъпна не само всяка дискриминация спрямо извращенците, но дори и моралното им неприемане.

Макар и случващото се да изглежда като обективен процес, става дума за добре управлявана всеобща либертарианска революция, осъществявана от разбунтувано против Твореца общество от нехора и насочена към изменение на самата същност на човека, лишаването му от неговите духовни основи, естествени биологически корени, разрушаване на семейството и традиционните обществени връзки.

Става дума за пълно „преформатиране“ на човека, така че да стане възможно неговото встъпване в антицърквата на сатана.

Религиозни източници на содомизма

В повечето древни езически общества не е съществувала нравствена забрана на мъжеложството. То било общоприето и често имало не толкова чувствено-удоволствен, колкото култов характер. Това било характерно както за Древния изток, така и за Древна Гърция, Древен Рим, келтите и пр. Хомосексуалните отношения се явявали или част от свещената храмова проституция, или влизали в ритуала на възрастовата инициация, при която момчета ставали подчинени обекти на възрастен хомосексуалист.

С помощта на тази инициация била потискана тяхната воля и те сляпо се подчинявали на племенните вождове-жреци. Подобен мистически ритуал съществувал и в Древна Гърция, в Атина, където хомосексуализмът бил институционализиран и обезпечавал юношите от богати семейства да получат място в управлението на държавата.

Инициация се осъществявала като правило и с бъдещия тъст. При нея на младия човек се давала ролята на жена, а когато достигал зряла възраст, получавал за жена дъщерята на своя учител (1). Пример за такава социална организация на хомосексуализма била и средновековна Япония, когато политическият живот на страната се намирал в ръцете на самураите, които с помощта на хомосексуалната любов възпитавали у юношите абсолютна преданост към господаря.

Доколкото хомосексуализмът бил разглеждан като ритуален начин за подчинение, той бил използван и в отношенията със социално неравни хора, например като унижение и превръщане в абсолютни роби на военнопленници, както е било в Древен Египет. Съществувала е и комерсиална мъжка проституция, сексуално обслужване на робовладелци от техните роби, използване на евнуси и кастрати за сексуални цели. В това отношение с крайна степен на разпуснатост се отличавали римските знатни патриции, особено в периода на гоненията против християните(2). 

Историкът Арно Карлен, указвайки, че от първите 15 римски императори 14 били содомити, пише: „Те встъпвали във взаимодействие с такива култове, че отклоненията на императорите ставали възможно най-скандални.

Комод, завзел трона през 180 година, се появявал публично в женски одежди и бил удушен от хомосексуалния си фаворит;

Адриан обожествявал хомосексуалния си любовник Антоний.

Но никой не може да се сравни с Хелиогабал, започнал своето управление на четиринайсетгодишна възраст през 218 г., възпитан в Сирия като жрец на Ваал. Той влязъл в Рим съпровождан от сирийски жреци и евнуси, облечен в коприна, с руж на бузите и очна линия. Различни историци сочат, че събрал римските хомосексуалисти и се обръщал към тях като момче проститутка; обличал наметало и стоял на вратите на бордеите; опитвал да принуди лекари да го превърнат в жена; отдавал се на содомии, изпълнявайки ролята на Венера в пантомимни спектакли; публично целувал гениталиите на своите фаворити и като Нерон формално се оженил за един от тях… Хелиогабал установил в Рим гигантски ашрим (фалически култ), от каквито еврейските царе се опитвали да очистят своята земя“(3).

Както показва историята, източник на содомския грях не е грубата чувственост на древния човек, а пълното помрачение на неговото религиозно съзнание, окултно-пантеистичният, демонически характер на езическия светоглед.

Известно е например каква роля са изиграли в развитието на хомосексуализма в Древна Гърция ритуалите, привнесени от Изток с Орфическите мистерии и култа към Дионис, в които приемали груби и извратени форми(4). В Рим те били известни като вакханалии.

Именно това демонично, окултно значение на содомизма се разкрива в Книга Битие, където този грях, единствен измежду всички се определя като „мръсотия“ – по този начин е преведена еврейската дума toevah, чието автентично значение е култова „нечистота“(5). „И казал Господ на Моисей: Ако някой легне с мъж като с жена, и двамата са извършили мръсотия: да бъдат умъртвени, кръвта им е върху тях“ (Левит 20:13).

Действително, цялата библейска история с град Содом свидетелства, че той е представлявал сатанинско общество, въплъщение на содомокрация, при която съответното действие имало култов характер (като освен него имало още четири такива града, т.е. това не е било изключително явление). Когато Бог, узнавайки за безбожното поведение на жителите на Содом и Гомор, изпратил там два ангела и Лот ги помолил да пренощуват, всички жители, „млади и стари“, обкръжили дома му. Содомяните поискали от Лот „изведи ни ги, да ги познаем“, т.е. да ги изнасилим. Ясно е, че те не търсели чувствено наслаждение, а искали да осъществят ритуален акт с пришълците, като ги хвърлят на олтара на своето божество, на сатана. Именно заради това Господ унищожил Содом и други подобни на него градове(6). Содомизмът представлява не просто ритуален акт, а религия, която поема отговорността за кощунственото подменяне на Божия образ с дяволския. Най-пълно това е представено в Кабала, тайното юдейско учение, което започнало да се оформя по времето на вавилонския плен, при който юдеите били в тясно общение с халдейските жреци и заимствали от тях пантеистичния мироглед, обединяващ божеството с природата и прехвърлящ върху него нейните закони.

Бог (Ен-Соф) според учението на Кабала се явява безкрайно нищо, съчетаващо в себе си дух и материя, женско и мъжко начало. Мъжкият принцип изтича от дясната му страна, женският – от лявата. Първият човек Адам бил също такова духовно двуполово същество – андрогин. Но бидейки съблазнен от земните неща, той придобил плътско тяло и отделяйки от себе си женското начало, се оказал разделен на полове. Заедно с Адам били създадени множество души, които съставлявали една колективна душа и които също били андрогинни на небето, но при раждането им тяхната цялост се нарушавала и те губели съвършенството и хармонията си. Така Кабала интерпретира грехопадението и доколкото целта на живота е освобождаването от плътското тяло и възвръщането в предишното състояние на цялост и сливане с божеството, то и разделението на полове се разглеждало като временно явление на дисхармония, водещо до космически хаос. По този начин содомският бунт против Твореца придобил изначално религиозна обосновка, противопоставяйки се на библейското „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори“.

От признаването и утвърждаването на християнството в Римската империя до XIX век мъжеложството на Запад се е разглеждало като извращение, явяващо се в резултат на съзнателен човешки избор. Това отношение било обусловено от твърдата позиция на Християнската църква, оценяваща това явление като смъртен грях, изцяло изменящ личността, като противоестествена блуд („блуд, извършена против природата“), като страст, преминаваща в навик, което значи болест на душата. Съответно и гражданското право квалифицирало мъжеложството като престъпление против обществения морал и го подлагало на углавно наказание.

Все пак тази практика не изчезнала напълно, съхранила се в тайни окултни общества и секти, в които й бил придаван все така сакрален смисъл. Свързаните с кабализма антихристиянски секти на гностиците и манихеите, изхождайки от дуалистичния светоглед (дух – добро, материя – зло), смятали видимия свят и плътта за творение на злото, а носителите на „гносиса“ – за избрани, и се чувствали абсолютно освободени от нормите на общоприетия морал. Както пише изследователят Пюеш, „тук става дума за бунт в много по-голяма степен, отколкото за критика и несъгласие… против човешкото наследие, против самото битие, света и даже Бога. И този бунт може да доведе… до нихилизма на „гностиците либертарианци“, които нарушават всички естествени и нравствени закони, злоупотребяват с телата си и с всичко на света, за да унижат всичко, да го изтощят, отхвърлят и разрушат“(7).

Отхвърляйки любовта, гностиците и манихеите отхвърляли и брака, и раждането на потомство, считайки съпружеството за низше наследство. Гностикът Маркион например заявявал, че чрез въздържанието от съпружество и отказа от продължаване на човешкия род той безпокои Твореца. Гностиците утвърждавали, че отнемането на тайнството на брака и подмяната му с мъжеложство ще избави човека от индивидуализма на двойката, от егоизма на любовта и семейството.

Такова дуалистично виждане на света и отношение към семейството и брака по приемственост се предава и на новоманихейските секти – павликяни и богомили, наречени по-късно катари, чиято практика народът така и наричал – мъжеложство. Този грях бил разпространен и сред рицарите на Тамплиерския орден. След тайно посвещение обетът за целомъдрие, бедност и послушание губел за тях всякакво значение и вместо смирение сред тях процъфтявали разврат, разпуснатост и религиозно безразличие. Наследници и пазители на учението на храмовниците станали шотландските франкмасони, изиграли главна роля при формирането на висшите степени на движението на свободните зидари.

С укрепването на позициите на масонството и с развитието на създаденото от тях идейно движение на Просвещението сред западните елити започнало да се променя и отношението към мъжеложството. Първият трактат в негова защита, борещ се за неговата декриминализация, бил „Есе за педерастията“, написан през 1785 г. От известния английски „просветител“ Джереми Бентам, автор на теорията на утилитаризма, изхождаща от възгледа, че смисълът на човешкия живот е стремежът към наслаждение.

Джереми Бентам

Бентам призовавал да бъдат отменени санкциите против мъжеложството и скотоложството, защото били „резултат от ирационални религиозни страхове, породени от старозаветното разрушение на Содом“ и укрепени благодарение на „ирационалната антипатия“ на обществото към наслаждения от всякакъв вид. „Очевидно – пише Бентам – то (мъжеложството) не предизвиква у никого никакво страдание. Напротив, то принася удоволствие… То не предизвиква никакво сериозно опасение и в него няма нищо, от което да се плашим. С него се занимават само тези, които сами решават да бъдат такива и които намират в него удоволствие.“(8)

По този начин Бентам утвърждавал, че содомизмът не е болест, а доброволен, съзнателен избор на човека и оценявал това явление като положително. Значението на неговия трактат се изразявало в това, че той първи дал рационално обосноваване на правото на мъжеложство, изхождайки от концепцията за естествените права на човека, и именно тази аргументация лежи в основата на съответните правни актове в най-ново време. Углавното преследване на содомитските отношения било отменено първо във Франция през 1791 г., което било следствие от революционния масонски преврат и приемането на Декларацията за правата на човека и гражданина. По-късно, през 1810 г., това било потвърдено и от Наказателния кодекс на Франция, съгласно който на наказание подлежали само насилствените хомосексуални действия. В течение на XIX в. по примера на Франция декриминализацията на содомизма се осъществила и в други страни (Холандия, Бавария, редица италиански държави и накрая и в Италианското кралство), но в широките слоеве на западното общество той продължавал да се оценява като безнравствено действие.

Грехът се превръща в болест

Положението се променя в края на XIX – началото на XX век във връзка с налагането на строго научно-рационален подход към проблемите на развитието на обществото, семейството и човека. Това се проявило в раждането на множество нови „науки“ – социология, психология, сексология, евгеника и пр., което съвпаднало с възраждането на езическата окултна мистика. На тази вълна се формирало и ново, феминистко движение, поставящо в центъра на своето внимание отношенията между половете. Решаваща роля за неговото установяване изиграли отново същите масонски кръгове, имащи за задача да въвлекат жените в антихристиянски и либертариански възгледи и да ги изведат от лоното на Църквата. Както се указва в един от документите на конвента „Великият изток“: „Само протестирайки против закона и християнския морал, ние ще разчистим място за нов морал, в който няма да има необходимост от закодиране“(9).

Зародил се като движение за равни политически права (суфражизъм), феминизмът много скоро се съсредоточил върху нуждата от промяна на положението на жените в семейството и преразглеждане на тяхната социална мисия в този свят. Повдигнал искането за разрешаване на употребата на противозачатъчни средства, а след това и на аборти, тоест детеубийство, радикалният феминизъм преминал към пропагандиране на свободната любов и отричането на брака, придобивайки с времето ясно изразен малтусиански характер. Неомалтусианството, пропагандиращо евгениката, по това време се намира в подем, в негова подкрепа се създават множество добре финансирани феминистки групи и асоциации.

Най-показателна в това отношение била дейността на американската феминистка Маргарет Сенгър, основала през 1914 г. списание „Женски бунт“ (с мотото „Нито богове, нито господари“), в което за първи път бил използван изразът „контрол на раждаемостта“, влязъл впоследствие в името на основаната от тази дама Американска лига за контрол на раждаемостта, която намира своето продължение в дейността на Международната асоциация за семейно планиране. През цялото това време окултно-масонските кръгове, оставайки в сянка, контролират движението и го направляват в нужното им русло. Периодически те се „осветявали“, за да напомнят на лидерите на новообразуващото се революционно общество за главните му цели. Един такъв рупор била известната представителка на теософията, масонка 33 степен Ани Безант, която на конгреса на свободните мислители в Брюксел през 1880 г. провъзгласила: „Преди всичко трябва да победим Рим и неговите пророци, да се борим с християнството навсякъде и да изгоним Бога от небесата“(10).

Теософията, като най-популярно окултно-мистическо учение от този период, изиграла важна роля в разпространението на либертарианските идеи. Това учение било развито от световноизвестната окултистка Е. Блаватска и представлявало смесица и обобщение на кабала, гностицизъм, херметизъм, манихейство, будизъм и индуизъм, на основата на които били формулирани догматите на съвременния окултизъм.

Елена Блаватска

 При цялата си търпимост към други религии и философии теософията хранела ненавист към монотеистичните религии и на първо място – към православието. Основният „принос“ на Блаватска се състоял във формулирането на идеята за „новия свят“, в който ще управлява притежаващата по-развит разум, засега все още формираща се шеста раса. Тя на свой ред ще започне „подготовка“ за седмата раса, която ще се представлява вече от чисти духове, с появата на които човечеството ще завърши цикъла на своето земно развитие и ще се пресели на друга планета, за да започне нов цикъл.

В резултат теософията се превърнала в огромна „яма“ в областта на културата, чрез която знанията на древния свят и Изтока се предавали на съвременната западна цивилизация и която породила множество окултни движения и секти, подготвили масовия взрив на окултизма във втората половина на XX век. В тези условия се извършва новата оценка на мъжеложството, повлияна от опитите то да бъде представено като „естествено състояние“. Макар и защитниците на извращенците да не постигнали своето, общото отношение към него се смекчило: ако по-рано то се разглеждало като нравствен порок, който бивал наказван, сега то преминало в категорията на психическите заболявания, които трябва да бъдат лекувани. През 1869 г. за него бил измислен нов термин – „хомосексуализъм“, а през 1886 г. психиатърът Рихард Крафт Ебинг го характеризирал като „дегенеративно заболяване“, което било прието и преобладавало в психиатрията до средата на XX век. Новият статус на хомосексуализма позволил на неговите последователи да се представят за жертви и да се оградят от агресията на обществото (не бива да осъждаме болните, трябва да им съчувстваме).

Въпреки това все по-широкото разпространение на хомосексуализма сред висшите слоеве на западното общество, особено в средите на интелектуалните и културните елити, довело до това, че сексолозите и психолозите, занимаващи се с изучаване на сексуалните аномалии, започнали да опитват да реабилитират носителите на този порок. Значителен принос в това имал Сигизмунд Шломо Фройд, член на еврейската масонска ложа „Б‘ней Б‘рит“, благодарение на която и била популяризирана в световен мащаб неговата теория на психоанализата.

Фройд заедно с други психоаналитици, 1922г.

Известно е, че Фройд не просто е имал влечение към практическата магия и окултизма, той всъщност създал свой собствен таен масонски орден, с тайни сбирки и собствен език(11).

Огромно влияние върху неговите възгледи оказали такива деятели като „най-големия от юдейските пророци“, кабалиста Адолф Йелинек, и доктор Вилхелм Флис, който развил идеята и концепцията за бисексуалността, която провъзгласил за „властница над всичко живо“(12).

Както пишат и изследователите на фройдизма, той представлявал не научна, а религиозна система. „въплъщение на юдейската мистика“, „психологическо изследване на Стария завет“, така че ненапразно Фройд бил наричан „светски равин“. Фройд активно критикувал възприемането на хомосексуализма като резултат от дегенерация и го представил като форма на психосексуална ориентация, зависеща от „избора на обект“, който се осъществява в съответствие със собствения образ.

Особено ценни за последвалата декриминализация на хомосексуализма били неговите заключения, че „всички хора са способни на избор на обект от своя пол и извършват този избор в своето несъзнавано“ и че психоанализата позволява у всекиго да се прояви „елемент на хомосексуален избор на обект“(13).

Друг защитник на извращенците станал членът на Фабианското общество, големият почитател на Бърнард Шоу, главата на евгеническия институт „Галтън“ и председател на Световната лига за сексуални реформи Хавлок Елис, женен за суфражетката и лесбийка Едит Елис. В своите трудове („Сексуалната инверсия“, „Изследване по психология на пола“) той отхвърлял представата за хомосексуалистите като за изроди, представяйки ги като нормални хора, отличаващи се от другите само по своите сексуални предпочитания. С радикалността на своите възгледи той предсказал бъдещата „сексуална революция“.

„Ню Ейдж“ дава най-развитата религиозна обосновка на хомосексуализма, предлагайки свой път към спасението на човека. Но прикривайки духовния смисъл на своята програма, това движение взима на въоръжение „научната“ джендър реторика, за да внедри широко своите идеи в образователната система.

Болестта става норма

Решаващите промени в духовния живот на западното общество стават вече през втората половина на XX век, което е свързано със започващата в Америка „сексуална и културна революция“, обявила открита война на всички традиционни ценности, норми и устои. Това също така съвпада с нова, вече по-мощна вълна на окултизма, представен от движението „Ню Ейдж“, приемник на предишните езотерични учения и претендиращо за създаването на последната световна синтетична религия, призвана да замени християнството.

Неговото начало било положено от Елис Бейли, продължителка на делото на Е. Блаватска, която става пророк на „Новата ера“ – ерата на водолея или на „новия световен ред“. С разяснението на идеите и прокарването им в широките слоеве на интелигенцията се занимавала Мерилин Фъргюсън, автор на програмната книга „Заговорът на Водолея“, издигаща нова културна парадигма, която представлява съвременна религия на човекобожие.

Целта на „Ню Ейдж“ е тотално изменение на световния порядък чрез духовно преустройство на човека до достигане на състояние на „божествено всемогъщество“, което да го направи способен да управлява света. Именно това учение дава най-развитото религиозно обосноваване на хомосексуализма, предлагайки свой път към спасението на човека.

„Ню Ейдж“ изцяло възпроизвежда кабалистичното учение за първия човек като богоподобен духовен андрогин, чиято цялост се разпада на две половини в резултат на материализацията. По този начин полът се явява ущърбно ограничение, разделение, привеждащо човека към смърт и тление. За да се спаси, човек трябва да се върне към предишното духовно състояние на цялост и да се съедини с божеството. Търсенето на тази цялост трябва да започне още в този живот. И понеже съединявайки се с Ева в брака, Адам не може да се съедини с нея действително в едно цяло, той остава непълноценен мъж, а тя – непълноценна жена.

Тоест, докато мъжът се стреми към мъжественост, той не може да постигне хармония, така както и жената, стремяща се към женственост. Затова и божественото установяване на брака им се явява ненавистно. За възстановяване на андрогинното единство мъжът трябва да събере в себе си женски начала, а жената – мъжки. Тази цялост, както учи „Ню Ейдж“, се възсъздава чрез излизане от предела на рождения пол, което се постига чрез хомосексуални и лесбийски връзки(1).

Това е и нюейджката „теология на възстановяването“: за да се върнем в състоянието на първосъздадения хармоничен безсмъртен андрогин, е необходимо да станем мъжежени чрез хомосексуализъм и лесбийство. Нещо повече, андрогинизацията води до раждането на някакъв ангелоподобен вид, тази седма раса на Блаватска, която ще се състои само от духове. Затова за „пророците“ на „Ню Ейдж“ хермафродитът е единствената норма и негов символ се явява неразривното сливане на противоположностите – Ин-Ян. А разделението на половете е аномалия и всичко, свързано със семейството, създаващо натоварващи културни ограничения за себеизразяването на човека, трябва да бъде премахнато.

По този начин хомосексуализмът в трактовката на „Ню Ейдж“ не е просто предизвикателство към съвременното общество и неговия морал, той е подготовка към провъзгласяването и налагането на „религия на содомизма“, която в качеството си на нова икуменическа религия на Третото хилядолетие следва да замени християнството.

„Ню Ейдж“ обявява смъртния грях за висша, божествена, възстановяваща любов, но с това за човека завинаги се затваря пътят към истинно спасение.

Съдбата на содомита е страшна – с отказа от пола той се отказва от дадения му от Бога дял, съгласява се на втора смърт. Неговата душа, изоставена от ангелите, претърпява духовна мутация и тръгва вече по програмата на сатаната.

Скривайки истината и духовния смисъл на своята програма, „Ню Ейдж“ използва възможностите на набиращи по онова време сила нови направления на социологията и психологията, обличащи техните идеи във формата на научни концепции и теории, напълно отговарящи и съответни на духа на времето. Сред тях най-голямо значение имала разработената в края на 60-те години от американската психология джендър концепция, формулирана за първи път от сексолога Джон Мани, специализиран в изучаването на интерсексуалността и транссексуалността.

Джон Мани

Именно той въвежда понятията „джендър“ и „джендърна роля“ като обозначения за „социалния пол“ на човека, разбирано като социално определима идентичност, която той отличава от „биологичния пол“, даден на човек от природата.

Скоро тези понятия започват да се използват широко от социолози и психолози и стават крайно разпространени в средите на феминисткото движение, което, борейки се против властта на мъжете, изместило своя анализ от критика на „биологическата“ към критика на „социалната“ идентичност.

Това позволявало разглеждането на пола вече като чисто социално явление, зависещо не от природата, а от възпитанието. В резултат, в новата конструкция „джендър“ става ключова концепция.

Голям принос в нейното развитие има френският философ Мишел Фуко, апологет на гръцката педерастия, представяна от него като истинска любов. В условията на „културна революция“, опирайки се на мощен научно-религиозен фундамент, радикално настроените извращенци започват политическа борба за признаване на хомосексуализма за нормален, алтернативен начин на живот.

Мишел Фуко

Създаденият с тази цел в САЩ „Фронт за освобождение на гейовете“ въвежда ново социално понятие – „лесбийки, гейове, бисексуални, транссексуални“ (ЛГБТ), за отличаването им като носители на особено самосъзнание и нова субкултура. През 1969 г. избухнали така наречените Стоунуолски бунтове и сложили началото на въстание на вече сплотеното ЛГБТ общество. В САЩ и други страни от Запада се формират многобройни организации, които, позовавайки се на правото си на „различност“ и използвайки като основно политическо средство натиска на ежегодните „гей паради“ (gaypride), преминават под лозунги за защита на „човешките права“ в пълномащабно настъпление. Разработеният за гей парада от американския художник активист Гилбърт Бейкър флаг с цветовете на дъгата се превръща в символ на движението. Фактически той възпроизвежда един от символите на „Ню Ейдж“: с помощта на дъгата там се обозначава мост между индивидуалната човешка душа и „всеобщият свръхразум“, тоест Луцифер(2).

Гилбърт Бейкър

Основното, с което ЛГБТ се сдобива в резултат – това е коренното изменение в отношението на обществото към хомосексуализма. В американската социология и психология спрели да го разглеждат като патология или отклонение и започнали да го определят като една от формите на „сексуална ориентация“, наред с хетеросексуалната и бисексуалната.

За дискредитация на тези, които критикували или просто не приемали тази аномалия, американският психиатър Джордж Уайнбърг въвежда през 1972 г. понятието „хомофобия“, означаващо „ирационални страхове“. Фактически той повторил Джереми Бентам, според когото осмислената нравствена позиция също се оценявала като „ирационален религиозен страх“.

Накрая, когато почвата била подготвена, през 1973 г. под влиянието на чисто политически фактори, свързани със заплахата от организиран безпорядък, Американската психиатрична асоциация (АПА) въпреки научния медицински подход престанала да отнася хомосексуализма към психическите заболявания(3) и въпросът спрял да се обсъжда на научни конференции и симпозиуми. Тази диагноза била призната за „дискриминираща“, а на дискриминация били подлагани вече тези, които искали да се избавят от порока.

Основния си пробив ЛГБТ обществото извършило в разпада на Съветския съюз и сриването на двуполюсния свят, когато западната концепция за „правата на човека“ се утвърждава като единствено възможна ценностна система. На 17 май 1979 г., ориентираща се по АПА и подложена на най-силен натиск, и Световната здравна организация изключва хомосексуализма от списъка на заболяванията. Този ден сега се отбелязва от ЛГБТ обществото като Международен ден за борба с хомофобията.

По този начин извращенството бива легитимирано и започва да се разглежда като един от вариантите на физиологична и морална норма, тоест като алтернативен начин на живот. Шлюзовете са отворени и патологичното явление започва да се утвърждава на Запад с невероятна скорост.

ЛГБТ обществото си поставя за крайна задача „снемането на знака на патология или девиация от хомосексуалността“ във всички национални държави, което и се случва през 90-те години. Паралелно с това протича повсеместен процес на премахване на наказанието за мъжеложство, което в момента се преследва само в някои страни на Африка и Азия. В Русия съответната наказателна статия е отменена през 1993 година.

Куиър революция: от равенство на половете към тяхната отмяна

Наред с това, 80-те и началото на 90-те години са ознаменувани със сериозни промени вътре в рамките на содомитското общество, в което се проявяват две течения. Едното обединява гейовете и лесбийките, признаващи мъжкия и женския пол, но имащи търпимост към техния избор, докато другото категорично отхвърля самия принцип на различаване на полове и хетеросексуалността като такава.

И ако първото представлява така наречения „уличен хомосексуализъм“ и постига определени юридически и социални резултати, то второто доминира в интелектуалните и университетските кръгове и съставлява най-активното научно-окултно ядро, което разработва далечна стратегия за разрушаване на естествения порядък на нещата чрез унищожаване на различията между половете.

Укрепването на второто течение става вследствие активизирането на женския хомосексуализъм, който се съединява с широкото феминистко движение и съставяйки неговия идеен гръбнак, го направлява в нужното русло. Именно феминистките лесбийки създават така нареченото куиър течение (от думата queer – странен, обратен), което става основа на нова интерпретация на понятието „джендър“.

За първи път понятието куиър идентичност, което после става така широко разпространено, е употребено от професора от Калифорнийския университет Тереза де Лауретис, лесбийка.

След това то започва да се употребява не само за описание на содомити, но и за други „идентичности“, които не се вместват в рамките на традиционната джендърна дихотомия(4).

По такъв начин понятието „куиър“ отбелязва прехода от феминистката теория за хомосексуалността към джендър теорията, която говори вече за различни типове „джендърна идентичност“. Истинска основателка на куиър теорията става Джудит Бътлър (с труда „Джендърно безпокойство“, 1990), която дава революционно определение на концепцията за „джендър“, като изцяло критикува самото понятие „полова идентичност“.

Джудит Бътлър

Разделяйки окончателно понятията „биологичен пол“ и „социален пол“ (джендър), тя заявява, че второто съвършено не зависи от първото, всичко се определя изключително от свободния избор на човека, в зависимост от този джендър, който човекът си присвоява. Новата същност може да се изрази с понятието „множество куиъри“, с утвърждаването на което се провъзгласява изчезване на разликата между мъжки и женски пол и свързаните с тях категории.

Сега се утвърждава „мултисексуалност“, която характеризира и хомосексуалисти, и андрогини, и бисексуални, и хермафродити, и травестити, и хетеросексуални, като при това е възможно спокойно преминаване от една към друга разновидност. Както учи Джудит Бътлър, човек не се определя от дадената му природа, а се структурира или форматира, „половото поведение не е заложено в нашето дълбоко „аз“, то се ражда от опита, от нашите отношения с другите, под влияние на сложни психически механизми“(5).

По такъв начин новата „джендър“ концепция, станала плод на куиър теорията, се бори за пълно смесване на половете и за неутрално определение на пола, съответстващо на средния род „то“ (на англ. „It“). При такъв подход, обявяващ всички проявления, свързани с биологическите различия между мъжа и жената, за някаква митология, хетеросексуалността става просто една от възможните форми на поведение.

Джендърът трябва да се определя според личния избор на човека, който може да се мени в зависимост от влечението – това и започва да се нарича „джендърна идентичност“ (англ. „performance”).

Всички тези теории лежат в основата на проекта за

тотална световна сексуална революция, насочена към „отчуждение“ на човека от неговия пол,

въпреки че в зависимост от пътя за неговата реализация поддръжниците му могат да се разделят на две групи. Едната се застъпва за скрито разрушаване на културния и социалния порядък, основани на разделение по полов признак, докато другата избира максималисткия вариант, отричащ самата физическа природа на половото разделение, и се бори за пълна сексуална анархия.

Например испанският куиър философ Беатрис Пресиадо настоява за такива „политически стратегии“ като „лишаване от идентичност, промяна на технологията на телата, промяна на анатомичната медицина, която произвежда телата „нормални“ и „с отклонения“ и пр., и пр.

Друга писателка извращенка, Моник Уитинг, представителка на радикалното крило на лесбийското движение и автор на модната теория Straight (което значи „сексуално правилен“), твърди че не съществуват нито мъже, нито жени. Тя нарича тези категории „езикови хитрости“, с помощта на които е устроено цялото хетеросексуално общество, и призовава да се освободим и да изобретим нов език и нова граматика, като заменим всички думи, свързани с пола (майка, баща, мъж, жена), с нови, „джендър неутрални“. Още един куиър философ, Жак Дерида, обобщава своите размишления така: „А защо да не измислим нещо друго, друго тяло? Друга история? Друга интерпретация?“.

В резултат, именно това добре сплотено куиър течение успява да утвърди понятията „джендър“ и „джендърна идентичност“ не само в социологията, но и в правовата сфера, превръщайки ги под името „сексуална ориентация“ в основополагащ елемент на строящия се нов сексуален ред. А това на свой ред залага началото на тотална разруха. Работата е в това, че макар и понятието „сексуална ориентация“ да се счита за параван на хомосексуализма, в нито един от международните и националните документи то не е конкретизирано, така че нормален статут може да се придаде на всяка сексуална ориентация.

Тоест всеки сексуален акт, даже и такъв, който днес се разглежда като престъпен, но извършен по доброволно съгласие, може по право да стане социално легитимен. Това се отнася и за полигамията, и за полиандрията (многомъжство), и за сексуалното мултипартньорство, и за бисексуалността, и за инцеста, и в крайна сметка и за педофилията, и за зоофилията (тук и защитниците на животните няма да помогнат).

Сега всичко зависи от степента на „напредналост“ на обществените върхушки, които или само са членове на световната содомитска мафия, или се намират под нейното мощно влияние.

Юридическо признание на содомитската мафия

Реабилитацията на хомосексуализма довежда не само до рязкото нарастване на броя на извращенците, но и до по-нататъшна консолидация на това агресивно общество, целящо преход към нови форми на експанзия. Както правилно сочи един от изследователите, хомосексуалистите са подобни на ракови клетки. Докато имунната система изчислява и унищожава отделни ракови клетки, те съществуват в групи, за да преживеят, като лъжат клетките на имунния контрол. „Те се развиват до такава степен, че най-горните клетки започват да задушават долните слоеве и ги унищожават. В резултат се получава гнилостна маса, която отравя организма, развива се така наречената туморна интоксикация. Това е директна аналогия с гей-мафията“(6).

Наистина, те не се задоволяват с легализацията и действайки като престъпно общество, искат за себе си особен статут и особени права, които да ги поставят в уникално положение и да им позволят открито да пропагандират и налагат своя мироглед и начин на живот. Именно в това се заключава смисъла на отстояваните от тях права. Въвеждайки понятието „сексуално малцинство“, което в момента се използва вече и в юридически документи, те започват да настояват не само за директното им включване в антидискриминационни закони, но и за приемане на отделни закони за „сексуалните малцинства“

и даже за директно упоменаване на „сексуалната ориентация и джендърната идентичност“ в текстовете на конституциите.

Образувало влиятелно лоби в международните организации, ЛГБТ обществото постига през 1993 г. включване на Международната организация на гейовете и лесбийките в числото на организациите, акредитирани в ООН. Тази организация провежда мониторинг на ситуацията и ежегодно на 17 май публикува карта, отразяваща положението със спазването на правата на сексуалните малцинства в света. В същата година Управлението на Върховния комисариат по бежанците в своите консултативни заключения започва да определя хомосексуалистите като „особена социална група“, а през 1995 г. ООН внася нарушаването на правата на сексуалните малцинства в състава на нарушенията на основните човешки права.

Най-последователен и безкомпромисен защитник на правата на извращенците става Европейският съюз.

Началото на неговата активна позиция по този въпрос е положено в 1994 г., когато Комитетът по гражданските свободи и вътрешните работи към Европарламента съставя и приема документа „Равни права за хомосексуалистите и лесбийките в ЕС“, чийто автор е Клаудия Рот, представител на Партията на зелените на ФРГ. След резултата от изслушването Парламентът приема резолюция с препоръка към Съвета на министрите за забрана на всички форми на дискриминация според признака на сексуалната ориентация (включително сферата на партньорските отношения и осиновяването на деца), макар че съществуващият тогава Договор на ЕС не осигурявал съответстващата законодателна основа.

За поправяне на това положение ЛГБТ обществото съвместно с други борещи се за равноправие групи започват да лобират пред държавните правителства на страните членки за приемане на поправки към Договора. Вследствие на това в новия Амстердамски договор от 1997 г. (влязъл в сила от 1 май 1999 г.) била внесена поправка, даваща на ЕС юридическо основание за борба с дискриминацията на основата на сексуалната ориентация. За това се споменава на стр. 13 от Договора, станал първият международен документ, който открито говори за сексуална ориентация.

Забрана на такава дискриминация е вписана и в Хартата на ЕС за основните права на гражданите на ЕС от 2000 година. Накрая, през 2006 г. Европарламентът приема декларация „Хомофобията в Европа“, в която неприемането на извращенците се определя в съответствие със същата тази формула на Бентам като „ирационален страх и отвращение към хомосексуалните, гейовете, лесбийките, бисексуалните и травеститите, които се основават на предразсъдък и са сродни на расизма, ксенофобията, антисемитизма и сексизма“(7).

При това към примерите за хомофобия са причислени не само преследването и убийството, но и изпълнени с ненавист речи, присмех и вербални оскърбления. Стига се дотам, че някои експерти предлагат хомофобията да се класифицира като „нетърпимо разстройство на личността“ заедно с расизма и сексизма и в недалечно бъдеще по възможност за това да се настанява в психиатрични заведения.

През 2010 г. подобна резолюция („Дискриминация по признака на сексуална ориентация и джендърна идентичност“) приема и Съветът на Европа. В нея се подчертава особената роля на парламентаристите по иницииране и съдействие на законодателните изменения в тази област.

––––––––––-

[1L’homosexualitй au moyen age // http://moyen-age74.e-monsite.com/pages/l-hommosexualite-au-moyen-age.html

[2] http://gayglobe.us/blog/?p=988

[3] Цит. по: Абрамс К. Гомо-оккультизм // http://www.anarhvrn.ru/anarh/xaoc/gomooccult.html

[4] Шустер Г. История тайных союзов, обществ и орденов. М., Ваклер, 1996. Т.1,С.13.

[5] Суровягин С.ПДуховное значение однополого брака//Сибирская православная газета. № 1-2, 2006 г. 

[6] Там же.

[7] Цит. по: Элиада М. История веры и религиозных идей: в 3 томах. М., Критерион, 2002. Т.1. С.315-316.

[8] http://www.columbia.edu/cu/lweb/eresources/exhibitions/sw25/bentham/index.html#02

[9] Цит. по: Toulza A. Le meilleur des mondes sexuels. Le nouvel ordre mondial de la sexualitй. Tom 1. Paris, 2008. P. 27.

[10] Ibid. P.30.

[11] Ratier E. Mystиres et secrets du B’nai B’rпth. Pris, FACTA. P.141.

[12] https://sites.google.com/site/psychoanalysisbiography/Home/f/fliess

[13] http://vocabulary.ru/dictionary/881/word/gomoseksualnost

Втора Част

Содомитските бракове като средство за унищожение на семейството

Главно средство за утвърждаване на изключителното положение на содомитите в обществото става издигането на тяхната идея за пълен отказ от института на семейството, което те обявяват за отживяло и преминало времето си явление.

Разбирайки, че това тяхно искане няма да мине, содомитите променят тактиката и започват активно да се борят за узаконяване на еднополовите „бракове“ с цел да унищожат тази институция отвътре. Това става ключов етап от сексуалната революция, насочена и против човешкото естество, и против прехваленото западно право.

По своята същност законно-официалното встъпване в съпружески отношения между мъжа и жената се явява продължение на този брак, за който Бог благословил сътворените от Него Адам и Ева. С това благословение Бог засвидетелствал естеството на човешката природа такова, каквото Той го е създал. Както пише Йоан Златоуст в „Книга за девството“, „бракът е даден за детерождение, и най-вече за погасяване на естествения плам. Впоследствие, когато се напълнили и земята, и морето, и вселената, останало само едно негово назначение – изкореняване на невъздържанието и разпътството“(1).

Така че, вървейки против естеството на човешката природа, отричайки различието между половете и чина на съпружеството, содомитите не могат да искат за себе си това, което Бог е благословил за мъжа и жената. Що се отнася до европейското право, еднополовите съюзи изискват изключване от законодателството на понятието пол, тоест мъжете и жените като основа на човешкото общество. Вместо тях трябва да бъдат упоменавани някакви безполови същества – „бракуващият се А“ и „бракуващият се Б“, „родител А“ и „родител Б“, „партньор А“ и „партньор Б“, които да се впишат не само в гражданския кодекс, но и в юридическите документи, регулиращи въпросите на трудовата заетост, социалното осигуряване и пр.

По този начин „мъж“ и „жена“, „съпруг“ и „съпруга“ изчезват като правни субекти. В резултат от правовата рамка се изменя и структурата на семейството като такова. Доколкото еднополовите бракове предполагат и правото на осиновяване на деца, това променя и характера на родството, слагайки кръст на връзките с биологичните родители и оставяйки децата без корени. Това представлява опит със законодателни актове да се измени биологичната реалност и да се създаде нов човешки род(2).

Решаващи стъпки по пътя на тази революция стават срещите в Кайро през 1994 г. и в Пекин през 1995 г., посветени на въпросите за народонаселението и положението на жените. Именно тук се взимат решения, полагащи началото на политиката на признаване на хомосексуалните бракове и разширяване на техниките за медицинско съдействие на хомосексуалните двойки. Работата е там, че в документите на конференциите определението за семейство се дава в толкова размити термини, че позволява съвсем свободното им тълкуване.

Така в доклада на каирската конференция, в раздела „Семейство, неговите функции, права, състав и структура“, се казва следното: „Макар и за различните социални, културни, правови и политически системи да са присъщи различни типове семейства, семейството се явява основното ядро на обществото и като такова има право на всестранна защита и поддръжка“. „Семейството приема различни форми в зависимост от културните, политическите и социалните системи“(3).

Подобни формулировки тогава предизвикват сериозен скандал и много юристи отбелязват, че те неизбежно ще доведат до признаване на противоестествени съюзи. Въпреки че в последвалия документ е въведено общото понятие „двойки“, за което се прикрепя „вродени права“, в частност се указва необходимостта „да се помогне на двойките и индивидите да имат деца“, към което е прикрепена техниката invitro. По такъв начин проблемът за легализацията на хомосексуалните бракове и разширеното използване на спомагателни репродуктивни технологии от хомосексуални лица бил юридически решен в рамките на ООН, след което Европейският съюз пристъпил към утвърждаване на тази политика в „европейското пространство“(4).

В резолюция от 8 февруари 1994 г. Европарламентът ясно поискал от страните членки да прекратят забраната за създаване на семейства от хомосексуалисти, препоръчал да се гарантират редица права и преимущества на съпружеството, да се регистрира партньорството и да се премахнат ограниченията за осиновяване и възпитаване на деца. В своята Харта за правата на човека от 2000 г. ЕС се отказва от позоваване на пол при определението на брака и при потвърждаването на родителски права (говори се за равенство на родителите, без упоменаване на майка и баща).

В резолюция от 5 юли 2001 г. Европарламентът препоръчва на страните членки вече промяна на законодателството в посока предоставяне на равни права на хомосексуалистите и да поставят на дневен ред пред ЕС въпроса за признаване на законните отношения между хомосексуалисти.

В доклада от 2002 г. Европарламентът препоръчва признаване за хомосексуалистите на равни права, произтичащи от съпружеството. Накрая в резолюция от 2003 г. Европарламентът повтаря искането да се отстранят всички форми на дискриминация на хомосексуалистите (юридически и фактически), частност по отношение на брака и осиновяването на деца.

Затова в резолюция от 2006 г. на страните се препоръчва да приемат нови мерки за легализация на еднополовите съюзи с призив за изменение на своето законодателство, правейки го по-„дружелюбно“ по отношение на хомосексуалистите, и да се разработят мерки против страните, в които не се предприемат действия за борба с различни прояви против това явление.

Друга ключова структура в прокарването на тази политика става Европейският съд по правата на човека към Съвета на Европа, който създава право на недискриминация, основана на сексуална ориентация, според което е нужен особено сериозен повод за оправдаване на различно отношение към еднополови и нееднополови двойки. В това отношение Съдът не оставя никаква възможност за преценка от страна на държавата(5).

По този начин виждаме, че

утвърждаването на еднополовите бракове е твърдо отстояван политически курс на ЕС и Съвета на Европа, който има отиващи далеч последствия и разполага с широк набор от юридически инструменти.

За да не предизвика първоначална остра протестна реакция сред европейците, като преходна стъпка европейската върхушка предлага алтернативна на брака форма на регистрирано еднополово партньорство, благодарение на което извращенците получават данъчни облекчения и право на наследяване.

Този закон се приема първо в Дания през 1989 г., а в момента той съществува в Андора, Австралия, Австрия, Бразилия, Великобритания, Унгария, Германия, Еквадор, Израел, Ирландия, Исландия, Колумбия, Лихтенщайн, Люксембург, Словения, Финландия, Хърватия, Чехия, Швейцария и някои от щатите на САЩ. Също и в някои градове на Италия хомосексуалистите могат да регистрират своите отношения.

В различните страни тези „съюзи“ се наричат различно, има разлика и в правата, с които те се ползват, но това не променя същността – това е първата форма на узаконения „брак“. Алгоритъмът на борбата е отработен и твърдо действа. Подготвяйки почвата, „най-напредничавите“ управници отиват още по-далеч и предоставят на хомосексуалистите вече пълноценно право на брак. Първата държава, както е известно, стана Холандия (2001), след това по този път отидоха и Белгия (2003), Испания, Канада, ЮАР, Норвегия, Швеция, Португалия, Исландия, Аржентина, Дания и някои щати на САЩ и Мексико. През април 2013 г. към тях се присъединяват Уругвай и Нова Зеландия, на 18 май – Франция, на 21 май Палатата на общините на Британския парламент одобрява законопроект, легализиращ еднополовите бракове в Англия и Уелс. В момента в етап на разглеждане са подобни законопроекти в Люксембург, Непал и Парагвай.

Тази политика се приема от обществото нееднакво. И ако в някои страни обществеността е зомбирана дотолкова, че да се загуби имунитет, то в други това предизвиква ожесточена съпротива.

Пример за първото се явява Швейцария, където законът за „регистрираното партньорство“, както и много други федерални закони, влиза в сила по волята на народа в резултат на референдум: 58% от населението на 5 юни 2005 г. признават правото на регистриран съвместен живот на хомосексуални двойки.

Пример за второто се явява Франция, където борбата набира сила. Франция се явява ярък пример за това с каква хитрост действат извращенците. През 1998 г. е все още немислимо за обществото, за Асамблеята и даже за правителствените среди да обсъждат въпроса за еднополовите бракове, те правят малки стъпки в подготвянето на подходящите условия(7).

Отначало през 1999 г. те започват да прокарват т.нар. „Граждански пакт за солидарност“ (PACS), който представлява нещо средно между съжителство и брак. Това е договор между две физически лица, включително хомосексуалисти, желаещи официално да оформят своите отношения, без да встъпват в брак, като си гарантират минимални лични и имуществени права. На партньорите в този случай не се налагат сериозни обвързаности и договорът се разтрогва автоматично по молба на един от партньорите. Ясно е, че PACS представлява пролука за легализиране на еднополовите съюзи, затова и обсъждането му предизвиква ожесточени и дълги дискусии и съпротивата срещу него е не по-малко твърда от сегашната. Въпреки това PACS бива утвърден. Резултатите действително се оказват неочаквани, доколкото 94% от „паксиращите“ се оказват партньори от противоположния пол и само 6% – хомосексуалисти. Но главното е направено – в информационното поле е внедрен въпросът за хомосексуалния брак, превърнат е в обикновена тема за обсъждане, започната е усилена обработка на законодателите, след което, с идването на власт на Оланд, става възможен и натиск върху закона за браковете.

Не така драматично, но също остро преминава обсъждането на този въпрос в Британския парламент. Както сочи евродепутатът от Партията на независимостта на Великобритания Найджъл Фараж, в действителност всичко се решава не от Парламента на Англия, а от Европейския съд по правата на човека. Премиер-министърът Камерън натрапва този законопроект въпреки волята на своята партия и на народа си, по указания от Страсбург. Така че не е учудващо, че във Великобритания и във Франция законопроектите се обсъждат едновременно.

Но Фараж разкрива и по-дълбоките замисли на Евросъюза, свързани с реализацията на т.нар. Стокхолмска програма, предполагаща унифициране на правата в страните от Европа в периода 2010–2014 година. Начините за достигане на тази цел били представени в доклада на Берлингуер от 2010 г., който, както предположил Фараж, трябвало да бъде приет през ноември същата година. В съответствие с него всеки граждански брак или пакт, сключен в една от страните на ЕС, ще бъде признат за законен и в останалите страни членки. Тоест, ако двойката няма право да оформи брак в собствената си страна, тя може да направи това в друга страна от ЕС и след връщането в родината там този брак да се разглежда също като законен(8).

Разбираемо е, че такова „право на брак“ ще способства разпространението на „хомосексуален брачен туризъм“, принуждавайки онези, които са против содомския съюз, да го признаят.

„Права за анти-човека вместо „Право на човека“ 

С началото на световната криза от 2008 г. и откритото провъзгласяване от световния елит на необходимостта от „нов световен ред“ политиката на утвърждаване на „правата“ на содомитите преминава на ново равнище. На първо място, тя достига всемирен мащаб; на второ място, под претекста за борба с хомофобията тя придобива форма на агресивен натиск и преследване на традиционните ценности.

През 2008 г. за първи път в историята ООН под давление на Франция, Холандия и редица други страни на 63-тата сесия на Общото събрание на ООН се приема Декларация относно правата на човека и сексуалната ориентация и джендърната идентичност, подкрепена от една трета от държавите: към този момент тя е подписана от 68 страни (Албания, Германия, Андора, Аржентина, Армения, Австралия, Австрия, Белгия, Боливия, Босна и Херцеговина, Бразилия, България, Канада, Зелени нос, Чили, Кипър, Колумбия, Коста Рика (присъединила се през март 2010 г.), Хърватия, Куба, Дания, Еквадор, САЩ (присъединили се през януари 2009 г.), Испания, Естония, Македония, Финландия, Франция, Габон, Грузия, Гърция, Гвинея-Бисау, Унгария, Ирландия, Исландия, Израел, Италия, Япония, Латвия, Литва, Лихтенщайн, Люксембург, Малта, Мавриций, Мексико, Черна гора, Непал, Никарагуа, Норвегия, Нова Зеландия, Парагвай, Холандия, Полша, Португалия, Централноафриканска република, Чехия, Румъния, Великобритания, Сан Мартин, Сао Томе и Принсипи, Сърбия, Словакия, Словения, Швеция, Швейцария, Тимор-Леще, Уругвай и Венецуела).

Вследствие на това започва повсеместно засилване на защитата на правата на содомитите, проявяваща се в приемането на нови закони, предвиждащи наказания за престъпления на основата на хомофобия, признаващи еднополовите отношения и допускащи издаване на официални документи на транссексуални с указване на предпочитания пол. За служителите на полициите, затворите, учителите и социалните работници са разработени съответните програми за обучение.

В много училища са реализирани инициативи за изкореняване практиките на сплашване. На 15 юни 2011 Съветът на ООН по Правата на човека приема резолюция 17/19, утвърждаваща равенство между хората независимо от тяхната сексуална ориентация или джендърна идентичност. Текстът, предложен от Южна Африка, подкрепен от 39 страни и подписан от 86, потвърждава универсалността на човешките права и изисква до края на 2011 г. съставяне на доклад за дискриминационната практика по отношение на сексуалните малцинства(9).

Следва първият официален Доклад на ООН по този въпрос, изготвен от Управлението на Върховния комисариат на ООН по правата на човека (УВКПЧ) и послужил за основа на експертна дискусия на Съвета през март 2012 г., което е първото обсъждане в рамките на междуправителствения орган на ООН по тази тема.

Иска ми се да отбележа, че сред мероприятията, запланувани от УВКПЧ за постигане на всеобща декриминализация на хомосексуализма, се предвиждат в частност: разработка на препоръки за провеждане на реформи по пътя на диалога с правителствата; участие в обществена пропаганда за декриминализация посредством изявления, статии в пресата и видео обръщения; сътрудничество с партньорите на ООН за реализация на образователни инициативи; осигуряване поддръжката на специални процедури по установяване фактите на дискриминация и конфиденциална връзка с правителствата.

Както се вижда, плановете на УВКПЧ са мащабни, а се координират от неговата щабквартира в Ню Йорк. Същевременно се разширява и финансовата база за международна „помощ“ за извращенците.

През 2009 г. Франция, Холандия и Норвегия създават първия в историята Фонд за международна подкрепа на „Правата на човека, сексуалната ориентация и джендърната идентичност“ за борба против хомофобията и трансфобията, управляван съвместно от държавите донори и неправителствени организации, специализирани в защита правата на човека.

Той се занимава с това да финансира акции в защита на правата на содомитите. Интересното тук е, че административното и финансово управление на Фонда се осъществява от Френското министерство на външните работи (10). През юли 2010 се създава първият управленски комитет, състоящ се от представители на спонсорите на Фонда (посолствата на Холандия, Норвегия, Френското министерство на външните работи) и НПО („Амнести” на Франция, Международна федерация по правата на човека и специализирани НПО на ЛГБТ обществата).

През февруари 2011 г. от този комитет са разработени три пилотни проекта, които са реализирани в течение на следващите 2 години. Първият е насочен към постигане на толерантност на всички нива с помощта на медийни кампании, законодателен натиск (посочване на противоречията между националните законодателства и международните конвенции) и непосредствена защита на хомосексуалистите.

Цел на втория става непосредствената работа с населението за настройването му в подкрепа на ЛГБТ обществата с прожекции на документални филми, провеждане на кинофестивали и демонстрации при отделяне на особено внимание на университетите. Третият проект е посветен на юридическото признаване на асоциациите на хомосексуалистите, борещи се против дискриминация(11).

Фондът активно финансира НПО, профсъюзи, университети, СМИ, национални институти по права на човека. В началото на 2013 (февруари – март) за разработване на обща стратегия за борба с хомофобията и координиране на усилията на правителствата на три континента се провеждат съответните конференции по правата на човека, сексуалната ориентация и джендърната идентичност – в Бразилия (Америка), Катманду (Азия) и Париж (Европа)(12). А на 15–16 април на международна конференция в Осло, събрала 200 представители от 86 страни в света, били обсъдени резултатите от проведената работа и набелязани следващите стъпки за укрепване на позициите на ЛГБТ обществата(13).

Както виждаме, содомитската мафия днес представлява мощна идейно-политическа сила, която използва все по-агресивни форми за установяване на свой контрол над ключови сфери от културно-обществения живот. Проникването й във високата световна политика се случи незабележимо, дълго време тя не беше възприемана сериозно, разглеждана като едно от много малцинства. И когато тя набра потенциал и създаде разклонение от подчинени организации и движения и излезе на световната сцена, стана ясно, че в управляващите структури „сексуалното малцинство“ вече отдавна представлява „сексуално мнозинство“, твърдо диктуващо свои закони и норми. Действащо под прикритието на борба с дискриминацията и хомофобията (тълкувани крайно широко и произволно), те активно утвърждават свои изключителни права, постепенно превръщайки се в каста на неприкосновени.

В действителност, придавайки на своите права вече сакрален характер, содомитската мафия започва да придобива чертите на религиозно общество. Изтъквайки на преден план „уличния хомосексуализъм“ и прикривайки се зад научно-джендърна реторика, нейното окултно Ню Ейдж ядро засега не се проявява открито, но твърдо преследва своите цели. Действайки в съответствие със сатанинската логика, то постоянно извършва подмяна на смисли и понятия, за да въвлече в мрежата си възможно най-широк кръг от хора, които, бидейки вече толерантни, не са в състояние да отличат лъжата от истината. Но колкото по-толерантно е обществото, толкова по-нетърпими са към него содомитите.

Действайки като обратни, те използват социалните организации и законите на това общество, за да го подкопават и разлагат отвътре, да построят върху тези развалини своята содомска антицърква, която е антицърквата на сатаната.

Прикривайки се зад „правата на човека“, те ликвидират този човек, създавайки вместо него безполово същество – анти-човек. Създавайки свои еднополови бракове, те ликвидират истинния брак, който може да бъде само съюз между мъж и жена, които те отричат.

Създавайки свои „семейства“, те ликвидират семейството, в което децата са плод на любовта между мъж и жена, лишавайки присвоените от тях деца от род и племе.

Под прикритието на „любовта“ те унищожават истинната любов, като вместо семейството като „малка църква“, което се явява съюз на обичащи се един другиго хора, обединени от вярата в Бога, те създават „малка антицърква“, представляваща съюз на извращенци-нехора, обединени от смъртен грях и служещи на сатаната.

Те ще смучат соковете на тази система, докато тя им е нужна. И щом това общество достигне критична маса, то ще установи вече световна содомокрация и революцията ще завърши: техният Содом ще стане единствената норма, а всичко друго – патология. Норма ще станат всички пороци и извращения, ще се утвърди всеобща сексуална анархия, когато узаконяването на брака няма да има никакво значение, тъй като той ще бъде заменен от най-противоестествените форми на съжителство. Това, което се случва днес в Норвегия, е само един ескиз от платното, което те рисуват, а ръката им води сам сатана.

Содомският грях се разраства подобно на раков тумор, с който не бива се договаряме, да търсим компромиси или да постигаме консенсус. Неговите метастази се добраха и до нашата страна и вече представляват за нас смъртна опасност. Но ние не сме Европа, ние имаме свой път, своя съдба, своя вяра, от която никога няма да се откажем. Русия остава последната и единствена крепост на православната духовност, която единствена може да противостои на разпростиращата се мерзост. Стоящата пред нас заплаха изисква твърдо и ясно утвърждаване на нашата нравствена позиция, която на свой ред да осигури приемането на съответни законодателни, политически и социални решения, без които разпадът на обществото е неминуем.

[1]http://www.paraklit.ru/otvety/2.Nravstvenost_Asketika/Brak.Telegoniya.htm

[2] Европа: похищение семьи. Зачем в Евросоюзе уничтожают основы общества? http://www.rg.ru/

[3] Доклад Международной конференции по народонаселению и развитию. Каир, 5-13 сентября 1994 г. 

[4] http://www.observatoiredumariagepourtous.com/

[5] http://www.franceonu.org/

[6] http://www.nashagazeta.ch/node/8095

[7] http://www.observatoiredumariagepourtous.com/pour-ou-contre/en-faveur-du-mariage-pour-tous/

[8] http://federation-pro-europa-christiana.org/

[9] http://www.franceonu.org/

[10] http://www.fei.gouv.fr/fr/nos-projets/focus-sur/projet-d.html

[11] Ibid.

[12] http://www.diplomatie.gouv.fr/

[13]http://www.dirco.gov.za/docs/2013/human-rights0417.html

Олга Четверикова е доцент, кандидат на историческите науки, преподавател в МГИМО и автор на множество книги, изследвания и публикации в областта на политиката и религията. Завършила е международни отношения в МГИМО, следват аспирантура, докторска дисертация, стажове в Брюксел и Лувен, авторска и преподавателска работа. Нейните научни интереси обхващат: основи и еволюция на европейското религиозно съзнание, Римокатолическата църква в европейската геополитика, етнически и религиозни конфликти в Западна Европа в края на XX – началото на XXI в., финансови механизми на европейската политика в най-ново време, религиозно-финансови аспекти на глобализацията, нови религиозни движения и корпоративна религия. Родена е на 18 юни 1959 г. в Москва.

Източник: communitarian.ru

                  okkupantu.net

Превод за „Гласове“: Екатерина Грънчарова

Реклами

Финансовата схема на Сорос и Истанбулската конвенция. Връзката е очевидна.   Leave a comment

Автор: арх. Христо Генчев и д-р Марин Генчев

Измина почти година, откакто Конституционният съд на Република България отсъди, че Истанбулската Конвенция (ИК) противоречи на Конституцията на Република България.

В един Европейски съюз, който зачита суверенитета на страните членки и основополагащите договори ИК не би трябвало да бъде повече част от общоевропейската политика и законодателство.

Днес обаче тези принципи и договори могат да бъдат потъпкани и то не къде да е, а в Европейския парламент (ЕП).

Отчаяни от нежеланието и невъзможността на Съвета на ЕС да одобри пълно присъединяване на Съюза към ИК, ляво-либералните сили в ЕП наложиха резолюция, с която да се отправи запитване към Съда на ЕС дали вече дадения мандат за частично присъединяване е легитимен и се иска становище каква точно трябва да бъде процедурата по присъединяването на ЕС към ИК.

В пълно незачитане на становището на КС на Република България Кристин Рево Д’Алон Бонфоа [1] казва по време на обсъждането следното:

“… някои страни членки продължават да възпрепятстват процеса на ратификация [на ИК] от ЕС. …. Ние не можем да приемем това; по тази причина Европейския парламент взе нещата в свои ръце, като отправи питане към Съда на ЕС относно всички правни възражения, поставени от Съвета на ЕС, които от наша гледна точка са само оправдания …” [2]

Целта очевидно е да се използва ляво-либералното лоби в Съда на ЕС, за да се изтълкува “правилно” уж неясния Лисабонски договор.

Така се отваря възможност чрез посочена от съда процедура да се заобиколи съпротивата на източноевропейските страни срещу ИК.

Такъв ход е изключително рискован и и вади на показ отчаянието, завладяло ляво-либералното лоби в ЕС.

И това се случва точно сега – само седмици преди изборите за ЕП!

Точно сега се повдига един въпрос, който в западноевропейските страни няма никаква електорална тежест, а в източната част на Съюза ще нанесе огромни щети именно на поддръжниците на ИК.

Това поражда редица въпроси:

Защо го правят? Защо сега преди изборите за ЕП? Защо тази Конвенция е толкова важна? Защо поемат този огромен политически риск?

За да разберем мотивите зад почти истеричните опити да се наложи Конвенцията на целия ЕС е нужна малко предистория.

Истанбулската конвенция е документ, създаден в духа на ляво-либералния неомарксизъм на Херберт Маркузе [3].

От десетилетия (края на 60-те години) тези идеи постепенно придобиват доминиращо влияние сред политическия и интелектуален елит в Северна Америка и Западна Европа.

Основният замисъл е създаване на нов световен ред, основаващ се на идеите на Маркс и Енгелс, като класовата борба се води не в името на пролетариата (както е при марксизма, който познаваме), а в името /и от името/ на етнически, сексуални и други “онеправдани” малцинства.

Днес основно препятствие пред разпространението на неомарксистките идеи в ЕС се оказват страните от Източна Европа, изпитали на гърба си пагубните резултати на подобен социален експеримент.

А точно тук след падането на желязната завеса бяха положени огромни усилия за налагането на ляво-либералната идеология.

Основен неин проводник става Фондация “Отворено Общество” на осъждания за финансови престъпления [4] борсов спекулант Джордж Сорос и цяла мрежа от свързани с нея организации.

Ключ за нейното успешно развитие е моделът, по който се финансира.

Той е широко използван във финансовите среди и се нарича “leverage”.

Ливъридж е инвестиционна стратегия, при която с малко собствен капитал се привличат чужди средства с цел увеличаване на потенциалната възвръщаемост на първоначалния капитал.

Така притежател на относително малко собствени средства започва да контролира и инвестира многократно по-голям чужд капитал.

Тази стратегия увеличава размера както на възможната печалба, така и на потенциалната загуба.

В конкретния пример за разпространението на ляво-либералния неомарксизъм стратегията изглежда по следния начин: Сорос използва собствено финансиране (около 800 милиона щатски долара на година [5]), с които изгражда инфраструктура и мрежи от организации, познати под името “гражданско общество”, НПО и др.

Впоследствие организациите от тази мрежа са или основни бенефициенти, или чрез съучастия определят как се разпределят средствата на USAID – почти 30 милиарда щатски долара на година.

България е много добър пример за това как работи тази финансова схема.

Направена от авторите справка показва, че 92% от средствата, разпределени от българския клон на USAID (“Америка за България”) за периода 2009 – 2018 са дадени на организации, получили финансиране или вече работили по проекти с “Отворено общество”.

Подобен подход организацията има и към фондове на други западни държави.

Освен очевидната полза от безвъзмездното финансиране, така мрежата на “Отворено общество” получава и немалка политическа подкрепа от тези държави-донори.

Тази брилянтна схема е разтърсена с избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ през 2016 година и последвалия рязък обрат в политиката.

На 23 май 2017 година Държавният департамент (принципал на USAID) практически премахва всяко финансиране за организации от ляво-либералния неомарксистки спектър [6].

Няколко месеца след това, на 17 октомври 2017 година, в отчаян опит да предотврати смут в редиците на своята структура от НПО [7] Джордж Сорос обявява, че е в процес на даряване на 18 милиарда щатски долара на Отворено Общество [8].

Звучи добре, но за глобалната мрежа от организации на Сорос дори и такава огромна сума е недостатъчна и може само за кратко да замести липсващото финансиране от страна на САЩ.

В допълнение към новия курс на Държавния департамент на САЩ администрацията на президента Тръмп не бездейства и в други направления.

Така например, на 9 април 2019 година встъпва в длъжност новият президент на Световната банка, която е друг бастион на глобализацията.

Дейвид Малпас е близък съюзник на президента Тръмп още от предизборната му кампания и очакванията са, че той е склонен да промени досегашната политика на банката в съзвучие с вижданията на президента.

Един пореден удар по организациите, свързани с “Отворено общество”.

Сорос осъзнава какво се случва и в интервю за “Вашингтон пост” на 10 юни 2018 г. заявява, че “всичко, което можеше да се обърка се обърка” [9].

Публикуването на информация от доклада на прокурора Роберт Мюлер, оправдаващ напълно Доналд Тръмп по обвиненията за незаконни връзки с Русия прави положението още по-неприятно за ляво-либералните стратези, защото стана ясно, че Тръмп няма да може да бъде предсрочно отстранен от президентството и шансове за негов повторен мандат се увеличават [10].

В тази критична ситуация само мощно финансиране от икономически гигант може да гарантира оживяване на поглъщащата все повече и повече средства мрежа от организации около “Отворено общество”.

Този икономически гигант може да бъде само и единствено ЕС.

И тук е мястото на Истанбулската конвенция.

Присъединяването на ЕС към тази Конвенция ще доведе до задължение за финансиране и политическа подкрепа на НПО и медии, занимаващи се с права на жените и сексуалните малцинства директно от бюджета на ЕС (около 140 милиарда на година [11]), заобикаляйки структурите на националните държави [12]!

Финансиране, което ще замести липсващото финансиране от САЩ и ще гарантира оживяването на неомарксистките НПО и медии.

Предпоставките за това финансиране обаче трябва да се случат преди да бъдат определени параметрите на многогодишната финансова рамка за периода 2021—2027 г.

А тези параметри се определят сега.

С други думи ляво-либералните неомарксисти са изправени пред следните проблеми:

  1. Ако искат да заместят отпадналото финансиране от САЩ с такова от ЕС, те трябва да го получат сега, или да чакат до 2027 година. А те не могат да чакат до 2027, защото без финансиране през 2027 година тях вече няма да ги има.
  2. Поради липса на време за подготовка на нов международен договор, който да е приемлив за всички страни в ЕС и да наложи приоритети, гарантиращи нужното финансиране ИК се явява единствената опция на ляво-либералните структури.
  3. Очаква се промяна на политическото представителство в новия ЕП, което далеч няма да е така благосклонно към манипулациите на неомарксистките мрежи.

Така създадената ситуация обяснява много добре защо ляво-либералните сили настояват на всяка цена тази Конвенция да бъде ратифицирана от ЕС сега! С други думи ляво-либералният неомарксистки социален експеримент заприлича все повече на политически и икономически балон, който се пука и неговите създатели със сетни сили се опитват да го спасят.

Защо е важно да знаем всичко това?

В разгара на последните политически скандали стана ясно, че практика като купуване на имоти на данъчна оценка е способна да съсипе политическата и административна кариера на хора от всички ешалони на властта. Какво биха направили всички тези хора, ако знаеха предварително какви биха били последствията от подобна “безобидна” сделка? Колко хора няма да получат желаните от тях назначения, защото всяка проверка на бъдещи кандидати за висши постове ще включва справка от Агенцията по вписвания?

В момента една идеология, изиграла решаваща роля в изграждането на част от днешния български политически и административен елит е вече в режим на финансов и политически банкрут. Не малко политици и магистрати са били съблазнени от възможността за бърза и успешна кариера, предлагана им от организации, свързани с “Отворено Общество”. Те едва ли са предполагали, че обвързването с определени властови мрежи може от предимство да се превърне в непреодолима пречка за тяхното кариерно израстване в бъдеще, когато на всяка връзки с “Отворено общество” ще се гледа като на потенциална търговия с влияние.

На 14 ноември 2017 година Найджъл Фараж, представител на Великобритания в ЕП иска в парламента да се създаде комисия за разследване на влиянието на “Отворено общество” сред европейския политически и административен елит [13]. Имайки предвид безотказния политически инстинкт на Фараж, предвидил много предстоящи политически събития (Брекзит, избирането на Доналд Тръмп и др.) можем да приемем, че такива разследвания ще има. Когато тези разследвания започнат и в България, много политици и магистрати ще осъзнаят, че на грантове, “безплатни” семинари, срещи, специализации и курсове в чужбина скоро ще се гледа не като на безобидно участие в събитие или проект, а като на търговия с влияние. Въпросът “какво дадохте в замяна?” ще е оръжието, с което ще бъдат атакувани много кариери.

А ние, българите, нагледали се на какви ли не исторически превратности за пореден път ще сме свидетели на пълен социално – политически обрат.

[1] Christine Revault d’Allonnes-Bonnefoy описана като “надежден съюзник” на фондация Отворено Общество в сборника Reliable allies in the European Parliament (2014 – 2019), Open Society European Policy Institute

[2] https://www.socialistsanddemocrats.eu/newsroom/last-chance-tackle-violence-against-women-european-elections-warn-sds

[3] https://youtu.be/veflfrs8opk?t=120

[4] https://dealbook.nytimes.com/2011/10/06/soros-loses-challenge-to-insider-trading-conviction/

[5] https://en.wikipedia.org/wiki/Open_Society_Foundations

[6] https://www.state.gov/secretary/remarks/2017/05/271051.htm

[7] https://www.wsj.com/articles/george-soros-transfers-18-billion-to-his-foundation-creating-an-instant-giant-1508252926?mod=mktw

[8] https://www.nytimes.com/2017/10/17/business/george-soros-open-society-foundations.html

[9] https://twitter.com/georgesoros/status/1005838891130195973?lang=en

[10] https://www.apnews.com/0bab63fd501b4100bfc06491c2061cc5

[11] http://ec.europa.eu/budget/graphs/revenue_expediture.html

[12] чл. 8 на ИК

[13] https://www.youtube.com/watch?v=PZLr0TtPjUc

“ГНЕЗДА НА ДЪРВЕНИЦИ” – Минчо Минчев   Leave a comment

Пред третомартенски размисли за българското Освобождение, за историята и нейните свидетелства, или кога и защо се просълзяват царете на Русия?!

Минч0 Минчев
Главен редактор на в.Нова Зора

Руско-турската освободителна война от 1877 – 1878 г. е едно ново начало, едно ново раждане на българската държава и нация. Трудно е да си представим съдбата на България без нея. Възкръсването ни, като народ със свое име и място под слънцето е едно от най-големите чудеса в човешката история. Това чудо стана въпреки жестокостите на най-варварската тирания – турската. Няма по-дълго и по-черно робство от това, което близо 500 години бе затиснало България. И никой европейски народ не е платил толкова висока цена за свободата си, както българският.

Тези пет столетия са препълнени с еничари, кърджалии и „времена разделни“, през които българската кръв не успяваше да засъхне върху ятаганите на тиранина. Но те бяха и столетия на съпротива: с хайдути, със завери и комитетски съзаклятия, с воеводи и апостоли. И тези времена на страдания родиха в тъмнината на вековете исполините на българската национална революция: Раковски, Левски, Каравелов и Ботев, Хаджията и Караджата, Бенковски и Волов, които спасиха поруганата чест на Отечеството. „Как сладко е да се умре за Отечеството“, възкликва, качен на бесилото в Горна Оряховица Георги Измирлиев – Македончето! Руско-турската освободителна война доведе до победоносен край тяхното велико дело.

Героичната борба на българския народ за национално освобождение и независимост, свещено право на всеки народ, и нечуваните жестокости извършени от турските орди в България при потушаването на Априлското въстание, събудиха съвестта на целия християнски свят. Сред братския руски народ започва мощно движение в защита на българите. На 24 април 1877г. в Кишинев, епископ Павел прочита Манифеста за обявяването на войната. Александър II прекъсва речта си, защото ридание дави гърдите му. На Скаково поле са строени първите дружини от доброволци, дошли от всички краища на многострадалното ни Отечество. Офицерите едва ги въздържат да не развалят строя и да не гърмят с пушките. „Великото стана!…“. Започват дни на безмерни изпитания, възторг и нечуван героизъм.

314 дни, през които един руснак ще умира за свободата на двадесет българи.

Русия заплати нашата свобода с кръвта на десетки хиляди свои синове. Никой никога и никъде не е заплащал такава цена за свободата на друг народ.

А народ, който помни цената на свободата, той знае да почита и освободители.

И не забравя принесените за неговото освобождение свои и братски жертви. Българският народ се оказа достоен за свободата. Той знае, кому дължи Освобождението си. И правдата за това ще се предава, като най-скъпоценно наследство от род на род. И до века. Така че напразно се морят безпаметниците и враговете – български и руски.

Днес все по-често, особено около националния празник 3-ти март, се размърдва и размирисва най-презрения гнилоч в съвременна България. Като торни червеи и бръмбари се разпълзяват „провидци“ с късна дата, за да омаловажат сътворения в историята безпримерен подвиг на руския народ за Освобождението на България. Тези закъснели „борци за истината и правдата“ нямат друга грижа, освен да доказват имперските помисли на Русия, но като няма как с декрет или папска вула да я пратят в джандема, се опитват току да сипят, по възможност в душата на всеки българин и русин, поне по лъжица катран. Сякаш искат да го подсетят, колко е неизтребима омразата на техните господари към великата спасителна мисия на Русия през вековете, която със самата си същност подлага на изобличение „цивилизаторските им активи“ и „Отговорностите на белия човек“, ако си припомним думите на Ръдиард Киплинг.

В края на своя знаменит опус „Още една по-особена дума за славяните и славянския въпрос“ великият Фьодор Михайлович Достоевски пита: „Защо Русия се нагърбва с такива грижи?”, – и отговаря на сведущи и несведущи: „За какво ли? За да заживее висш живот, велик живот, за да освети света с великата си безкористна и чиста идея, да въплъти и създаде в края на краищата великия мощен организъм на братския племенен съюз, да го създаде не с насилие, не с меч, а с убеждения, с пример, с любов, безкористност и светлина.”

И продължава великият писател: „Ако нациите не живеят в името на висши безкористни идеи, в името на висшите цели и в служба на човечеството, а служат само на собствените си интереси, те непременно ще закостенеят, ще загинат, ще умрат. А по-високи цели от тия, които си поставя Русия, няма. Тя служи на славяните безвъзмездно и не чака от тях благодарност, труди се за тяхното нравствено (а не само политическо) обединение в едно велико цяло. Едва тогава всеславянството ще може да каже своето изцерително слово на човечеството.“И заключава провидецът: „Няма в света по-високи цели от тези“.

Но торните бръмбари на платената русофобия не би ги спрял дори непоклатимият авторитет на Достоевски, на когото като нищо биха лепнали етикета „Сурковска пропаганда“. Дотолкоз са обнаглели в своята мисия за дерусификация на българския народ, че не им е необходимо да преповтарят мухлясалите аргументи на известния със своята „другост“ още в средата на 19в. международен „чувственик“ абат дьо Кюстен. За клакьорите на неговата изначална русофобия и гейска слава, са непозволими нито мисията на Русия „да освети света с великата си безкористност и чиста идея“,… “с пример, с любов, с безкористност и светлина”, нито риданията и сълзите на един самодържец – Великият наш Цар Освободител – Александър Втори. За тях те не са пример за човешка отговорност и държавническа мисия в историята. За това, нека потърсим тези основания за мисията на руския народ и руските царе още по-назад в миналото, в пред имперските времена на руската държава.

През 1876 г. в Киев Иван Оболенски издава своето изследване „Московската държава по времето на цар Алексей Михайлович и патриарх Никон, според записките на архидякон Павел Алепски“. В това съчинение е поместено мнението на цар Алексей Михайлович от 1656 г., наричан от своите съвременници най-тих сред царете. По времето на Светата Пасха, през същата година, приемайки в Москва Великденските поздравления на делегации и сановници, между другото попитал православни търговци от Балканите: „Желаете ли да ви освободя от плен и да ви откупя?“. И като чул утвърдителния отговор, добавил: „Тогаз, като се завърнете в своята страна, кажете на всички монаси и епископи да молят Бога и да четат литургии за мен. И техните молитви да ми дадат сила да отсека главата на техния враг“. И както свидетелства архидякон Павел Алепски, „проливайки обилни сълзи, царят след туй казал на велможите – сърцето ми е покрусено от поробването на тия нещастни люде, които стенат в ръцете на враговете на нашата вяра. Бог ще ме призове да отговарям в Съдния ден, ако имайки възможност да ги освободя, я пренебрегна. Не зная докога ще продължава това злощастно състояние на държавните дела, но от времето на баща ми и неговите предшественици не преставаха да идват при нас постоянно жалби срещу игото на поробителите от патриарси, епископи, монаси и обикновени бедни хора. И нито един не е дохождал, без да е гонен от сурова печал и без да бяга от жестокостта на своите господари; и страхувам се от въпросите, които ще ми зададе в него ден Творецът; и реших в ума си, ако така е угодно на Бог, ще хвърля всичките си войски и хазна, ще пролея кръвта си до последна капка, но ще се постарая да ги освободя.“

Както се вижда, православната вяра и славянската принадлежност са златна амалгама на благородната мисия, която е отприщвала енергията на руското обществото през вековете, придавала му блясък и благородство, окриляла го е за славата и величието на Русия и е предопределяла пътя за Освобождението и на България.

Разсъждавайки за мисията на Русия, идеологът на Източния въпрос Константин Леонтиев пише: „Всички други държави действат на Изток почти единствено с външен, механически така да се каже натиск, със своята военна или търговска сила… Само на Русия единствено са й поставени на вероизповедно начало съвсем други задачи и условия… Само за руската политика на Изток е възможно щастливото съчетание на надеждата, на религиозното спасение и движението напред, националността – с вярата, свещената старина – с възбуждащата пориви съвременна подвижност. Да, точно това свойство е присъщо на народите ни – да потърсим преди всичко опора, в която са дълго натрупвани и православните ни сили, и сега толкова могъщи у нас. Не трябваше ли с тези християнски нации от Изтока да се сближим и сдружим, защото нашите собствени свещени предшественици са по-ярко и по-здраво изразени, отколкото при другите народи“.

И снава ясно, че акцентът на руската мисия за освобождението на славянските народи от Балканите има преобладаващо кръвно-духовна компонента. Ето срещу тази цивилизационна формула на Леонтиев – „да се сближим и сдружим“, винаги е бил насочен векторът на цялостната политика на колективния Запад, още от преди времената и опусите на споменатия „чувстеник“ абат дьо Кюстен.

Именно в резултат на последователната и насочена русофобия, която отчита и осъзнава духовните и културните основания на създадения от историята българско-руски цивилизационен съюз, основан на грандиозния принос на българското православие и Кирилската писменост и въздигнатата на нов етап с Освободителната война от 1877-1878г формула на Константин Леонтиев, „да се сближим с сдружим“, могат да бъдат очертани границите на българската историческа съдба. Към нейните страдалчески черти в огледалото на историята, могат да бъдат разчетени и посланията и основанията на българофобията, която предхожда по време миязмите на целенасочената русофобия.  От кладите на богомилите, от ненавистта на потомците на западното рицарство, погинало от Калояновия меч край Адрианопол, през откровенията на княз Бисмарк на Берлинския конгрес, че те не са се събрали тук да правят „българите щастливи“, през краха в Ньой, разтеразанията в Париж след ВСВ и последствията след капитулацията в Малта, всички тези свидетелства за българската участ, не издават по-малка ненавист към нас, от колкото омразата към всички руско. Но ако ненавистта към Русия, може все пак да бъде обоснована с нейната плашеща огромност и сила, то ненавистта към понятие, като „българин“, „България“ и „всичко българско“, издават предопределения край не само за българската държавност, но и за българската нация.

Недвусмислено доказателство за това е днешната наша народностна участ, когато в прегръдките на т.нар нов цивилизационен избор, без приятели и надеждни съюзници, България се топи пред очите на света, като юлска пряспа. Но над престъпното безхаберие на демократичните ни управници, дори Господ, кокто би казал поета гледа все още от небесния свод „тих и невъзмутим“.

В своето знаменито стихотворение „Към родината“, Атанас Далчев има един пророчески стих, който макар да е изповед на поета или на лирическия герой пред Родината, аз ще си позволя волността да съотнеса към преднамереното сатанизиране на руси и българи, за което мнозина си затварят очите. Сатанизиране, основание за което, както вече споменах, е сътвореният от историята българо-руски цивилизационен съюз. И Русия и България, всяка поради своя път през историята и поради неразчленимостта между духа, културата и цивилизационната им същност са и ще бъдат несменяема цел за отстрел пред безмислостното дуло на изначалната ненавист на Запада. Сиреч, тежко е да го кажа, но ми се струва, че сме осъдени от тази ненавист и под каквито и форми да бъде прикривана тя, и както и да бъде отричана, единственото, което ни очаква през годините занапред, е страданието. Именно за него ме подсети стихът на българският поет Атанас Далчев: „Страданието мен по-силно с теб ме свързва и нашата любов в една съдба превръща“.

Мислих, че тук ще сложа точка на тези мой пред третомартенски размисли, но връщайки се към основанията за този свят български празник, как да не се позове човек отново на великия провидец Фьодър Михайлович Достоевски?! Неговите разсъждения, които искам да припомня отново са свързани с позицията на прочутия по онова време английски журзналист Форбз, военен коренспондент на в. „Дейли Нюз“. Като признава достойнствата на „прекрасните му и задълбочени статии от бойното поле“, Достоевски съобщава, че Форбз искрено признава „пълното право“, на турците да изтребят цялото българско население на север от Балкана в момента, когато руската армия преминава Дунава. „Форбз, пише Достоевски, „почти съжалява, че нещата не са се развили така и прави извода, че българите трябва да са вечно признателни на турците, че не са ги изклали поголовно като овце“.

Струва ми се, че се налага дори и по отношение на днешната несвършваща мантра за човешките права и демократичните принципи на нашите нови партньори да се запитаме как и защо този наистина тъй образован човек като Форбз, представител на една толкова велика и просветена нация, каквато е Викторианска Англия, може така хладнокръвно да признава подобни права на турците? „Това ли е последният цвят и плод на английската цивилизация“ – пита великият писател, и продължава: „Обърнете внимание обаче, че той безспорно не би се изказал така, ако ставаше дума не за българите, а за французите или италианците. Той говори така само защото те не са нищо повече от някакви славяни българи. Виждате ли родовото кръвно презрение на Европа към славяните и славянското племе? Те ги имат все едно за кучета. Допуска се, че е възможно и разумно да се изколят всички до един, цялото племе, жените и децата. И което е много важно, забележете, че не го казва граф Биконсфийлд, него политиката, „английските интереси“, го принуждават да изразява такива бандитски зверски убеждения, докато Форбз е частно лице, не е държавен деец, не му е възложено да брани интересите на Англия на всяка цена. А и вижте какъв човек е: честен, правдив, талантлив, хуманист, което ясно личи от предишните му писания. Причината в случая е именно това западноевропейско презрение към всичко, което носи името славяни“.

Цитатът стана твърде дълъг, на как да спреш насред думата гения Достоевски? Както се вижда, генезисът на възходите и паденията на славянските народи, и по-специално към нас, българите, има своите цивилизационни основания. Хората на Запада и тогава не са си представяли„гнездата от дървеници” за нещо ценно. Дали днес ни оприличават на нещо по-различно, на хора например, на народ със своя велика история и принос в световната култура? На този въпрос нека всеки сам и честно си отговори. И сам да намери своето място и мястото на своите деца и внуци като българи и славяни в този т. нар. нов цивилизационен избор и ми се струва, че сатанинската мелница, която премила народа ни вече 29 години, е всъщност едно ново издание на непроменимите възгледи на наследниците на онзи далечен военен кореспондент на в. „Дейли нюз“. От тези непроменими възгледи на Форбз и предците му извира и омразата към Русия, която за радост никога не е била някакво „гнездо на дървеници”, а винаги е била колос, гигант и сила, с която не може да не се съобразиш. „И тъй като Русия също е славянска нация, как ли я мразят сега на Запад, пита се Достоевски, и добавя: – Ако ще и само инстинктивно, подсъзнателно, как ли се радват на всеки неин неуспех, на всяка нейна беда!“

Да отговаряме ли на провидеца отпреди 140 години? Да търсим ли някаква връзка между случая Скрипал и случая Гебрев, които днес не случайно ги обвързват? Да разказваме ли отново неговите пророчества за бъдещето, както и нашите спомени от бъдещето? Всичко е пред очите ни. Няма нищо ново под слънцето. Има една истина и тя е, че силата никога не се е нуждаела от посредници. Че слабите винаги ги бият. Че България без Русия е обречена! Че и Русия без България ще бъде разнищена! Че пътят ни в страданието е общ и неотменим и че не случайно нашата любов в една съдба превръща.

Но ще възкръсне Бог и ще се разпръснат неговите врагове!

И ще бъде ден.

От нине, до века!

Какво бъдеще очаква света – проф. Андрей Фурсов   Leave a comment

Проф. Андрей Фурсов

На просветеното внимание на читателите представяме, в този брой, един разтърсващ, покъртителен текст: 17 отговора на 17 въпроса, които откриват завесата на бъдещето на света и отговорностите пред всеки човек. Нещо, като „седемнадесет мига на пролетта“, само че с обратен знак. Онези „седемнадесет мига“, бяха предчувствие за пролетта на победата, в името на Родината и бъдещето, когато Власт и Отечество бяха единно цяло. Днес светът, според Фурсов, се е запътил към своите пред демократични времена, към „прелестите“ на „Желязната пета“ и Остинийската компания, въздигнати на нов етаж по спиралата на злото.

Предстоят ли нови „тъмни векове“? Ще изчезват ли „в котловината на историята“ народи и държави? 21-ви век, твърди Андрей Фурсов, ще бъде време на жестока борба за бъдещето. И в тази борба, ще оцелеят и победят сплотените социални системи, обединени с единен ценностен код, с минимална социална поляризация и притежаващи висок процент граждани, носители на знанието.

От отговорите на Фурсов, ще научите кой е главният враг и какво е глобалната матрица, чиято цел е създаването на абсолютно несамостоятелна личност. Това не е антиутопия. Ако погледнем разгрома на училищното образование, краха на извечни ценности, като семейство, морал, традиции и ако се огледаме и съзрем все повече хора на равнище – недоразвити младежи, ще стигнем до извода, че това не е следствие на пренаситеност от интелектуални занимания, а е последствие от първосигнални програми, водещи единствено до дебилност на индивида.

Четете Андрей Фурсов, драги приятели! И мислете в какъв всят искате да живеете и какъв свят искате да оставите на вашите деца и вашите внуци!

ЗОРА

От 14 до 17 век настъпват нови тъмни векове които имат за измамна фасада именно Ренесанса.

Има ли алтернатива западният модел за бъдещето?

В момента не се откроява ясно такава алтернатива. Въпросът е хората да не позволят реализирането на проекта за „нови тъмни векове“, а после ще се търсят решения. Алтернативата сега е съпротива на глобалния дневен ред, т.е на варварското съкращаване на земното население, на отнемане суверенитета на държавата, на разрушаване на семейството, науката, образованието, здравеопазването. Последното както отбеляза Майкъл Мур се превръща в здраве-погребение.

Може ли да се върне на хората вярата в утрешния ден и оптимизмът?

Оптимизмът е състояние на духа на силни хора, които са в състояние не само да променят обстоятелствата, но и да ги създават за да постигат целите си. Оптимизмът предполага труден и в същото време радостен труд, понякога и срещу съдбата. Оптимизмът се ражда в борба, той не може да се даде, подари или купи. Разбира се има и биохимична (генетична) основа за него, но все пак оптимизмът е социална функция на здравите общества. Достатъчно е да сравним съветското общество от средата на 1930-те до средата на 1960-те години ( „За нас прегради няма в морето и на суша“, „Мъглявината Андромеда“ на И.Ефремов и много други) със съветското общество през 1970-1980-те години, станало уморено, цинично, саркастично и безрадостно. И то при факта, че в тези години хората живееха по-леко и по-комфортно. Страхът отмина, а щастието не настъпи. Времето на 1960-те години беше кратък миг на надеждите, които не се осъществиха нито у нас, нито в света.

Съгласен ли сте, че проблемът за „златния милиард“ е най-опасният съвременен проблем?

Проблемът със „златния милиард“ във вида, в който е формулиран не се явява толкова опасен, защото самият този милиард се разрежда. В Европа него го разреждат араби, турци, кюрди, африканци и те ще стават все повече. Създава се впечатлението, че европейската част на „златния милиард“ ще бъде пусната през канализацията на историята или с помощта на емигрантите от Юга ще се селектира нов тип европеец, който ще се бори за бъдещето си не с количество, а с уменията си. Истина е, че засега младите образовани европейци емигрират в Канада, Австралия, Нова Зеландия, но не и в САЩ, където също скоро ще стане горещо. Расовият и етнокултурният състав на Запада се променя. Всъщност Запад в предишния смисъл вече няма. Има постзападно, постхристиянско общество стремително потъващо в „котлована на историята“. ситуацията излиза извън контрол. Планове за бъдещето не липсват, но световното правителство не е единно. Точно използвайки противоречията в него, ние бихме могли да спечелим както това стори Сталин в 1930те години.

Какъв план бихме могли да предложим ние?

Въпросът е кои разбираме под „НИЕ“? Народът, олигарсите, властта? За да предложиш план трябва стратегия. А за да имаш стратегия, трябва да имаш идеология. Целта на Русия може да бъде само една – да оцелее и да победи в ХХI век съхранявайки своята идентичност, население и територия. Това е програма минимум. Това може да се постигне само по пътя на създаване на система, основана на социална справедливост. Тогава Власт и Отечество стават едно цяло. Хората могат да убиват за пари, но никой няма да умира за пари. А за родината могат. Великата Отечествена война (1941-1945г.) показа това. Затова и победихме. Имахме справедлива социална система, чийто колективистки-антикапиталистически характер съответстваше на руските архитипове съзнание, подсъзнание и културноисторически код. Както казваше Александър Блок: „Болшевизмът е „свойство на руската душа“, а не фракция в Държавната Дума“.

21 век ще бъде време на жестока борба за бъдещето. Цели държави,, етноси и култури ще бъдат изтрити безпощадно, без сантименти от лицето на Историята. Жадните за власт (а те са легион, един пример – погледнете лицето на Хилари Клинтън) няма да се спрат пред нищо. В тази борба ще оцелеят и ще победят сплотени социални системи, обединени с единен ценностен код, с минимална социална поляризация и притежаващи висок процент граждани носители на знанието. Това ще са нации-корпорации. Олигархичните системи няма да издържат, тяхната участ е да се превърнат в икономически тор за силните. Друго те и не заслужават.

Във втората половина на ХХ век възникналите олигархически структури на властта в СССР на два пъти блокираха прогреса и жестоко заплатиха за това. В средата на 1960те години СССР беше на път да направи научно-технически скок в бъдещето като трансформира системния антикапитализъм в реален посткапитализъм, но това беше от полза както за съветската номенклатура, така и за върхушката на световната капиталистическа класа. Този възможен пробив беше блокиран, а скокът в цената на петрола донесе на върхушката спокойствие и дълбоко удовлетворение. Ние често си спомняме за времето на Брежнев с умиление. Наистина имаше стабилност и увереност в утрешния ден. Да, в близка перспектива беше така, но в средносрочна и още повече в далечна перспектива брежневската епоха представляваше подяждане на бъдещето, време на пропуснати исторически възможности.

При създалата се ситуация в света, за да оцелее Русия (и ние заедно с нея), необходимо е да издържим атаката отвън. Известна истина е, че когато кучето го налагат с пръчка, за да се спаси то трябва да захапе не пръчката, а гърлото на този, който държи дървото. А за целта, за да се намери гърлото, трябва правилно да си представяме структурата на съвременния свят, да познаваме силите и местата им действащи в него.

Дава ли науката, която Вие представлявате, отговор на тези въпроси?

Да, дава. Врагове на Русия са глобалните лихвари и обслужващите тяхната политика журналисти и шоумени, при това не само в чужбина, но и в нашата страна. Става въпрос за ретроградни личности, които рушат ценностната система, интелектуалните и технологичните основи на нашето общество. Но те са само безименни функции на глобалната матрица, като саламандрите на Чапек, за които той казваше: „Те идват като хиляди маски без лица“. С други думи главният враг е глобалната матрица, която е нещо като паяжина разрастнала се до планетарни размери. Да не забравяме, че идеята за глобална матрица (G-matrix) (като структури и средства), натрапваща на световното население определен начин на мислене, е издигната от основателите на Римския клуб още през 1970 г.

Каква идеология трябва да възприеме Русия в 21 век?

Идеологиите не висят на закачалка в магазина. Те се раждат във времена на кървави и жестоки кризи като отговор на въпроса „Какво бъдеще желаем за себе си, за нашите деца и внуци?“ Великите идеологии на нашата съвременност: марксизъм, либерализъм (не трябва да се бърка с това, което сега наричат така на Запад и още повече в Русия) и консерватизъм се родиха в Европа в епохата на революциите от 1789 до 1848 год.

Как изглежда днес Библейският проект?

Днес Библейският проект (както и феноменът на идеологията) е почти приключил. Световната върхушка спешно търси неговата замяна. И вече някои неща проличават. От една страна „диригентите на световната игра“ трескаво осакатяват образованието и науката, въвеждайки ги в затворени структури и превръщайки хората във вечни юноши, на които заменят културата с комфорт и чувство на дълбоко физическо удовлетворение. Ще приведа само два примера – американските кино и телевизия. Навремето журналистът от вестник „Таймс“ Д. Робинсън написа следното: „1985 година ще влезе в историята като най-мрачния период на американското кино. Точно през тази година, след седемдесет годишно лидерство в киноиндустрията, Холивуд отхвърли всички претенции, че служи на здравия интелект на зрелите хора.“

„Вие трябва да правите телепрограми, които по простота на изложението да допадат на единайсет годишни недоразвити тийнейджъри “- съветваха холивудските лектори журналистите от Източна Европа пристигнали на специализация.

Превръщането на възрастни хора в недоразвити младежи, с предлагане не на интелектуални, а на хормонално-първосигнални програми (и всевъзможни токшоу), води единствено до дебилност на индивида. Целта е да се възпитава абсолютно несамостоятелна личност, която не е проблем да бъде включена към глобалната мрежа в качеството на напълно управляема „клетка“. Защото една творческа личност, дори със скромен интелект не може лесно да бъде превърната в „клетка“ на електронен мозък, контролиран от неожреци и техно-магове.

От друга страна все повече средства се влагат в NBICS – нано-био-инфо-когно-социо. По всичко личи, че става въпрос за установяване на дистанционен контрол от елита, живеещ в плаващи градове или недостъпни сухоземни анклави, върху психосферата на масата от населението. Методите и формите на бъдещия дистанционен психоконтрол от „върхушката“ към „низините“ днес се отработват под маската на дистанционно образование, на максимално примитивизиращо самообразование, изключващо от него личностното начало – учителя и дебилизиращо обекта на обучение. Мисля, че тази система все пак ще претърпи провал и то преди всичко в Русия. Борбата с идеолозите на регреса изисква една важна подробност: те не трябва да бъдат посочвани, защото те не са личности, а функции, биороботи на Матрицата, цивилизовани на външен вид и понякога дори добронамерени. Но един орка си остава орка т.е. същество без собствена воля, командвано от чужда зла воля.

Съгласен ли сте с тезата, че изповядването на чужда (дошла от друг народ религия) представлява духовно поробване?

Разбира се, че съм съгласен. Когато се внедрява чужд имплант, една система (етнос, държава) става почва за самореализация на Чуждите. Да приемеш Бог на заем е нещо като да получиш кредит с много висок лихвен процент. Само че дългът ще се наложи да изплащаш не с пари, а с изкривена и трагична историческа съдба.

Може ли православието да бъде държавна  идеология за руските хора?

Православието не подхожда за държавна религия по няколко причини. Първо: религията и идеологията са принципно различни форми за организация на идеите. Идеологията всъщност е отрицание на религията. Второ, както казваше В.Г.Белински „руският мужик не е религиозен, той е суеверен“. Трето: През 1917 г. в Русия както на православието, така и на монархията беше сложена черта. Когато след февруарския преврат на войниците им беше разрешено да не ходят на молебен, то над 80% от тях престанаха да го правят – ето такъв е „народът-богоносец“. Четвърто: Русия е поликонфесионална страна, в която е пълно с атеисти (аз например съм атеист). А това, че бившите комунистически началници стоят в църквата със свещичка в ръка е нещо като замяна на партийната им книжка с икона и свещ. Както казваше Авакум: „Ишо вчера был блядин сын, а теперво батюшко“. И пето: в цял свят времето на религиите отминава. Сегашният взрив на исляма е политическо явление, това са ариергардни боеве.

Защо в соцлагера обичайно явление беше недоволството от живота и правителството?

Причините отново са няколко. Първата е, че хората не можеха да оценят какво имат. Те гледаха фотографии или кадри от западни филми: пълни витрини, по 100 вида колбаси и сирена, модни дрехи, сравняваха заплатите. Но в същото време „забравяха“ колко са данъците на Запад (до 50%), „забравяха“ за платената медицина и образование, за късата отпуска, за кредитното робство. “Забравяха“ да добавят към заплатата си разходите на соцсистемата за осигуряване на безплатна медицина, образование и много други неща. Когато след разрушаване на системата почувстваха всичко това, беше късно. Както се казва в Корана: „Нека се наслаждават, после ще разберат!“. Днес е ясно – десетилетията на социализма в Русия и в Източна Европа бяха най-доброто по отношение на благосъстояние и историческа перспектива.

Второ: социалистическото общество е значително по-удобно за критика. Социалната справедливост и равенството бяха постулирани, но с течение на времето номенклатурата се превърна в квазикласа, удовлетворяваща по-голямата част от своите материални потребности на Запад. Това беше възмутително противоречие между реалността и прокламираните идеали. Но претенциите, които могат да се предявят към социализма, не могат да се предявят към капитализма.Съществуваше глупавата надежда, че нарушаването на социалистическите принципи може да бъде лекувано с инжектиране на капитализъм. Е стана ли по-добре? Ако перефразирам Гогол ще задам въпроса: „Е как е синко, помогнаха ли ти твоите пиндоси (американци, б.пр.)? стана ли твоята страна втори Пиндостан?

Трето: почти всички жители в Pax Socialistica малко или много се дразнеха от СССР, дразнеха ги руснаците – силните винаги дразнят другите по различни причини: поляците, защото сме ги побеждавали и както и да се кичат не са създали велика култура. Те каквито бяха, такива си останаха – в задния двор на Европа. А Русия създаде и велика култура, и империя. Руските хора не само не коленичиха пред Хитлер, но и прекършиха гръбнака на Третия райх. Ние имаме Победа. Кой европейски народ има Победа? Руснаците са единственият славянски народ създал успешна империя. Сърбите също са имперски народ, но по обективни исторически причини им беше трудно да постигнат успех. Това противопоставя руснаците на почти всички славяни, които се оказаха в руската орбита, но така и не поддържат историческа благодарност затова, че Русия винаги ги е защитавала от Запада и преди всичко от вълчата тевтонска глутница. Прав беше К. Леонтиев да бъде скептичен по отношение на „славянското братство“. Защото, когато в средата на XXI век Европа почне да се пука по шевовете под натиска на милиони негри и араби, европейците отново ще хукнат за спасение към Русия. Тогава без злорадство, но и без емоции ще трябва да им припомним всичко. Стига сме спасявали неблагодарници, които на втория ден след поредното спасение ни плюят в гърба и почват да играят по свирката на Запада. Когато чувам поляците да казват „Ние сме Запад!“ ми идва да им подхвърля „Кажете това на германците!“.

Беше ли това следствие на лоша икономика?

Като цяло икономиката на СССР и соцлагера не беше лоша или слаба.До 1985 год. т.е. до перестройката СССР заемаше второ място в света и първо място в Европа по производство на промишлени стоки.

В 1975 г.относителният дял на СССР в световната промишлена продукция възлизаше на 20% (за сравнение : през 1999 г.САЩ имаха 20.4%, Европейският съюз – 19.8%). Съветският БВП беше 10% от световния.

В същата тази 1975 год. националният доход на СССР беше достигнал 60-65% от националния доход на съединените щати с тенденция да го доближава. От 1970 до 1975 година делът на най-ефективните за народното стопанство отрасли като машиностроене, производство но електроенергия, химическа и нефтохимическа промишленост нарасна от 31 на 36 %. После започна да буксува, но все пак достигнатото ниво беше високо.

В 1975 год. с население 9.4% от световното страните на СИВ даваха повече от 30 % от световната промишлена продукция и над 25% от световния доход. А СССР даваше 60% от промишлената продукция на СИВ. От 1951 г. до 1975 год. делът на социалистическите страни в световното промишлено производство нарасна 1,5 пъти (от 20 на 30%), докато делът на капиталистическите страни се понижи от 80 на 50% (на САЩ от 50% на 22.5%). Успехите на селското стопанство осигуриха най-ниски продуктови цени в Европа и в 1990-1991 год. консумацията на храни на глава от населението достигна максимум за историята на ХХ век: хляб-119 кг, месо 75 кг, риба-20 кг, мляко и млечни продукти-386 л, яйца 97 бр.и т.н. А рафтовете в магазините в същото време останаха празни. Дефицитът на стоки се създаваше съзнателно, за да се озлобят хората в градовете окончателно срещу социализма и да се предизвика безпорядък. Преднамерено не се изкупуваше колхозната продукция, а се купуваше същата от канадските фермери на цени 5-6 пъти по-високи. Така се рушеха и колхозите. През есента на 1991 год.правителството и официалните СМИ плашеха населението със заплаха от глад поради липса на зърно. Така те обосноваваха неизбежността от скок на цените, което си беше чиста експоприация на парите на населението и подготовка за акцията приватизация. Всъщност нямало е никаква опасност от глад и тази лъжа на Гайдар беше разобличена своевременно от специалистите и ЦСУ. Но през есента на 1991 година правителството на Елцин успя да прокара своята лъжа във всички СМИ.

Възможна ли е система, подобна на социалистическата, но с добра икономика?

Аз вече споменах, че социалистическата икономика не беше слаба, още повече колкото и парадоксално да звучи, тя беше успешна в сравнение с капиталистическата. За съжаление у нас представата за реалностите в икономиката на САЩ през периода 1970-1980 години беше изкривена. Ето сега нямаме социализъм – може ли да се каже че икономиката е добра? В по –голямата част от капиталистическия свят икономиката е лоша и животът тежък. Това признаваха дори такива апологети на западния капитализъм като Гр.Явлински и Е.Гайдар. Наистина те предлагаха странна рецепта за успех, а именно частичен отказ от суверенитет по пътя към евроатлантическа интеграция т.е. място в периферията и бедност. Трудно е да се каже в това предложение кое е повече – преднамерената лъжа или безнадеждната  глупост. Нали точно отстъпването на държавен суверенитет води до диктат на ТНК и е причина за бедността в повечето капиталистически страни. Светът на капитала е свят на нарастваща бедност: в 2009 год. 1% от населението е владел 44% от световното богатство, в 2014 – 48%, в 2016 – 50%. „Добра“ икономика има само в тази част от капиталистическия свят, която граби колонии и полуколонии и печати книжни долари. За пореден път трябва да се чудим какви хора и с какво ниво на интелекта изхвърли на гребена на вълната перестройката и постперестройката. Впрочем може би точно такива бяха подбирани за реализиране на полуколониалната схема.

Съгласен ли сте, че съвременното общество прилича на организъм болен от рак, който в добавка е лишен от чувство за болка?

Съгласен съм, но чувство на болка има. Проявява се уродливо, например в маниерничене. Тази болка кара дори уроди и социопати да се гърчат. А що се касае до вашата метафора: понякога ми се струва, че става въпрос за гигантски карцином, на края на който се е захванало това, което е останало от здравото общество. Горните слоеве на обществото по правило са безчувствени по отношение останалите в низините, особено тези, които до вчера също са били в помията и по своята същност са антиаристократични, дрипльовци. Достатъчно е до припомним как поредната група „аристократи от помийната яма“ настояваше да се оградят техните луксозни къщи от спалните панелни райони на Москва. Тези хора не разбират, че със своя социален расизъм сами разпалват класова омраза, която в бъдеще ще се стовари върху тях или върху децата им.

Сякаш низините нямат варианти за изход от тежкото положение?

            Социален триумф на низините е изключително рядко събитие в историята. СССР в продължение на няколко десетилетия беше триумф на обикновените хора, но от средата на 50-те години социализмът за народа започна да се превръща в „социализъм за номенклатурата“. Големите началници престанаха да се блазнят, че са стопани на световната социалистическа система, на тях към края на 1960-те години много им се прииска да се интегрират в капиталистическата система. За повечето от тях тя се асоциираше със сладък и красив живот, често в най-вулгарния му вариант.        Тези, които размениха алтернативната на капитализма световна социалистическа система се обиждаха, че за тях не е запазено място в центъра на капиталистическата система. Горките! Приеха да заменят лидерство в една Голяма система срещу включване като буржоазия в друга Голяма система, но вече само като елемент от нея т.е. като дребни собственици на малка система, в която са превърнали Голямата. Но дребният собственик не може да седи до истинския собственик, за него той е само управител на областта. Преди стопаните на Запада разглеждаха ръководителите на СССР като равни с тях. Даже на изпадащия в маразъм Брежнев нито един западен лидер не си позволяваше да говори така, както с късния Горбачов или Елцин.

Какви предсказания може да предложи историческата наука днес?

            Историческата наука не може да предлага нищо. Предлагат хората т.е. историците, а те по правило се занимават с миналото, при това с малки късчета от него. Научната история, историологията, предстои да бъде създадена.       Прогнозата за близкото бъдеще е проста. Капитализмът ще умре. Той едва ли ще доживее до средата на XXI век или по-точно няма да доживее началото на XXII век. Ще умира кърваво и грозно. Голяма част от планетата ще се варваризира. Белите хора на нея ще станат значително по-малко. На тях им предстои да се сражават на живот и смърт, за да останат в историята, но сами са виновни, че допуснаха тази ситуация.

            Идеологията и религията ще останат в миналото. Тяхното място по скоро ще заеме магията, тясно свързана с високите технологии. Културното ниво на обществото като цяло ще се понижава. семейните библиотеки ще станат лукс. съвет към родителите: занимавайте се сериозно с образованието на децата си и не позволявайте училището с тестове и Единен държавен изпит да ги превръща в космополитни дебили.

Ако не стане световна катастрофа, то на границата на XXI –XXII век ситуацията ще се стабилизира и ще възникне нова социална система, доста по-различна от тази описана от великия Иван Ефремов в „Мъглявината Андромеда“….Каква точно система зависи от това кой ще победи през XXI век в борбата за бъдещето. Изводът е, че трябва да се отглеждат победители, възпитани с примера на герои, а не на проститутки и педерасти.

Електронна книга за билките   Leave a comment

Кои са най-разпространените лечебни растения – не само билки, но и плодове и зеленчуци, цветя и дървета? А какви са техните целебни свойства? Къде можем да ги намерим – в природата, магазините, билковите аптеки и дори в саксията на балкона или в градината? А откъде можем да си набавим по-екзотичните билки? Това е само малко част от отговорите, които дава тази книга.

От тази книга ще получите най важната информация за всяко едно растение:

  • Как изглежда всяко лечебно растение
  • Какви болести лекува
  • Как се използва
  • Кога през годината се събира

Когато четях подобни книги за билките, ми направи впечатление, че в съдържанието билките се подреждат  по азбучен ред и след като сме намерили съответната билка в хода на нейното описание  се посочваха болестите, за които тя се употребява. Затова в мен се породи желанието заедно с подреждане на билките по азбучен ред, по същия начин да подредя  болежките на организма заедно с билките, които помагат за преборването им.

Поиграх си доста време, но мисля, че се получи една добра и надявам се полезна електронна книга, с която можете бързо да намерите необходимата информация. Ще бъда много радостен и удовлетворен, ако представянето на билките по този начин сe е оказало удачно.

Хубавото мисля в тази електронна книга е, че навсякъде има препратки, което улеснява до голяма степен намирането на необходимата тематика. Няма да се спирам подробно на тях, Вие ще се ориентирате безпроблемно.

Първото основно заглавие е „Билките подредени по азбучен ред“. Като натиснете съответната буква за търсената билка се отива на страницата, в която са описани билките с тази буква. Ако намерите в нея търсената от Вас билка, натиснете и ще отидете на нейното описание.

Второто основно заглави е „Състоянието на организма“. Болестите са подредени също по азбучен ред и ако откриете чрез посочване на съответната буква или при разглеждане на списъка интересуващата Ви болест, натиснете и ще преминете към по-подробното описание на болестта, както и билките, които помагат за нейното туширане, а от там можете отново да се пренасочите към съответното описание на билката.

Третото основно заглавие е „Билките“, в което като подточки са подредени всички описани в книгата билки.

Четецът за електронни книги, който се справя отлично с препратките в тази книга е „FBReader“, а библиотеката  „FBReader Bookshelf”. Същите работят под система Андроид.

За Widows е подходящ  браузерът Microsoft Edg.

Ако сами предпочитате да събирате билки, Ви препоръчвам едно страхотно приложение, което чрез снимане на растението познава кое е то. Plantsnap.

Приятно четене!

Кликнете тук!
Кликнете тук!
Това изображение има празен атрибут alt;  името на файла му е



Posted 21.01.2019 by vemiplast in Здраве

Професор Иво Христов за 2 юни   Leave a comment

 

 

Posted 02.06.2017 by vemiplast in Без категория

Проклятието на прехода   1 comment

Филолози за „Макдоналдс“ в пещерата на дивия капитализъм …

 

Изтеглете книгата

Една анкета показа как почти половината от запитаните между 18 и 25 години смятат, че животът в България е бил по-добър преди 10 ноември 1989-а ?! На пръв поглед това е странна позиция в контекста на тоталното зомбиране на обществото в полза на новите „ценности“. Очевидно обаче младежите са научили нещо от своите родители и са направили сравнение с настоящето.

Всичките безспорни постижения на демокрацията, като политически плурализъм, свобода на личната инициатива, словото и движението, отиват на вятъра, след като мнозинството от населението живее по-лошо и по-кратко. В тази насока фактите са убийствени. Докато преди 10 ноември 1989-а близо 80 на сто от българите определяха жизнения си стандарт като „добър“, то по-нататък същият процент се срина към социалното дъно.

Ако стъпим на изходната точка за висшата ценност на човешкия живот , то какво излиза? За 25 години „демокрация“ средната продължителност на „земния път“ у нас падна с близо десетилетие. Очевидно не от добро. ТОВА СЕ с Наред върнаха забравени болести КАТО  туберкулозата и детския паралич, увеличи се смъртността при новородените. И така нацията се стопи до 6,5 милиона (без емигрантите) спрямо близо 9 милиона четвърт век по-рано.

Колкото и да иронизират Теорията на конспирацията, в крайна сметка излиза, че планът „Ран-Ът“ на Андрей Луканов и наднационалните „масонски ложи“ е направлявал процесите на Прехода. Логическата верига може да бъде проследена и конкретизирана чрез българската социална трагедия.

В нашата страна, където отдавна нямаше бедни и гладни, а безработицата бе останала само в учебниците, изведнъж се върна призракът на мизерията от стиховете на Христо Смирненски. Преобръщането на историческите и моралните пластове се извърши в рекордно кратки срокове. Интелектуалци и обществени говорители, водени от генетично присъщия си слугинаж пред силните на деня, започнаха да втълпяват на мнозинството, че то е обречено да бъде „втора класа“ и обслужващ персонал за богоизбраните.

Пропагандираният в продължение на 45 години социален модел на „общонародна собственост“ и „равенство, независимо от произхода“ и бе сменен с огледалната постановка за „умните преуспяващи“ „непълноценните изоставащи“. И така българите заживяха с директивата, че животът преди е бил неестествена утопия / уравнивиловка, докато истината е в Закона на джунглата, легитимиращ правото на силния. Без значение откъде идва неговата мощ …

За съжаление, съвременникът се оказа лесен за манипулиране и мнозина възприеха на драго сърце формулата на пещерния капитализъм, разделяща хората на различни категории. Не според качествата, а според адаптацията им към „правилата“ на криминалната джунгла. И така срещу фасадна демокрация и право на свободна ангария и проституция зад граница не малко сънародници заживяха с нагласата, че едни могат да бъдат нереално богати, а други – незаслужено бедни.

Този масов мазохизъм бе стимулиран от всички медийни „културни“ и политически процедури за промиване на обществения разум. Беше подготвена среда, завладяна от фолка и агресивната простащина. Абсолютно целенасочено рупорите на новия „елит“ изваяха социалния модел, съчетаващ чертите на откровени престъпници от ВИС, босовете на СИК, Иво Карамански, Самоковеца и други подобни „звезди“ от ъндърграунда. А на Олимп бе възкачен „лейтенантът“ от зората на бухалките Бойко Борисов …

Нима е случайно, че в дневния ред на обществото бяха разположени мутри, проститутки, гейове, бандити и клоуни от всички възможни бардаци? Това бе стратегията на „евроатлантизма“ зомбиране на електората, който трябваше да бъде хранен с повече зрелища и по-малко хляб. И така на телевизионно-битово ниво суперменът на Стефан Данаилов от сериала „На всеки километър“ отстъпи място на Азис, Кондьо, Криско, Багата, Куката и Златките.

А какво се случваше с живота на българина покрай целия умело режисиран панаир на простащината и парвенющината ? Най-напред „малкият човек“ от реалната средна класа до 10 ноември 1989-а загуби основната си придобивка – социалната сигурност от казармата до пенсията. Този, който получаваше средно 200-300 лева на месец при народни цени и пазаруваше „Лада“ и „Москвич“ за по 5-6 плюс тристаен ХИЛЯДИ  артамент за 10-15 бона на изплащане в ДСК, изведнъж се оказа изправен пред ненаситната власт на дивия kапитализъм.

Жестокият икономически и социален разпад принуди мнозинството от българите да живее в кошмар между тока и парното

 

Криминалната приватизация и покушението срещу селското стопанство изхвърлиха стотици хиляди на удицата. Към тях се прибавиха и излишните в армията и МВР- Унищожената оръжейна промишленост също изплю лош човешки мтериал „. По-нататък планът Ран-Ът „ликвидира 90 процента от българската икономика по отрасли и превърна голяма част от страната в гробница.

Последователното обезкостяване на стопанския организъм доведе до това, че в началото на XXI в. България заприлича на мръсна и безнадеждна феодална колония от 50-те години на предишното столетие. На мястото на една средноразвита, съвсем прилична държава, търгуваща на високи обороти с ФРГ, Италия, Франция, Япония, Близкия изток …

Заговорът за превръщането на страната в граничен буфер на Европа срещу исляма постигна пълен успех. За тази геополитическа конспирация бе необходима декласирана, маргинализирана и фрустрирана, т.е. -комплексирана нация, изнасяща на Запад евтина работна ръка и жива плът вместо електрокари, цигари и електроенергия. И без никакви шансове за малкия и средния бизнес – база на гражданското общество, срещу монопола на вътрешните групировки и външните „инвеститори“ …

Достатъчно е да се разходите из Пловдив, втория град на България, за да разберете докъде е стигнала разрухата. Там, където преди две десетилетия работеха десетки модерни предприятия, а културата бе пуснала корен във всекидневието на хората, сега виреят само кръчми и куфарна търговия а ла „Капалъ чарши“. Да не говорим за други, още по-пропаднали региони …

Средните поколения изгубиха не само работа, но и надежда – не дай боже, да се окажеш излишен на 50 години! Но не само тази възраст е рискова. Безработицата вече посреща младите на другия ден след абитуриентския бал или абсолвентската вечер. Както гласи един крилат градски лаф – университетите произвеждат филолози за … „Макдоналдс“.

А пенсионерите, извън едрите реститути, се превърнаха в тъжен символ на мизерията. И без баналния пример с кофите за боклук, с което свикнахме като част от „пазарния пейзаж на родината. ВЪЗРАСТ трябва Да Третата оцелява в края на английски земния Си път СЪС социалистически доходи срещу  капиталистически с цени … 

Не е далеч от реалността ширещото се твърдение, че напоследък у нас се провежда гласна „евтаназия“ на тежко болни или проблемни стари хора, натоварващи дефицитния бюджет и Здравната каса ?! Може би звучи абсурдно, но не и за жертвите на корумпираното здравеопазване превърнато в амбулантна търговия след безкрайните „пазарни реформи“.

Няма защо да бягаме от жестоката истина, зад която наднича планът за обезлюдяване, обезличаване, дезинтегриране и маргинализиране на неудобната България! Нищо чудно политиката на глобалистичните центрове към нашата страна да е функция от конкретен план за прекрояване на границите в Източна Европа така, както по-рано се случи с бивша Югославия. А дали няма нещо вярно и в мълвата, че планът „Ран -Ът ни е сложил демографска рамка от 5 милиона! Ако е така, целта на операцията е близо.

Като резултат от разпада на икономическата и социалната тъкан на държавата се появи и новият типаж на „модерния българин, манипулиран според матрицата на“ либералния пазар „. Зомбиран, мозъчно полиран, нивелиран, безгласен и безпомощен пред стихията на първоначалното натрупване, лишен от политически разум , социално съзнание и граждански сетива. Индивид, за когото е съвсем нормално един „десен“ министър-председател да покровителства контрабандата, да взривява доверието в банковата система и да се гаври с паметта на жертвите на криминал и престъпления и природни бедствия …

По-страшно от икономическата криза, бедността и безработицата е духовното (само) убийство на нацията, поставящо под съмнение нейното бъдеще за поколения напред. Така, както преди четвърт век Запада спечели информационната борба срещу Изтока най-вече благодарение на предатели отвътре като Горбачов, по същия начин по-нататък беше осъществена мащабна интелектуална и духовна агресия за изтегляне на колективния разум на милиони хора. С помощта на „Петата колона“ от НПО и платените мрежи за влияние. Поне в България всички знаят за какво и за кого става дума, тъй като тези агенти на „цивилизацията“ всекидневно облъчват електората от телевизионния екран, радиоефира и печатните медии.

Най-пагубният резултат от „евроатлантическата“ канонада срещу икономическия, социалния и културния статус на България през изминалия четвърт век е формирането на етнопсихологическия типаж на неграмотния човек. На индивида от виртуалното стадо, който няма потребност от широк и самостоятелен поглед върху света и историята, а поглъща сурогатна храна за бързо смилане, подхвърляна от олигархията и нейните клакьори.

За деформацията на обществения разсъдък допринесе и порочната публична среда с фалшиви партии като „лявата“ БСП, „дясната“ ГЕРБ, „цар“ – републиканец, „демократи“ от ДС, декоративни синдикати и корумпирани медии. Сред целия този буламач от подменени или дегизирани лица и конфигурации обикновеният човек загуби ориентир и се превърна в реквизит на пошлата постановка. Впрочем подобна тенденция се наблюдава на много места след „края на историята“ по Фукуяма и това е най-важната победа на глобалната олигархия.

И все пак хората от Стара Европа не са загубили гражданските си рефлекси. Притъпени без идеологическия антипод на Запада, какъвто бе Източният блок, но все пак живи като последна защита срещу настъплението на капитала.

Вече стана дума за наложената черно-бяла матрица, фиксираща местата на „лошите“ и „добрите“. Точно чрез успеха на тази примитивна схема бе проведена грандиозната операция за пренаписване на историята и преформулиране на ценностите след падането на Берлинската стена. И кампанията до голяма степен успя, защото постигна уравнивиловка на стадно равнище в масовото съзнание. Така, както при социализма повечето хора бяха еднакво „бедни“, по същия начин сега същите поданици на „демокрацията“ са еднакво невежи и готови за манипулация.

Именно тази инвестиция в мрака носи най-висок дивидент на господстващата каста, откъсваща се на светлинно разстояние от онези, които плащат цикличните глобални грабежи, наречени кризи. Даваме ли си сметка, че свръхбогатите никога няма да платят цената за своите престъпления, защото са си отгледали безгласна публика? Доволна, че има автомобил на кредит, таблет и едноседмична почивка в Испания, …

Загубеният или забравен разум на четящите българи от близкото минало е особено необходим в кръстопътни периоди като второто десетилетие на новия век, когато нормалните хора са длъжни да спрат надигащата се фашизоидна олигархия, гримирана с демократична козметика. Дали ще се намерят духовни лидери, способни да формулират един критично-реалистичен ракурс към националната и планетарната съдба?

И да обяснят, че картината в никакъв случай не е черно-бяла. Защото ограничената лична и политическа свобода при комунизма бе съчетана с непостижими социални права, гаранции и шансове за просперитет на „малкия човек“. А дали зад фасадата на „либералната демокрация“ не наднича още по-жесток тоталитаризъм, ограничаващ въздуха на безгласния поданик на контролирания хаос?

Преди 25 години способният човек можеше да се промъкне нагоре по социалната стълба, защото системата не бе династично херметизирана с изключение на най-високия й връх. Например ножицата между масовата заплата в България и месечното възнаграждение на заместник-министър, принадлежащ към номенклатурата, бе 1: 3-200 към 600 лева. Трябва ли да споменавам какви са актуалните съотношения между „дребните риби“ и „големите акули“ и че вилите в Бояна на Политбюро са като къщите за прислугата в именията на новите богаташи?

Вярно е, че преди 10 ноември 1989-а имаше феодален кръг от богопомазани на специален режим в УБО и ресторанта в столичния хотел „Рила“, но това бяха не повече от 500 човека – титулярите плюс семействата. Сред огромното море на реалната СРЕДНА КЛАСА!

И могат ли да се мерят Иван Славков, Янчо Таков, Калин Балев … със стандарта на синчетата, дъщерите и … вдовиците от Мултигруп, ВИС, СИК, на Кюлев,  Фатик, Доктора, Косьо Самоковеца и т.н.? Всичките са от едно котило, но „капитализмът“ на БСП, СДС, НДСВ и ГЕРБ отиде много далеч в своите грехове .

Зрелите общества не живеят по елементарни правила. И са наясно, че социалните предимства на „лявата“ система се изправят срещу пазарните преимущества на „дясната“. За политическите аспекти съм склонен да споря, тъй като т.нар. плурализъм е дъвка за наивници. Помислете дали е възможно състезание на идеи в нашата България, където ГЕРБ има сервирани 100 милиона от държавна субсидия, БСП търгува с носталгия, а ДПС владее една трета от регионите?

Написах тази книга с надеждата, че рано или късно ще се върнем към Разума, който изключва лесните отговори и готовите решения. Иска ми се да вярвам, че новите поколения няма вечно да бъдат пленници на модерната Инквизиция, диктуваща еднополюсен и преднамерен прочит на националния и глобалния живот. В противен случай в обозримо бъдеще отново ще се палят клади и ще се изгарят хора заради тяхната различност. Тъжните примери не са далеч от нас и затова нямаме право на морална ваканция …

София, август 2014 г.